Рюноске Акутагава
Разговор в мрака

1

Гласът: Излезе съвсем не такъв, за какъвто те мислех.

Аз: Не съм виновен.

Гласът: Допринесе за заблудата ми.

Аз: Не съм целял подобно нещо.

Гласът: Но така или иначе, обичаше прекрасното. Или поне се преструваше, че го обичаш.

Аз: Да, обичам прекрасното.

Гласът: Какво всъщност обичаш? Прекрасното? Или една жена?

Аз: И едното, и другото.

Гласът (подигравателно): По всичко личи, че не виждаш никаква разлика.

Аз: Че кой вижда? Вярно е, че можеш да обичаш жена и да не обичаш старинен порцеланов съд. Но само защото не умееш да оцениш прелестта му.

Гласът: Естетът трябва да избере едно от двете.

Аз: За жалост, по рождение съм по-скоро алчен, отколкото естет. Нищо чудно обаче в бъдеще да избера не жената, а старинния порцелан.

Гласът: Значи си просто непоследователен.

Аз: Ако това е непоследователност, то болният от грип, който си прави ледени обтривки, е най-последователният човек на света.

Гласът: Слушай, престани да се правиш на силен. Вътрешно си слаб и говориш така очевидно само за да отклониш от себе си упреците на обществото.

Аз: Естествено. Помисли и ще разбереш, че не ги ли отклоня, в крайна сметка то ще ме смаже.

Гласът: Ах, колко си нагъл!

Аз: Нищо подобно! Душата ми се свива от всяка дреболия като при допир с лед.

Гласът: Изглежда, си въобразяваш, че си всесилен, така ли?

Аз: Разбира се, че съм един от силните. Но не и най-силният. Защото иначе щях спокойно да се превърна в идол като онзи човек на име Гьоте.

Гласът: Любовта на Гьоте е чиста.

Аз: Това е измислица! Измислица на литературните историци! Точно на тридесет и пет години Гьоте бяга в Италия. Разбира се, че пътешествието му е бягство. Освен него тази тайна знае само госпожа Щайн^[1].

Гласът: Говориш така, за да се самозащитиш. Няма нищо по-лесно от това.

Аз: Много е трудно да се защитиш сам. В противен случай нямаше да се появи професията адвокат.

Гласът: Какъв красноречив хитрец си ти! Повече никой няма да се разправя с теб, така да знаеш!

Аз: Затова пък имам дърветата и водата, които все така ме вдъхновяват. И над триста тома японски, китайски, източни и западни книги.

Гласът: Ще загубиш обаче читателите си завинаги.

Аз: Ще имам читатели и в бъдеще.

Гласът: А те ще ти осигурят ли хляб?

Аз: И от сегашните не получавам кой знае колко. Най-големият ми хонорар е десет йени на страница.

Гласът: Но ти, ако не се лъжа, имаше състояние, нали?

Аз: Да, парче земя в района Хонджо, голямо колкото котешко чело. И в най-благоприятните времена месечният ми доход не е надхвърлял триста йени.

Гласът: Затова пък притежаваш дом. И христоматия по съвременна литература^[2]…

Аз: Покривът на този дом ме смазва с тежестта си. А хонорара от христоматията съм готов да ти отстъпя, когато пожелаеш. Защото всъщност получих четири — петстотин йени.

Гласът: Но ти си неин съставител и това е достатъчно, за да се срамуваш.

Аз: От какво според теб трябва да се срамувам?

Гласът: Присъедини се към редовете на просветителите, нали?

Аз: Не е истина. Просветителите се присъединиха към нас. Просто се залових с работата им.

Гласът: И имаш очи да се наричаш ученик на Нацуме-сенсей?!

Аз: Разбира се, че съм негов ученик. Ти навярно познаваш онзи Нацуме-сенсей, който се занимаваше с литература? Но едва ли другия — гениалния безумец.

Гласът: Лишен си от идеи и дори да се случи някоя все пак да се появи в съзнанието ти, тя е противоречива.

Гласът: Високомерието ще те убие.

Аз: Тъкмо това доказва, че се развивам. Само глупецът е докрай непоклатим в убеждението си, че слънцето е по-малко от копаня.

Аз: Понякога си мисля, че може би не съм от хората, които умират в постелята си.

Гласът: Изглежда, не се боиш от смъртта, така ли?

Аз: Боя се от смъртта. Но да умреш не е никак трудно. На няколко пъти съм слагал глава в примката. След десетина секунди страдание започвах да изпитвам дори някакво приятно чувство. Не бих се поколебал да умра веднага, щом се сблъскам с нещо по-неприятно от смъртта.

Гласът: Защо тогава не умираш? Нима в очите на околните не си престъпник пред закона?

Аз: Разбира се. Точно като Верлен, като Вагнер или като великия Стриндберг.

Гласът: Но не правиш нищо, за да изкупиш вината си.

Аз: А нима има по-голямо изкупление от страданието?

Гласът: Ти си непоправим злодей!

Аз: По-скоро преливам от добродетели. Нямаше да страдам така, ако бях злодей. Нещо повече — щях да се възползувам от чувствата на жените и да ги изнудвам за пари.

Гласът: Тогава значи си идиот.

Аз: Да, може би съм идиот. Произведение като „Изповедта на глупеца“^[3] може да бъде написано само от идиот като мен.

Гласът: На всичко отгоре никак не познаваш живота.

Аз: Ако познаването на живота беше най-голямото достойнство, то предприемачите щяха да са цветът на човечеството.

Гласът: Презираше любовта. Но вече си давам сметка, че винаги си я издигал в култ.

Аз: Не, и сега не я издигам в култ. Аз съм поет. Човек на изкуството.

Гласът: Но нима в името на любовта не изостави майка и баща, жена и деца?

Аз: Въобразяваш си. Изоставих ги заради самия себе си.

Гласът: Тогава си егоист.

Аз: Не, за жалост. Но много искам да стана егоист.

Гласът: Печалното е, че си заразен от модерния култ към „его“-то.

Аз: Нали затова съм съвременен човек.

Гласът: Хората на днешния ден не могат да се мерят с древните.

Аз: Но и древните са били за времето си съвременни.

Гласът: Не съжаляваш ли жена си и децата си?

Аз: Едва ли ще се намери човек, който да не ги съжалява. Прочети писмата на Гоген^[4].

Гласът: Виждам, че си склонен да оправдаваш всяка своя постъпка.

Аз: В такъв случай изобщо нямаше да разговарям с теб.

Гласът: Значи не искаш да се оправдаваш, така ли?

Аз: Просто съм се примирил.

Гласът: А твоята отговорност?

Аз: Една четвърт от мен е плод на наследствеността, друга — на средата, трета — на случайността. Тъй че нося отговорност само за една четвърт от същността си.

Гласът: Колко си вулгарен все пак!

Аз: Всички са като мен.

Гласът: Тогава значи си сатанист.

Аз: За съжаление не съм. И презирам спотаилите се на сухо сатанисти.

Гласът (известно време мълчи): Но така или иначе, страдаш. Признай поне това.

Аз: Слушай, не ме надценявай. Може би дори се гордея, че страдам. Освен това мисълта „Спечеля ли, изпадам в ужас да не го загубя“ не се отнася за силните.

Гласът: Да не би тогава да си честен? Или може би си шут?

Аз: И аз се чудя кое от двете.

Гласът: Винаги си вярвал, че си реалист.

Аз: Защото винаги съм бил идеалист.

Гласът: Сигурно ще загинеш.

Аз: Но това, което ме е създало, ще създаде и моето второ „аз“.

Гласът: Страдай колкото си щеш тогава! Отивам си.

Аз: Почакай! Моля те да ми кажеш преди това кой си всъщност ти, който постоянно ме разпитваш; ти, невидимият за очите ми.

Гласът: Аз ли? Аз съм ангелът, мерил сили с Яков в зората на света^[5].

2

Гласът: Ти си изключително смел.

Аз: Не, лишен съм дори от капчица смелост. Иначе нямаше да скоча в устата на лъва, а щях да чакам сам да ме изяде.

Гласът: Но от всичко, което си извършил, лъха човещина.

Аз: Човешкото е донякъде и животинско.

Гласът: Не си сторил нищо лошо. Просто се измъчваш от съвременния обществен ред.

Аз: Но дори той да се промени, постъпките ми пак ще причиняват нещастие на много хора.

Гласът: Все пак си силен, щом не се самоуби.

Аз: Опитвах няколко пъти. И за да изглежда смъртта ми естествена, дори изяждах по десетина мухи на ден. Накълцани на ситно, мухите лесно се преглъщат. Но да ги дъвчеш е отвратително.

Гласът: Затова пък ще бъдеш велик.

Аз: Не се стремя към величие. Искам само спокойствие. Прочети писмото на Вагнер. Той пише, че ако е имал достатъчно пари за прехрана на любимата си съпруга и две — три деца, щял да е щастлив и без да създава велико изкуство. Виждаш ли? Дори Вагнер! Дори той — силният духом!

Гласът: Но така или иначе ти страдаш. Значи не ти липсва съвест.

Аз: Нямам нито капчица съвест. Имам само нерви.

Гласът: Семейният ти живот е нещастен.

Аз: Но моята жена ми е била винаги вярна.

Гласът: В трагедията ти има много повече разум, отколкото при другите хора.

Аз: Глупости! В комедията ми има много по-малко познания за живота, отколкото при другите хора.

Гласът: Обаче си честен. Сам призна всичко пред мъжа на своята любима, преди да се разкрие връзката ви.

Аз: И това е лъжа. Защото, докато можех, мълчах.

Гласът: Ти си поет. Човек на изкуството. И всичко ти е позволено.

Аз: Да, аз съм поет. Човек на изкуството. Но и частица от обществото. Затова и аз нося своя кръст. Само че той, очевидно, е твърде лек.

Гласът: Забравяш своето „его“. Цени индивидуалността си и презирай простия народ.

Аз: Ценя я и без да ми напомняш. Ала не презирам народа. Веднъж казах: „Скъпата вещ може да се счупи, но керемидата ще оцелее“. Шекспир, Гьоте, Чикамацу Мондзаемон все някога ще умрат. Но утробата, която ги е родила — великият народ, няма никога да умре. Всяко ново изкуство, независимо от формата си, ще се ражда от недрата му.

Гласът: Произведенията ти са оригинални.

Аз: Нищо подобно. Пък и кой изобщо е оригинален? Сътвореното от гениите на всички времена има прототипи навред. Аз също често съм крал оттук-оттам.

Гласът: Но ти учиш другите.

Аз: Учил съм ги само на невъзможни неща. Ако бяха възможни, щях да съм ги извършил сам, преди да се захвана да уча когото и да било.

Гласът: Живей с убеждението, че си свръхчовек!

Аз: Само че не съм. Никой от нас не е свръхчовек. Единствен Заратустра. Но и самият Ницше не знае от каква смърт е загинал Заратустра, нали?

Гласът: И ти ли се боиш от обществото?

Аз: Че кой не се бои от него?

Гласът: Вземи пример от Уайлд, който е лежал три години в затвора. На него принадлежат думите: „Да се самоубиеш, значи да се признаеш за победен от обществото“.

Аз: Но в затвора Уайлд на няколко пъти прави опит да се самоубие. Не успява само защото не намира подходящ начин.

Гласът: Потъпчи и добро, и зло!

Аз: Но най-силното ми желание е да стана истински добър човек.

Гласът: Прекалено наивен си. Прекалено прост.

Аз: Напротив, прекалено сложен.

Гласът: Но бъди спокоен, защото винаги ще имаш читатели.

Аз: Само след премахване на авторското право.

Гласът: Ти страдаш в името на любовта.

Аз: В името на любовта ли? Я остави тези комплименти в стила на начинаещ литератор. Просто се препънах случайно в любовта.

Гласът: Никой не е застрахован от това.

Аз: Тогава излиза, че всеки може лесно да се съблазни от парите.

Гласът: Разпънат си на кръста на живота.

Аз: Това не ме изпълва с гордост. Убиецът на своята любовница и крадецът са също разпънати на кръста на живота.

Гласът: Животът не е чак толкова мрачен.

Аз: Мрачен е за всички освен за „малцината избраници“ — другото име на всички идиоти и злодеи.

Гласът: Страдай колкото си щеш тогава! А знаеш ли кой съм аз? Аз, който дойдох нарочно, за да те утеша?

Аз: Ти си куче. Дяволът, промъкнал се някога в кабинета на Фауст в образа на куче.

3

Гласът: Какво правиш?

Аз: Просто пиша.

Гласът: А защо пишеш?

Аз: Защото не мога, без да пиша.

Гласът: Тогава пиши! Пиши до сетния си дъх!

Аз: Разбира се. И без това не ми остава друго.

Гласът: Виждаш ми се необикновено спокоен.

Аз: Нищо подобно. Ако принадлежеше към познатите ми, щеше да знаеш и моите страдания.

Гласът: Къде изчезна усмивката ти?

Аз: Върна се горе при боговете. За да се усмихваш на живота, са нужни, първо — уравновесен характер, второ — пари и, трето — далеч по-издръжливи нерви от моите.

Гласът: Но сега като че ти е по-леко на душата?

Аз: Така е. Затова пък съм принуден да нося на голите си плещи цялото бреме на живота.

Гласът: Не ти остава друго, освен да живееш посвоему. И посвоему да…

Аз: Да умра посвоему.

Гласът: Ще станеш нов, съвсем различен човек.

Аз: Аз съм си винаги аз. Само си сменям кожата. Като змиите…

Гласът: Наясно си с всичко.

Аз: Не, не е така. Наясно съм само с част от духа си. А другата част, онази, за която нямам понятие — Африката на духа ми, е безкрайна. От нея ме е страх. Чудовищата не обитават света на светлината. Но в необятния мрак нещо все още дреме.

Гласът: И ти си моя рожба.

Аз: Кой си ти? Ти, който ме целуна? Всъщност аз те познавам.

Гласът: Е и кой съм според теб?

Аз: Онзи, който ми отне покоя. Онзи, който разби епикурейството ми. Моето… Не, не само моето… Онзи, заради когото загубихме духа на златната среда — нещо, на което ни учеше древният китайски мъдрец^[6]. Твоите жертви са навред — и в историята на литературата, и във вестниците.

Гласът: Е и как ще ме наречеш?

Аз: Ами… не зная как. Но ако си послужа с чужди думи, ти си сила, която ни превъзхожда. Ти си властвуващият над нас Демон.

Гласът: Можеш да се поздравиш. При никого не ходя просто така на приказки.

Аз: Само че аз по-силно от всеки друг се боя от присъствието ти. Там, където се появяваш, изчезва покоят. Очите ти са като рентген — проникват навсякъде и виждат всичко.

Гласът: Тогава бъди винаги нащрек!

Аз: Разбира се, че съм нащрек. Но в минутите, когато пиша…

Гласът: Да идвам, когато пишеш ли?

Аз: Какво говориш! Кой е казал подобно нещо? Аз съм един от нищожните писатели. И искам да съм един от тях. Иначе никога не бих имал покой. Но докато държа перо в ръката си, навярно ще бъда твой роб.

Гласът: В такъв случай бъди винаги нащрек! Не е изключено да изпълня всяка твоя дума. Е, довиждане. Някога отново ще те навестя.

Аз (вече сам): Акутагава Рюноске, Акутагава Рюноске, пусни по-яки корени в земята. Ти си разлюляна от вятъра тръстика. Може би облаците над теб все някога ще се разсеят. Стъпи здраво на краката си! Заради себе си. И заради децата си. Не бъди самонадеян, но недей да се унижаваш. И духът ти ще възтържествува.