Дийн Кунц
Невинност (9)

8.

С нахлупена качулка и наведена възможно най-ниско глава, но все пак в позиция да виждам къде вървя, завих вляво, вдясно, вляво, минах през секция „История“ с всичките й войни, през „Природоестествени науки“ — с всичките им открития и загадки. Няколко пъти дочух предпазливи движения, промърморена ругатня с тих мъжки глас, лекото и забързано дишане на момичето. На два пъти зърнах мъжа как завива. Нея не видях, но това беше хубаво, отлично дори, доста по-добре от това да открия трупа й.

Стигнах до пътеката, където бяха разпилени книгите — може би момичето ги беше съборило, за да забави преследвача си. Заболя ме да видя подобно отношение, ала все пак имаше известно оправдание — бегълката беше едва шестнайсетгодишна и надали имаше и петдесет килограма. Мъжът с навитите ръкави беше висок към метър и осемдесет, съответно тежеше два пъти повече от нея и очевидно не можеше да контролира гнева си и заплашваше да я убие. Дори да й се наложеше да унищожи цялата библиотека, за да се спаси, щеше да е в правото си. Всяка книга е един жив ум, разкрит живот, свят, чакащ да бъде изучен, ала това се отнася и за хората — дори в по-голяма степен, защото историите им все още не са разказани докрай.

В този момент усетих едва доловима промяна. Реших, че е поради настъпилата пълна тишина. Ала се надигна бегъл ромон, като че хиляди тънки струйки на фонтан леко преминаваха от един басейн в друг. С призрачния звук дойде и миризма, твърде нетипична за библиотека — не беше нито на стареещата в продължение на три века хартия, с всичките й тънки нюанси, сякаш произведени от набор сирена, нито слабият мирис на цитрус, носещ се от варовиковите стени, нито пък на восък за полиране на дърво или мрамор. Това бе полусвежата миризма на недоизмита улица. С нея се разнесе хладно течение, но не толкова силно, че да раздвижи страниците на съборените на пода книги.

Нащрек заради риска да бъда открит, потърсих източника на течението, навлязох в него към южния край на библиотечните рафтове, където се поколебах да пристъпя в откритото пространство. Гишето за връщане на книги беше вляво, регистратурата — вдясно, а между тях се простираше широк квадрат от тъмнокафяв мрамор, водещ към величественото кръгло фоайе със сводест таван. В далечния край на фоайето една от четирите врати — масивна, с пищна украса от бронзови орнаменти — беше отворена към нощта.

Някъде извън полезрението ми се чу шум от тичащ човек. Хлътнах бързо назад в моята пътека, забулена в премрежени сенки, и видях разгневеният мъж да се приближава от източна посока и да профучава край гишето за връщане на книги. Вниманието му бе толкова погълнато от фоайето и отворената врата, че не би ме забелязал, дори да бях стъпил на осветен от прожектор пиедестал.

Екшънът, който продължаваше да се разиграва, ме развълнува по причини, които не можах да определя, и неочаквано за себе си проявих небивало до този момент безразсъдство. Уверен, че мъжът ще излезе през отворената врата и ще се спусне по външните стълби, за да дири бегълката, аз дръзко го последвах и стигаше само да се озърне през рамо, за да ме види.

Той наистина се втурна през отворената врата, а аз стигнах на прага й навреме, за да го мерна как тича към тротоара, където се огледа във всички посоки за своята обута в сребристи обувки цел. Широката улица наскоро бе измита до половината от камион цистерна, което обясняваше защо мирисът не бе толкова свеж като след дъжд. Досетих се, че лекият шум от водни пръски бе идвал от гумите на редките по това време превозни средства по мократа настилка.

Мъжът слезе от тротоара, за да огледа по-добре булеварда, и тогава си дадох сметка, че алармата не се бе включила при излизането на момичето. Забелязах, че тежката врата с механизъм за автоматично затваряне бе подпряна с Г-образен болт, който бегълката трябва да бе измъкнала от дупката му в пода. Не бе губила време да го вади докрай и сега той се бе заклещил в една цепнатина в гранита на горната площадка и подпираше вратата да стои отворена. Вероятността болтът да бе влязъл случайно в тази единствена цепнатина в иначе гладкия камък изглеждаше твърде слаба. Очевидно момичето го беше подпряло нарочно, за да се създаде забележимо течение.

Когато обезсърченият мъж понечи да се обърне обратно към библиотеката, аз хукнах назад през фоайето с намерение да се върна между библиотечните рафтове.

При вида на момичето в черно застинах за миг. Бързаше през полумрака на читалнята към вътрешната врата в далечния североизточен край на огромното помещение.

Беше инсценирала бягството си. Това означаваше, че знае безопасно убежище в сградата, където би се чувствала защитена. Усещах, че значи и нещо повече, макар в този момент да не разбирах точно какво.

Чух шумна ругатня на горната площадка на външните стълби. Нямах време да се добера до рафтовете отвъд мраморното фоайе — то се простираше сякаш на цял километър. Щом стигнеше до отворената врата, мъжът щеше да ме види. Стрелнах се вляво и се шмугнах зад оформената като кръг регистратурата, която представляваше всъщност оборудвано библиотекарско работно място. Махагоновият плот с прегради даваше възможност клиентите да бъдат обслужвани от четири страни.

Приклекнах отзад с надеждата да не бъда забелязан. Чух тежката бронзова врата да се затръшва, а болтът леко издрънча, когато влезе в обрамчената си с бронзов пръстен дупка в пода. Стъпките прозвучаха право по посока на моето скривалище, но после мъжът ме подмина — тъй близо, че долових острия аромат на одеколона му. Чух как изръмжа „Кучка!“, а после зареди и по-лоши епитети, сякаш я мразеше толкова, че да иска да я убие. Постепенно сквернословията му заглъхнаха и в далечината се затвори врата.

След известно време осветлението изгасна.

Изправих се, но не напуснах убежището на регистратурата.

На южната стена на читалнята имаше огромни десетметрови прозорци, които започваха над три метра високи рафтове и завършваха с арки на три метра под тавана. През тях нахлуваше нощното сияние на града — едно от неговите очарования — което винаги изглеждаше романтично, а на моменти дори вълшебно. В онази декемврийска нощ метрополисът озаряваше библиотеката не с обичайната си призрачна млечна светлина, а сякаш излъчваше приказен блясък — като коледна луна, отразена от току-що натрупани снежни преспи. Светещите букви „Изход“ пък червенееха над вратите като гроздове калина. Зачудих се, че в такъв момент — след преживяната силна уплаха, ми минават подобни мисли и ми е толкова леко на душата.

Разбира се, това беше заради момичето. Нейната грациозност, балетният й спринт и самата мистерия на присъствието й в библиотеката събудиха у мен приятното очакване, че мога да стана свидетел, а защо не и участник в едно вълнуващо приключение.

Макар животът ми по всички стандарти да бе необикновен, той далеч не изобилстваше с интригуващи срещи и дръзки подвизи. Денем се криех, четях, слушах музика на моя CD плейър, размишлявах, задавах си въпроси и от време на време спях. Нощем обикновено кръстосвах из града да търся необходимото за оцеляването си. Не се отказвах и от мечтата си да преживея по някой и друг красив момент в места като това, където величествената култура и изящните изкуства се съчетаваха със забележителна архитектура. Предвид изпепеляващата омраза и ярост, които вдъхвах с вида си обаче, да търся приключения, щеше да е толкова неразумно, колкото хемофилик да жонглира с ножове.

От книгите бях научил, че хората навсякъде по света се нуждаят животът им да има цел и смисъл. Този копнеж беше универсален. Дори и аз, с моята ужасна отлика, не исках нищо по-малко от това. Интуитивно усещах, че можеше това момиче да е различно в отношението си към мен, да прояви поне известна търпимост, като майка ми. Надявах се тя да се окаже пробният камък, с който да проверя стойността си като личност, без да рискувам да стана жертва на изтезания и насилствена смърт. По всичко личеше, че има нужда от помощ, и знаех, че въпреки ограниченията си мога да съм й полезен.

Не очаквах да изградим някакви трайни взаимоотношения, а просто това да бъде една запомняща се среща, в която да помогна за осъществяването на нещо важно и съкровено в живота й. Баща ми често казваше, че сме тук, за да учим и даваме. Ала как човек да дава, ако постоянно е принуден да се крие и от шест години е съвсем сам?

Няколко минути след като осветлението загасна, механичен глас съобщи по високоговорителите из сградата: „Територията се охранява“. Гневният мъж най-вероятно си беше тръгнал през задния изход, който водеше към страничната пряка. До него беше поставен алармен панел.

В подобни сгради обикновено не се използваха детектори за движение, тъй като биха давали твърде много фалшиви сигнали за тревога. Тук бе инсталирана специална климатична система, целяща да съхрани максимално добре хартията, поради което прозорците бяха фиксирани и бронзовата им дограма не можеше да бъде лесно преодоляна от крадци. Освен това на криминалните престъпници днес дори не им и хрумваше, че книгите биха могли да имат някаква стойност, а унищожаването им отдавна вече не представляваше интерес за вандалите — подобни действия бяха твърде скучни в сравнение с тормоза, който можеха да упражняват навред. Така че при снижените охранителни мерки в библиотеката бях свободен да си бродя на воля.

Включих фенерчето и напуснах регистратурата през вратичката.

През осемнайсетте години, в които посещавах тази великолепна сграда, часове наред тя беше изцяло на мое разположение — аз бях кралят на книгите и това беше моят дворец. И макар че познавах всяка книга, библиотеката никога не ми омръзваше. Ето обаче че тя предлагаше нещо ново. Защо беше тук момичето? Защо не беше избягало, когато имаше този шанс? Кой бе разгневеният преследвач? Не бях изпитвал толкова вълнения от първите ми няколко посещения тук заедно с баща ми.

Бързо прекосих огромната читалня към вратата, през която беше излязла бегълката. Знаех няколко скривалища, където можеше да е потърсила убежище — бях сигурен, че те са неизвестни дори и на най-стария служител на библиотеката.

В случай че момичето не се окажеше толерантно като майка ми, поне беше много по-дребно от мен и надали би могло да ме нарани, преди да успея да избягам. Начинът, по който се отърва от преследвача си — с огромно самообладание, като се плъзгаше между рафтовете, още ме очароваше. Тогава си напомних, че до този момент на няколко пъти щях да намеря смъртта си, и то тъкмо от ръката на хора, които не изглеждаха да представляват каквато и да е заплаха. Спомних си умиращия, на когото коленичих да помогна и който бе обзет от тъй силно отвращение при вида ми, че ме прокле със сетния си дъх.