Дийн Кунц
Невинност (80)

79.

На десетина метра напред един джип бе спрян напряко на черния път. Четирима мъже в ловни камуфлажни дрехи с автоматични пушки се бяха скупчили отзад до него, но щом ни видяха, се разделиха и заеха отбранителни позиции, като тримата използваха джипа като прикритие.

Онзи, който остана видим, ни кресна да спрем. Уведоми ни, че не може да продължим по-нататък, че в тяхната земя няма болест и възнамеряват да запазят това положение. Бяха твърде далеч, за да бъдат обзети от желание за насилие поради нашата външност, но въпреки разстоянието установих, че говорещият бе блед и с посивели устни, какъвто бе и Телфорд. Макар времето да бе хладно, лицето му блестеше от пот, така че можех да си направя единствено извода, че все още не искат да си дадат сметка за онова, което ги е сполетяло.

Казах им, че ние шестимата не сме заразени, че само искаме да се доберем до имота си на няколко километра на запад, но те не бяха склонни да ми повярват и явно въобще не ги беше грижа дали говоря истината. Водачът им изстреля няколко откоса над главите на кучетата и встрани от нас и настоя да се върнем.

Сякаш стрелбата бе послужила като сборен сигнал, защото още кучета заприиждаха от двете страни на пътя през високата трева на поляната и стъписаха четиримата мъже. Близо двайсет-трийсет се присъединиха към онези, които вече ни предвождаха, така че сега глутницата им наброяваше около петдесет.

Загадките и чудесата на града бяха и загадки и чудеса на света, в сила бяха и тук, и навсякъде, както щяхме да узнаем в следващите дни. Кучетата ни заобиколиха отвсякъде като преторианска гвардия; необикновената глутница пазеше абсолютна тишина и всички животни насочиха поглед към джипа и стрелците до него не заплашително, а сякаш ги призоваваха да се отърсят от страха си и да се държат по човешки.

Не бях сигурен как трябва да постъпим, но когато кучетата започнаха да напредват, Гуинет каза, че трябва да се движим заедно с тях. Поведоха ни през ливадата, където се стрелнаха зайци, без обаче да отклонят вниманието на нашите охранители, и заобиколихме джипа в широка дъга, преди отново да се върнем на пътеката.

Стрелците наблюдаваха смълчани и ако на някого от тях му бе минало през ума, че най-безопасната тактика е да ни обсипе с дъжд от куршуми, то той не изпълни това си намерение. Каквото и да се беше случило с тези мъже, никога повече не ги видяхме.

В девствената гора, където лъчите на следобедното слънце проникваха през клоните, кучетата ни поведоха по виещи се еленови пътеки. Папрати като огромни птичи крила се полюшваха в сенчестата борова гора. Пред мен децата следваха Гуинет и постоянно ту се губеха в сенките, ту отново изникваха на слънчевата светлина, сякаш гората искаше да ми напомни, че онова, което ти е дадено, може да ти бъде отнето.

Хижата бе точно толкова семпла, колкото подсказваше названието й — широка постройка от плътно наредени трупи, съединени с някакъв вид еластична мазилка под скосен покрив с улуци от медна ламарина, вече придобила зеленикава патина. Веранда заобикаляше и четирите й страни.

Когато застанахме в широката просека пред нея и се приготвихме да влезем, Гуинет ни каза, че вътре има складирани хранителни запаси за цели три години. Ала се чудеше как би могла да изхрани още и петдесет кучета.

Сякаш в отговор на въпроса й кучетата се оттеглиха в заобикалящите гори и само след минута вече ги нямаше, като че ли никога не бяха съществували. В следващите дни идваха да ни правят компания, но никога не ядяха нищо от това, което им предлагахме — отказваха го категорично, сякаш миризмата ги обиждаше. От време на време кучетата се губеха сред дърветата — не всички наведнъж, а като че ли всяко водено от свой собствен график, и когато се връщаха, изглеждаха заситени и доволни. Скоро щяхме да узнаем тайната им.