Даниел Стийл
Обикновени хора (12)

11.

— Къде е тя? Какво искаш да кажеш с това, че спасителните катери не са я взели и не се намира в някой от саловете?

— Останала е последна в самолета, след екипажа — съобщи на Бен началникът на спасителната служба в Сан Франциско. — Не са я видели да се спуска по пързалката. После пързалката се е откачила преди Хелън да излезе и самолетът потънал. Не са я видели да се измъква от него.

— Добре, по дяволите, търсят ли я? Какво правят? Тя трябва да е някъде във водата — нервно изкрещя Бен.

— Може да е била завлечена надолу от самолета, ако е излязла прекалено късно. Той потъна доста бързо и създаде страхотно течение. Може да не е успяла да изплува. Търсим я. Имаме спасителни катери във водата и хеликоптери във въздуха. Ако е там, ще я намерят.

— Тя е там! Намерете я! — изкрещя Бен и затвори за трети път откакто бе започнала спасителната операция.

Досега всичко вървеше по план. Екипажът бе изкарал пътниците навън за рекордно време. Все още не разполагаха с точния брой на хората, тъй като бяха разпределени по различни катери, които ги прехвърляха на корабите на бреговата охрана в залива, най-вече нуждаещите се от медицинска помощ. Бен се зачуди дали Хелън може да е една от тях. Ако досега им бяха съобщили точните цифри, значи не бяха загубили пътници или екипаж, с изключение на тримата пилоти. А за двама от тях знаеха, че са мъртви. Бен се молеше третият да е оцелял.

Мина още един час преди Том Бърни да му се обади от един от катерите на бреговата охрана и да му разкаже какво бе станало в пилотската кабина. Джейсън застрелял Конър. Хелън си върнала управлението, после го изгубила и накрая възстановила контрола върху самолета в последните минути, а Джейсън се самоубил драматично с пластмасовия пистолет. Том обясни, че труповете на Конър и Джейсън са потънали заедно със самолета. Надяваха се да намерят този на Конър заради семейството му. Бен бе сигурен, че ще открият и този на Джейсън, когато извадят останките от самолета. Щеше да е скъпа операция, но трябваше да се извърши. Авиокомпанията и градската управа щяха да искат да разкарат самолета оттам, преди да бъде завлечен в морето от теченията или да се превърне в опасност за корабите в залива.

Групата в кабинета на Бен се раздвижи. Бяха тук от часове. Напрегнатият ден бе изцедил силите им. Но ако пътниците бяха спасени, победата бе страхотна. Дължаха я на смелите действия на Хелън Смит и Том Бърни в пилотската кабина.

Президентът на авиокомпанията проведе няколко съвещания с Фил, подготвяха изявление, с което да обяснят положението на обществеността. Полетът бе превзет от психически разстроен пилот, а пътниците бяха спасени от капитан Смит — герой от военновъздушните сили, с дълги години стаж като пилот на изтребител. Но щеше да им се наложи да дават сериозни обяснения защо човек като Джейсън все още работеше за компанията след безброй предупреждения и проблеми с поведението му.

Бен поговори тихо с Бърнис, след като спря да крещи на спасителните служби в Сан Франциско. Младата жена още седеше в кабинета му, за да види дали ще спасят капитан Смит. Надяваше се, както всички останали. Хеликоптери и катери внимателно претърсваха района, но засега без резултат. Морето беше бурно, а теченията под моста — силни. Горката жена можеше да е завлечена навътре в морето или да е потънала със самолета.

— Бих искал да ви благодаря официално, че ни съобщихте за пощенската картичка — каза Бен предпазливо. — Беше много смело от ваша страна да го направите, особено след като шефката ви се е опитала да ви попречи.

Дейв Ли му бе обяснил последователността на събитията и Бен бе силно впечатлен от интелигентността и решителността на Бърнис.

— Бихте ли могъл да не споменавате за нея? — колебливо попита Бърнис. — Тя ме мрази и вероятно ще ме убие, когато се върна на работа — усмихна се младата жена, а Бен се засмя.

— Може да не споменаваме шефката — увери я той.

— Трябва да получите медал за това или грамота и повишение — топло добави той.

— Планирам скоро да напусна — тихо отвърна тя. — Уча право дистанционно. Ще се дипломирам през юни. После ще се явя на изпита за правоспособност. Искам да работя в адвокатска кантора. Обещах на сина ми да го направя.

— Имате дете? — учуди се той.

Самата Бърнис приличаше на тийнейджърка.

— Имам шестгодишен син — гордо отговори тя.

Беше очарована от професионализма на Бен, колко сериозно приемаше всичко и колко усърдно бе действал, за да се справят с опасната ситуация. А и й беше повярвал. След проблемите с Дениз, той върна вярата й в хората. Бен си записа фамилното й име, а тя отиде при телевизора и продължи да наблюдава спасителната операция. В Сан Франциско вече беше четири часът, а в Ню Йорк — седем. Съседката й беше взела Тоби от забавачката и той щеше да прекара нощта при нея. Бърнис не знаеше в колко часа щеше да се прибере. Драмата още не бе приключила, макар най-лошото да бе зад гърба им.

Бен беше ужасно разстроен заради Хелън, копнееше да стане чудо и да я намерят. Тя бе героят днес. Нямаше да е справедливо да загине. А и щеше да остави три сирачета.

Аманда също гледаше репортажите, зашеметена от всичко случило се. Налагаше й се да помисли сериозно и да вземе някои решения. Милдред вече си бе тръгнала, а Дейв Ли и Фил бяха сред хората, които не възнамеряваха да напуснат кабинета на Бен докато не чуеха окончателния брой на оцелелите и не узнаеха какво е станало с Хелън. Всички бяха наясно, че ако скоро не я спасят, тя ще загине.

 

 

— Къде е мама? — попита Лали, седемгодишната дъщеря на Хелън.

Децата и дядо им все още гледаха новините в директорския кабинет. Директорката беше донесла кафе за Тим и мляко и бисквити за децата. Видяха как всички пътници бяха прибрани от саловете в катерите на бреговата охрана.

— Тя в една от големите лодки ли е? — попита Лали, като седна в скута на дядо си.

— Още не — отговори Тим напрегнато.

Това не можеше да им се случва отново. Животът не можеше да е толкова жесток, че да остави три сирачета на такава възраст. Оливър беше на тринайсет, Джими — на единайсет, а Лали — едва на седем. Едно от крачетата на Лали се влачеше леко, а дясната й ръка бе по-слаба от лявата, но с изключение на това тя бе активно, щастливо дете и никога не позволяваше на инвалидността да я забави. Сега обаче изглеждаше тъжна и уплашена.

— В залива има ли акули? — прошепна Оливър на дядо си, за да не плаши другите деца.

— Сигурен съм, че не са толкова близо до брега — увери го дядо му, макар да бе чувал точно обратното.

— Ако тя е в една от големите лодки, защо не я покажат по телевизията? — настоя Лали.

Искаше да повярва, че майка й бе успяла да се качи на някой от катерите.

— Защото всички там са много заети в момента — отговори Том бързо, като хвърли поглед на Джими.

Джими не бе изрекъл и дума от часове. Просто седеше вторачен в телевизора. Тим искаше да ги заведе у дома, но не желаеше да пропусне нещо докато бяха в колата. Репортажите непрестанно повтаряха кадрите от потъването на самолета, който изчезна под водата с ужасяващ трясък. Той си представи как дъщеря му бе завлечена на дъното заедно с него, сломена от сила, с която не можеше да се бори.

Директорката влезе при тях и забеляза, че децата са пребледнели. Тим успокояваше внуците си и отказваше да повярва, че дъщеря му е загинала.

Том Бърни и Катрин бяха разделени, докато той помагаше на пътниците да се спуснат по пързалките, но той знаеше, че тя е в първия сал и вече се намираше на един от катерите на бреговата охрана. Никой още не бе откаран на брега. Спасителните екипи помагаха на ранените на място и Том бе сигурен, че ще се видят с Катрин рано или късно.

Ахмед и Садаф седяха на катера с двете деца, на които бяха помогнали. Марк и Никол получиха разрешение да се обадят на майка си и да й съобщят, че са на катера и са добре. Майка им се разплака, когато един от спасителите поговори с нея. Твърдеше, че това е най-ужасният ден в живота й. А родителите й очакваха новини в дома си в Оринда. Тя даде на спасителя номера им, а той обеща да им звънне, когато след няколко часа слязат на брега. Увери я отново, че децата са в добри ръце и не са пострадали. Каза й, че Марк яде хамбургер, а Никол поискала пица. Хората му се грижеха чудесно за децата, както и Ахмед и Садаф, които не бяха изпуснали хлапетата от погледа си.

Нанси и Джоел бяха на същия катер и се зарадваха, когато се срещнаха. Нанси изпита истинско облекчение, когато видя, че децата са добре. Никой не бе очаквал полетът да завърши по този начин, когато излетяха сутринта от Ню Йорк. Боби, Дженифър и повечето стюардеси бяха в един сал, когато той се откачи от пързалката, и оттам се прехвърлиха на спасителния катер.

— Значи ще ме поканиш на сватбата си? — пошегува се Нанси отново.

Джоел бе звъннал на Кевин от катера и той се разрида от облекчение, когато чу гласа му.

— Мислех, че си мъртъв, когато видях самолетът да потъва. Слава богу, че си добре.

— Съвсем добре съм — нежно го успокои Джоел. — Беше страшно, но бяхме заети да успокояваме и извеждаме пътниците.

— Можеш да ми станеш шаферка, ако искаш — каза Джоел на Нанси.

— Бих се радвала — отговори тя и погледна през залива към града, който бе смятала, че никога вече няма да види.

Още не бе говорила със съпруга си. Полетът му от Маями трябваше да кацне скоро. Нанси се зачуди дали може да изгуби бебето след всичко преживяно, но не можеше да направи нищо. Беше жива, имаше си Питър и малкото момиченце от Китай, което щяха да осиновят. Може би не се нуждаеше от повече. Внезапно се почувства страхотна късметлийка. Беше погледнала смъртта в очите, но бе оцеляла. Двамата с Джоел стояха на палубата прегърнати. Щяха да останат приятели завинаги след това премеждие. Бяха отишли заедно в ада, но се бяха върнали.

С хеликоптер пристигна лекарка, която я прегледа и каза, че всичко изглежда наред. Нямаше кървене, нито болки, но й нареди да си почива през следващите няколко дни.

Сюзън Фароу се озова в сала с Робърт и бебето му, момичетата от хора и Моник Лалу, която бе изоставила децата в самолета. Учителката измърмори няколко мизерни извинения, но истината беше, че, обзета от ужас, бе искала да спаси себе си и бе забравила за момичетата. Хористките, Моник и Анет, стюардесата, бяха настанени в един от катерите. Робърт звънна на Елън от кораба и й се извини задето бе взел бебето сутринта. Съжаляваше и се разкайваше. Едва не бе убил и двамата. Знаеше, че няма да се качи на самолета за Япония тази вечер. Елън беше обезумяла от ужас и каза, че никога няма да се съвземе от шока, когато открила, че бебето го няма.

— Постъпил си ужасно — отбеляза Сюзън със сериозен глас, когато Робърт й разказа. — Трябва да го върнеш на майка му.

Скот спеше кротко в ръцете на баща си и вече не изглеждаше болен.

— Всичко се оказа много по-трудно, отколкото си мислех, когато решихме да имаме дете. Елън се промени, след като забременя. Вечно ми нареждаше какво да правя, сякаш бях дете.

— Може би си се държал като дете — каза актрисата. — Може би тя е пораснала, а ти не си.

— Не съм сигурен, че искам да порасна — замислено отговори той. — Елън вероятно никога вече няма да ми проговори.

— Не знам дали и аз бих ти проговорила. Кражбата на бебето е доста гадно нещо.

Робърт кимна и не отговори. Властите вече се бяха свързали с авиокомпанията и спасителните служби и на брега службата за защита на децата щеше да вземе Скот. Майката на бебето щеше да пристигне сутринта от Ню Йорк, за да си го прибере.

Момичетата от хора бяха силно разстроени от случилото се, а учителката им заяви, че възнамерява да подаде оставка. Знаеше, че родителите бездруго ще я уволнят, когато децата им разкажат колко лошо се бе държала и как ги бе изоставила в самолета. Една от майките щеше да пристигне и да продължи с момичетата. Госпожица Лалу настоя, че иска да я приемат в болница, когато стигнат до брега. Каза, че не желае да продължи пътуването като бавачка на хлапетата, защото не може да се справи с тях.

Двамата млади съпрузи, които се караха през целия път, бяха разделени, когато се спуснаха на саловете, и всеки от тях мислеше, че другият е загинал. Когато се срещнаха на катера, осъзнаха колко много се обичат. Каквото и да се случеше в бъдеще, не бяха готови да се откажат от брака си.

— Мислех, че си умрял — захлипа тя в ръцете му и се притисна силно към него.

Горещи сълзи се стекоха по лицето му и той призна, че също я е смятал за мъртва. Не бяха решили проблемите си и не знаеха дали ще успеят, но засега им бе достатъчно да са заедно. Струваше им се, че са получили втори шанс и не искаха да го изгубят. Може би не бе късно да започнат отначало. Обещаха си да положат усилия.

В осем часа вечерта мостът все още бе затворен, но планираха да го отворят в полунощ. Повечето аварийни коли се оттеглиха, с изключение на няколко линейки и полицейски коли. Слава богу, пожарните се оказаха ненужни и Феникс се върна в пристанището.

Пътниците, които се нуждаеха от помощ, бяха приети в местните болници, а авиокомпанията резервира хотели за всички. Представители на компанията чакаха на брега с автобуси, пълни с дрехи за всички пътници. Хората от Сан Франциско щяха да се приберат у дома, ако не им се налагаше да влязат в болница. Имаше синини и порязвания, счупен глезен и няколко изкълчени крайника. Двама от пътниците със сериозни сърдечни проблеми бяха под грижите на лекарите от бреговата охрана, а един възрастен мъж бе откаран в болницата с хеликоптер. Щяха да минат месеци докато всички се справят с посттравматичния стрес, а авиокомпанията осигури психиатри за екипажа. Съвземането нямаше да е лека работа. Трябваше да се решат и някои правни въпроси, включително обезщетение от страна на авиокомпанията. Със сигурност щяха да последват съдебни дела, независимо колко добре си вършеха работата, а и завинаги щяха да им задават въпроса защо Джейсън не е бил уволнен по-рано, още при първия знак за психически проблеми, което бе довело до този ужас и хладнокръвното убийство на уважаван старши капитан. Семейството на Конър несъмнено щеше да съди авиокомпанията. Шефовете на компанията очакваха това, както и делата от страна на другите пътници и семействата им. Процесът щеше да е дълъг и мъчителен и да отнеме години.

Бен, Фил, Бърнис и Аманда все още гледаха репортажите по телевизора в кабинета на Бен и се надяваха да чуят, че Хелън е спасена. Но след пресконференцията в осем часа не последваха новини за нея.

Вече разполагаха с пълния брой на оцелелите. Не бе загубен и един живот, с изключение на Конър Грей, Джейсън Андрю и вероятно Хелън Смит. Тримата пилоти. Останалата част от екипажа и пътниците бяха добре. Спасителната операция мина успешно, а майсторските умения на Хелън спасиха пътниците и моста. Тя вече бе обявена за герой.

Президентът на авиокомпанията и началникът на рекламния отдел проведоха пресконференция в осем часа. Обясниха случилото се, доколкото можаха, и се извиниха на пътниците и семействата им за травмата, която бяха преживели. Приключиха с похвала към капитана и екипажа за героичните им действия по време на спасителната операция и изразиха надежда, че капитан Хелън Смит ще бъде намерена. Бреговата охрана полагаше всички възможни усилия и продължаваше да я издирва в залива.

Том Бърни отказа да бъде интервюиран, но представители на медиите се струпаха пред апартамента му, когато научиха за него. Говорителите по всички телевизионни канали започваха да повтарят едно и също и да се съсредоточават върху по-драматичните моменти. Непрестанно показваха как Хелън Смит умело бе плъзнала самолета под моста.

Над района все още кръжаха хеликоптери, които я издирваха. В последния репортаж съобщиха, че издирването ще бъде прекратено до сутринта, когато щяха да разширят района, в случай че тялото й бе отнесено навътре в морето. Спусна се гъста мъгла, както почти всеки ден в Сан Франциско, и това щеше да усложни спасителната операция.

Бащата на Хелън най-после към шест часа прибра децата от училище. Не можеха да останат там цяла нощ. Откара ги у дома и приготви вечеря, но никой не хапна. Пуснаха телевизора веднага щом влязоха у дома, но не научиха нищо ново за Хелън. Тим им обясни, че много хора са били спасявани след дни във водата, и им напомни колко корава и силна бе майка им. Тя бе боец и ако имаше начин да се прибере при децата, щеше да го направи. Тим се надяваше, че им казва истината, и искаше и самият той да повярва на думите си. Не се беше молил от дълго време, откакто жена му почина преди петнайсет години, но днес прекара цял ден в молитви да намерят дъщеря му. Трябваше да я открият, а тя трябваше да оцелее, където и да се намираше. Заради децата.

 

 

Бен тъкмо се канеше да спре телевизора в десет часа, когато репортер от мястото на събитието съобщи, че има гореща новина. Показаха кадър с два хеликоптера, снижени ниско над водата, чиито прожектори силно осветяваха морето. Репортерът обясни, че удължили издирването с цял час. Един от хеликоптерите спусна дълго въже и втори кабел със спасител. Виждаше се само глава на повърхността на водата и ръка, която се протегна да грабне въжето. Никой още не бе потвърдил кой беше човекът във водата, но сред спасителите настъпи оживление и радостно вълнение. Въжето започна да се издига нагоре, понесло човешка фигура. Спасителите я издърпаха на борда и хеликоптерът се понесе с висока скорост. Репортерът съобщи, че още не знае кой е спасеният, но можеше да се предположи. Всички в кабинета на Бен седяха като заковани на местата си. Минаха цели пет минути преди говорителят да съобщи, че са спасили капитан Хелън Смит, само секунди преди да се спусне мъглата. Силното течение я бе отнесло в морето, но се бе задържала на повърхността с помощта на възглавница от седалка, доплавала до нея след потъването на самолета. Хелън се бе носила в морето през последните осем часа и приливът я бе върнал по-близо към брега. Казаха, че е в добро общо състояние, но е премръзнала и веднага я откарали в най-близката болница.

Фил, Бен, Аманда и Бърнис изкрещяха и заплакаха от радост. Кошмарът бе свършил. А Бен мислеше само, че този път се бе справил добре. Краката му трепереха, той се отпусна на стола и благодари на Господ, макар да бе смятал, че го е изоставил, когато заложниците загинаха. Но сега бе различно. Струваше си да се живее. А в каквото и състояние да беше Хелън, щеше да се оправи. Беше жива!

Тим се канеше да каже на децата да си облекат пижамите, когато на екрана премина лентата за гореща новина, която гласеше: „Героинята Хелън Смит е жива“. После видяха драматичното спасяване на Хелън. Отначало се вторачиха безмълвно в телевизора, после се прегърнаха и закрещяха от радост.

Хелън помоли да й дадат телефон и звънна на семейството си. Беше толкова изтощена, че едва говореше. Гласът й бе само дрезгав шепот, но каза по няколко думи на всяко от децата и ги увери колко силно ги обича, после поговори с баща си.

— Ще се прибера утре — обеща тя.

Бяха я приели в болницата, но Тим беше прав — дъщеря му бе силна жена и боец.

— Никой ли не ти е обяснявал, че не трябва да летиш под мостове? Страхотно кацане — изсумтя Тим, но изпълненият му с емоции глас трепереше.

Докато се носеше по вълните, Хелън бе мислила само, че трябва да се добере някак до децата си и да оцелее.

— Обичам те — каза тя с последни сили.

— Аз също те обичам. Поспи и ще говорим утре.

Мина доста време преди децата да се успокоят и да си легнат. Лали заспа на канапето до дядо си. Той я отнесе в леглото, след като зави момчетата. Оливър все още изглеждаше разстроен, но Джими заспа в мига, когато главата му докосна възглавницата. Тим остана в хола в продължение на часове. Мислеше за преживяното от дъщеря му и благодареше на Бог, че бе оцеляла. Никога не бе виждал по-красива гледка в живота си — Хелън, която вадеха от водата. Господ отговори на молитвите му.

Четиримата останали в кабинета на Бен отново се прегърнаха. Той най-после изгаси телевизора и предложи да изпрати Бърнис у дома с кола на министерството и служител, който да я придружи. Това бе най-малкото, което можеха да направят за нея. Тя му благодари за милия жест. Беше прекалено късно, за да се качи на влака, а не можеше да си позволи такси. Чувстваше се много изморена.

Бърнис не проговори в колата. Когато я оставиха пред дома й, й се стори, че едва ще успее да стигне до жилището си, но се качи горе и звънна на съседката си. Тоби стоеше до нея. Бърнис го грабна, притисна го в прегръдките си и захлипа.

— Какво не е наред, мамо? — попита той стреснато, никога преди не я бе виждал в такова състояние.

— Всичко е наред, бебчо. Просто съм изморена. И те обичам страшно много.

Бърнис не спираше да мисли за децата в самолета и за тези на Хелън, които едва не бяха загубили майка си.

— Всичко наред ли е? — попита съседката, която знаеше какво бе станало.

Бърнис кимна и притисна сина си до себе си. Той бе перфектният край на ужасен ден. Но всъщност денят се оказа добър. Много добър. Бе преценила правилно ситуацията, когато намери пощенската картичка, и предотврати голяма беда. Всичко бе завършило чудесно.

Бърнис отнесе Тоби у дома, срита униформата си на пода, облече нощницата и се пъхна в леглото до сина си. Прегърна го здраво и се замисли за случилото се. Изпитваше благодарност, че Хелън Смит и останалите бяха живи. Не можеше да иска повече от съдбата.