Дийн Кунц
Невинност (87)

86.

Върху рояла са наредени снимки в ръчно изработени рамки. Сред тях е и онази, която взех от моето жилище без прозорци в нощта, когато Гуинет ми каза, че вече няма да се върна там. На нея е майка ми, заснета в един от по-добрите си дни, когато още не е пила твърде много и дори е успяла да се усмихне почти непринудено. Тя е прелестна и в очите и в грациозната й поза се долавя обещание, останало неосъществено. Открих я в затвореното с цип отделение на раницата, която тя ми връчи, когато ме прокуди от дома ни.

Има също снимка и на бащата на Гуинет, който е самото олицетворение на добротата, а от очите му блика интелигентност. Понякога дълго оставам загледан в него, а друг път, когато седя сам на верандата или скитам из горите, му говоря, разказвам му какво правим, какво сме чели и върху какво сме мислили напоследък, благодаря му всеки ден, защото аз не бих имал живот, ако той не бе изживял по този начин своя.

С баща ми никога не се бяхме снимали един друг. Нямахме фотоапарат, а и не чувствахме нужда да притежаваме каквито и да било спомени, тъй като бяхме непрекъснато заедно. Ала пликът, даден ми от отец Ханлън в мазето на пасторския дом, съдържаше снимка на баща ми. Свещеникът го бе заснел седнал в кресло, наполовина осветен и наполовина в сянка — като художествените портрети на великия фотограф Стайхен. Много напомняше прочутия някога актьор Дензъл Уошингтън: млечношоколадова кожа, къса и гъста прилепнала коса, широко и приятно лице, усмивка, на която и ангелите биха завидели, тъмни очи, прилични на центрове, около които Вселената се върти безкрайно.

Поставил съм в рамка и каталожното картонче, от двете страни на което баща ми бе написал онова, което никога не биваше да забравям, когато го нямаше вече до мен да ми го напомня. Завеща ми следните слова: „С едно изключение, всички неща на този свят са тленни и времето заличава не само спомени, а цели цивилизации, като превръща всеки човек и всеки паметник в прах. Единственото, което оцелява, е любовта, защото тя е енергия, също тъй трайна като светлината, която пътува от източника си към вечно разширяващите се граници на Вселената. Тя е самата енергия, от която са заченати всички неща и с която всички неща ще бъдат поддържани в друг свят отвъд този на време, прах и забрава“.

Написах този разказ, за да го четат децата ми и техните деца, и децата на техните деца, така че да се знае какъв е бил някога светът и как се е стигнало до това, което е. Сега не само няма убийства между хората и дори между животните, но сякаш няма и смърт освен тази на тревите, цветята и другите растения със смяната на сезоните, докато пролетта отново им даде живот. Ако смъртта обаче бъде изцяло забравена, това няма да е толкова добро, колкото първоначално изглежда. Трябва да я помним, както и изкушението от властта, което е неин израз. Трябва никога да не забравяме, че като призовавахме силата на смъртта и я използвахме, за да контролираме други, изгубихме цял един свят, а всъщност и нещо повече.

Откакто пристигнахме на това място, не сме виждали нито мъгливи, нито яснолики. Предполагаме, че на мъгливите им е отнето правото да посещават Земята, а от ясноликите може би вече няма нужда тук. Ако някога се случи да видя виещ се плътен дим в гората или пък зърна сияеща фигура в болнична униформа сред валящия сняг, ще знам, че някъде целостта се е нарушила и на сцената на света отново ще се играе трагедия. Дотогава ще съществува само радост, и то без да са необходими страхът и болката — както бе прието да се мисли — за да можем да я изживеем в пълната й цялост.