Даниел Стийл
Обикновени хора (11)

10.

В кабинета на Бен настъпи пълно мълчание, докато наблюдаваха движението на самолета, ниско над водата и право към моста. Никой не казваше нищо от пилотската кабина. Хелън беше прекалено заета да мисли как да си върне управлението и да спаси пътниците. Но Том държеше пистолета, а Джейсън не знаеше това. Вторият пилот се усмихваше широко, изпаднал в еуфория при мисълта, че планът му ще се осъществи. Беше най-вълнуващото нещо, което някога бе правил. И се справяше чудесно. Знаеше, че Хелън не може да спаси самолета, и бе уцелил момента идеално. Щяха да ударят моста, самолетът щеше да избухне, а останалото от него щеше да падне във водата и да потъне заедно с моста. Всички в самолета щяха да умрат, а авиокомпанията щеше да се изложи страхотно и да й се наложи да изплати милиони обезщетение, може би дори милиарди. Не го интересуваше нищо, мечтаеше всички да умрат. Той нямаше за какво да живее. Никога нямаше да му позволят да стане капитан. А и бездруго надали някога щеше да получи повишението. Но пък сега щеше да се оттегли с гръм и трясък. И да отнесе национална забележителност със себе си. Никога нямаше да забравят пилота, унищожил Голдън Гейт. Щяха да го помнят завинаги, точно както гласеше пощенската картичка. Беше я оставил в легена нарочно, макар че никой нямаше да разбере посланието докато не станеше прекалено късно. Сега Джейсън се наслаждаваше на всяка минута. Внезапно усети притиснатия до главата му пистолет.

— Стани от мястото! — нареди му Том с убийствен глас. — Говоря съвсем сериозно. Стани!

— И защо да го правя? — ухили му се Джейсън. — Всички ще умрем заедно.

— Не, няма — категорично заяви Хелън, протегна се и прехвърли управлението към себе си.

Том извлече Джейсън от седалката, а той не се опита да го спре. Знаеше, че е прекалено късно за Хелън да ги спаси. Мисията му бе изпълнена.

— Говори капитан Смит — обади се Хелън на кулата, където я слушаха напрегнато и наблюдаваха безпомощно движението на самолета. — Прекалено късно е да се измъкнем. Падаме — обясни тя със спокоен тон.

В този миг Джейсън грабна пистолета от ръката на Том, ухили се широко, напъха го в устата си и натисна спусъка. Навсякъде плисна кръв, а Джейсън се строполи на пода. Беше искал да извърши самоубийство и го бе направил. Хелън погледна през опръскания с кръв прозорец и се опита да реши как да действа. Не можеше да стигне до Пресидио, но бе твърдо решена да не се удари в моста, а знаеше, че ако вдигнеше самолета сега, щеше да стане точно това.

— Вторият ми пилот е мъртъв. Застреля се — съобщи тя, после се обърна към Том. — Отиди отзад и накарай екипажа да изкара пътниците от самолета веднага след като паднем във водата. Ще направя всичко възможно, но не можем да останем на повърхността дълго.

Том кимна и тръгна към вратата, но тя го спря за секунда.

— Как е Конър?

Не бяха чули и звук от него през последните няколко минути докато се разправяха с Джейсън. Том сведе очи надолу и отговори мрачно.

— Мъртъв е.

Хелън кимна тъжно. Не можеше да си позволи да мисли за това сега. Трябваше да спусне самолета над водата и да остане на повърхността колкото се можеше по-дълго.

— Тръгвай — каза тя с напрегнат глас. — Не разполагаме с много време да изкараме пътниците навън. Ако успея да задържа самолета на повърхността достатъчно дълго, пързалките ще влязат в действие, а после ще се превърнат в салове.

Съществуваше минимална възможност да спасят хората и тя щеше да положи всички усилия. Не, нямаше да се удари в моста. Знаеше, че ако се опита да се издигне сега, със сигурност щяха да се ударят и надали някой щеше да оцелее.

— Капитане, бреговата охрана е готова — съобщиха от кулата.

— Не знам дали аз съм готова за тях. Не мога да се издигна, затова ще се смъкна и ще се опитам да се плъзна под моста. Може да изгубим някои от постоянните си клиенти след тази маневра. Сигурно ще предпочетат да използват друга авиокомпания след това — пошегува се тя, после се съсредоточи върху управлението.

Щяха да се озоват в бурното море в устието на залива, но нямаха друг избор. Тя беше сама в пилотската кабина с два трупа и нямаше да изгуби и един пътник, каквото и да й струваше това.

 

 

Тим пристигна в училището на внуците си и без колебание влезе в кабинета на директорката. Тя тъкмо се бе върнала от събрание и той й обясни какво се случва. По новините бяха казали, че става дума за полет от Ню Йорк, но признаха, че е имало два полета оттам с разлика от половин час.

— Сигурен ли сте, че е полетът на Хелън? — извика уплашено директорката.

Беше виждала Тим в училището и преди да прибира внуците си. Дядото беше част от живота на децата. Той поклати глава отрицателно.

— Не, не съм сигурен. Но ще се учудя, ако не е. Хелън трябваше да пристигне сега с полет от Ню Йорк. Бих искал децата да излязат от клас. Не желая да видят или чуят това от някой друг.

Директорката кимна в съгласие.

— Ще наредя да ги доведат — каза тя.

След минути Тим прегърна внуците си в кабинета на директорката. Там имаше телевизор и той го бе пуснал, за да наблюдава отчаяните маневри на дъщеря си, която се опитваше да спаси самолета и да се плъзне под моста. Тим разбра плана й, който беше зашеметяващо смел и дързък.

— Мама добре ли ще е? — попита най-малкият.

Трите деца седяха притиснати до него и вторачени в екрана. Директорката излезе от стаята притеснена. Възможно бе през следващите няколко минути горките деца да видят смъртта на майка си, а и на още много хора.

— Надявам се — отвърна Тим с дрезгав глас. — Майка ви е страхотен пилот — добави той, по бузите му се търколиха сълзи, а внуците му се притиснаха в него. — Ако някой може да изпълни невъзможна маневра, това е майка ви — заяви той категорично, сякаш се мъчеше да внуши на дъщеря си да успее и да спаси пътниците и себе си.

Не го интересуваше моста или самолета. Искаше само дъщеря му да оживее. Децата й се нуждаеха от нея, той също.

Бен и останалите в офиса в Ню Йорк виждаха всичко, което правеше Хелън, благодарение на камерата на новинарския хеликоптер, която предаваше репортажа по телевизията.

— Мили боже, какво прави тя? — ахна Бен, осъзнал, че Хелън не може да издигне самолета.

Беше прекалено късно и единственото, което й оставаше, бе да се приземи във водата. Но пък самолетът щеше да потъне ужасно бързо.

Фил се разхождаше нервно, Аманда седеше безмълвно, а Бърнис плачеше. Мислеше само за Тоби и как би се почувствала, ако те двамата се намираха в самолета и всеки момент щяха да загинат. Изглеждаше почти невъзможно за капитан Смит да не удари моста и да задържи самолета на повърхността достатъчно дълго, за да изкарат всички пътници навън. Вероятно можеха да бъдат спасени онези, които бяха най-близо до изходите. А може би никой нямаше да оцелее. Дейв не бе изрекъл и дума, откакто Джейсън превзе управлението и се отправи към моста. Никога не беше виждал нищо подобно и не искаше да го види отново. Това бе най-кошмарният ден в живота му.

Бен разбра какво се опитваше да направи Хелън, но не мислеше, че ще успее. Подобна каскада бе изпълнявана само с малки частни самолети, от дръзки пилоти, които искаха да се изфукат с уменията си. Да се опиташ да минеш под мост със самолет с този размер бе направо лудост. Но какъв друг избор имаше? Ако не минеше под моста, щеше да се удари в него.

 

 

Нанси направи съобщението по уредбата веднага щом Том излезе от пилотската кабина, целия в кръв, и й предаде нарежданията на капитана. Стюардесата обясни на пътниците, че ще кацнат във водата, напомни им отново как действат спасителните жилетки и им каза, че трябва да се движат максимално бързо, когато самолетът докосне водата. Екипажът щеше да им помага, но самолетът не можеше да остане дълго на повърхността. Тя се зачуди за миг какво ли щеше да причини всичко това на бебето й, но сега трябваше да мисли за друго.

Том се добра до мястото си и сграбчи ръката на Катрин.

— Искам те навън веднага след като кацнем. Разбираш ли? — извика той, а тя кимна и го погледна паникьосано.

— Какво стана? — попита тя ужасено.

Том бе покрит с кръвта на Джейсън, но самият той не бе пострадал. Гледката обаче беше кошмарна.

— Ще ти разкажа по-късно.

Членовете на екипажа крещяха на хората да си събуят обувките и да заемат поза за катастрофа. Всички ги послушаха, прекалено уплашени, за да не го направят. Том погледна през илюминатора и видя, че летят право към моста. По чудо, Хелън смъкна самолета достатъчно ниско, уравновеси го над водата, плъзна се под моста, достатъчно близо да го докосне, и спря. Том знаеше, че е време да действат. Екипажът отвори вратите и извика на хората да се отправят към изходите, да оставят вещите си и да не слагат обувките си. Преди Нанси да успее да се добере до двете деца, двойката араби вече бе свалила коланите им и ги бе извадила от местата им. Ахмед им закопча спасителните жилетки, а те се вторачиха в него.

— Не се страхувайте. Ние ще се погрижим за вас — каза той и прегърна Никол, която плачеше, а брат й изглеждаше не по-малко уплашен.

Ахмед и Садаф ги отведоха до най-близкия изход, бутнаха ги надолу по пързалката и незабавно ги последваха. Всеки държеше едно от децата в скута си докато салът подскачаше по вълните. По цялата дължина на самолета се отваряха врати, спускаха се пързалки, а пътниците се смъкваха по тях колкото се може по-бързо. Катрин се озова в сала с Ахмед, Садаф и двете деца и им каза, че всичко ще бъде наред. Тревожеше се повече за тях, отколкото за себе си.

— Тръгвай! — нареди Джоел на Нанси, докато изкарваха пътниците навън.

— Няма да сляза докато не изведем всички навън — решително заяви тя.

— Боби ми каза, че си бременна. Тръгвай!

— Няма да оставя малки деца и пътници в самолета. Ако се измъкнем оттук, просто ще трябва да ме поканиш на сватбата си.

— Обещавам. Колко дълго мислиш, че ще останем на повърхността? — прошепна Джоел.

— Не много — честно отговори тя.

Самолетът подскачаше по вълните, а в кабината започваше да влиза вода. Видяха Сюзън Фароу и кученцето й на пътеката. Отиваха в обратната посока, към втора класа.

— Трябва да се пуснете по пързалката — каза й Джоел, като се опита да я обърне в правилната посока.

Кученцето подаваше глава изпод спасителната й жилетка, която още не бе надута.

— Аз съм на седемдесет и шест години. Няма да липсвам на никого, когато си отида. А ако им липсвам, могат да гледат филмите ми. Няма да оставя тези хора в потъващ самолет. Отивам във втора класа, за да помогна — смело отвърна актрисата и мина покрай тях, преди да успеят да я спрат.

Когато влезе във втора класа, Сюзън видя Робърт с бебето му, прибрано в кенгуру на гърдите му. Младият мъж помагаше на хористките да се смъкнат по пързалката. Учителката им бе една от първите, които излязоха, и момичетата плачеха паникьосани, оставени да се оправят сами. Боби, другите членове на екипажа и Робърт им помогнаха да се измъкнат. Робърт помогна и на други пътници с малки деца, преди да се спусне по пързалката. Солената вода ги опръска, а катерите на бреговата охрана ги вдигнаха от саловете и ги качиха на палубите. Хеликоптерите се снижиха над водата, готови ако се наложи да извадят някого от вълните, но като по чудо никой не бе паднал в морето.

Ахмед внимателно подаде двете деца в ръцете на спасителите, после вдигна Садаф и помогна на останалите жени да се качат в катера преди него. Беше последният от сала им, който подскачаше лудо по вълните, но успя да запази равновесие и да не падне. Садаф избухна в сълзи в мига, когато съпругът й се качи на палубата на катера, и се притисна в него.

— Капитан Смит?

Въздушен контрол проверяваше на всеки няколко минути дали Хелън бе в кабината. Още не беше напуснала самолета и не възнамеряваше да го направи преди и последният пътник да се измъкне. Сърцето й се сви, когато видя Конър Грей в надигащата се вода в кабината, но не можеше да направи нищо за него. Беше изгубил живота си за благородна кауза, опитвайки се да спаси нея, пътниците и самолета. Беше умрял като герой. Трупът на Джейсън лежеше до седалката му, където бе паднал.

— Трябва да тръгвате, капитане — разтревожено й казаха от кулата.

Хелън наблюдаваше евакуацията през прозорците. Хората все още се спускаха надолу по пързалките и се качваха в саловете.

— Няма да тръгна докато всички не излязат — твърдо заяви тя. — Мисля, че сме почти готови. Водата е вече до коленете ми.

— Излизай! — изкрещяха от кулата.

— Не още! Мисля, че ще се потопим първо с носа — каза тя, бе го очаквала, като се имаше предвид тежестта на самолета. — Отивам да проверя кабините.

Хелън се отправи към задната част на самолета. Първа класа беше празна. Също и бизнес класа. Екипажът се бе скупчил на опашката и помагаше на последните пътници да се спуснат по пързалките. Жена с двама тийнейджъри и няколко мъже. Всички бяха в шок, но решени да се измъкнат, и си помагаха един на друг. Водата се надигаше и в задната част на самолета.

Последният пътник се плъзна надолу и Хелън нареди на екипажа да се спусне след него. Още няколко спасителни катера на бреговата охрана ги очакваха във водата.

— Вие също, капитане — решително каза Джоел и се завъртя към нея.

Хелън бе цялата с кръвта на Джейсън — по лицето, ризата, косата. Нанси вече бе навън, а Боби седеше в сала с Анет и очакваха да ги спасят, заедно с Дженифър, която бе останала до края. Екипажът беше свършил страхотна работа. Джоел се плъзна надолу и в самолета остана само Хелън. Тя се огледа наоколо, за да се увери, че всички са спасени. Внезапно самолетът потъна по-дълбоко и отворът към изхода се смали значително, а пързалката се откачи. Хелън се плъзна през малкия отвор във водата. Знаеше, че един от катерите ще я спаси, и се изненада, когато остана във водата. Беше добра плувкиня и се справяше чудесно, но неочаквано някаква могъща сила я задърпа надолу и тя осъзна, че самолетът потъваше. Бореше се да се измъкне от течението. Дробовете й щяха да се пръснат, но тя изскочи на повърхността. Течението я беше отнесло далеч от спасителните катери и тя се опита да се задържи по гръб няколко минути, за да си поеме дъх. После нова вълна я заля. Надяваше се да оцелее, заради децата си. Бе сигурна, че Джак е изпитвал същото преди да умре.