Дийн Кунц
Невинност (8)

7.

Както се придвижвах под града, стигнах до поредното кръстовище, където до слуха ми достигна грохотът на подземната железница — единственото съоръжение, разположено по-дълбоко от тунелите на канализацията. Преди началото на новото хилядолетие тя минаваше по тях, но веднъж от каналите изригна буен поток от нечистотии, който замърси линията в протежение на три километра и създаде седмици работа на обеззаразяващите екипи. След това съществуващото трасе беше променено.

Един град е наполовина звяр, наполовина машина, с артерии от чиста вода и вени от мръсна, нерви от телефонни и електрически кабели, канализационни тръби вместо черва, тръби, пълни с пара под налягане, и други, пренасящи газ, клапи, вентилатори и филтри, датчици, мотори, трансформатори, десетки хиляди взаимносвързани компютри, и дори когато жителите му са потънали в сън, градът никога не спи.

Градът ме хранеше и ми предоставяше блажено тайно убежище, за което му бях благодарен, но продължавах да изпитвам известно недоверие към него и мъничко страх. Логиката настояваше, че въпреки цялата си сложност той е просто струпване на елементи — сгради, машини и системи, които не можеха да притежават собствено съзнание или цел. Често обаче ми се струваше, че макар да оставах неизвестен за обитаващите го хора, самият организъм на града знаеше за мен и ме наблюдаваше.

Ако имаше живот, отделен от този на жителите му, градът вероятно притежаваше и капацитет за доброта и жестокост — като творение на хора той споделяше както техните пороци, така и добродетелите им.

Грохотът на влака отшумя под краката ми и отвъд кръстовището на огромните тунели аз завих по един страничен, който беше с по-стръмен наклон, нагоре от главния. В този проход нямаше издигнати сервизни пътеки и размерите му ме принудиха да измина значително разстояние със сгушени рамене и наведена глава.

Подземните булеварди и пресечки, по които се движех, ми бяха толкова добре познати, че можех да се ориентирам и без фенерче. Ала макар да се показвах навън само нощем, а денем да живеех в дълбините, бях роден за светлина и копнеех да й се радвам повече, отколкото обстоятелствата ми позволяваха.

Стигнах до отворена ниша в дясната стена във формата на полуцилиндър, изработена от заоблени бетонни блокове. Диаметърът й беше метър и петдесет, височината — два метра — горе-долу пространството, което бихте видели, ако отместите капак на шахта, само дето шахтата е по-дълбока, няма отвор встрани и е достъпна само отгоре.

Над мен имаше тежък железен капак, захванат с болтове по краищата. Извадих от раницата си прибрания вътре инструмент — трийсетсантиметрова желязна тръба с Т-образна дръжка в единия край и с нещо като гаечен ключ в другия. Когато захванах с него болта и го завъртях, резето се отмести от рамката, което ми позволяваше да изтикам капака нагоре и той се отвори, увиснал на пантите си.

Бащата на баща ми беше присвоил този инструмент от камион на фирма по поддръжката години преди смъртта си. Гигантският ключ беше най-ценното ми притежание — ако бъдех лишен от инструмента си, нямаше да се радвам и на тази свобода на придвижване, която имах в момента.

След като прибрах ключа в раницата, задържах фенерчето между зъбите си, улових се за рамката на люка и се изтласках през отворения капак в мазето на градската библиотека. Беше съвсем тихо, както си е и редно на такова място, а въздухът бе сух, но не прекомерно, хладен, но не студен.

В този пръв час на неделната сутрин не се очакваше да има някой в огромната сграда. Екипът по почистването си беше отишъл. Библиотеката оставаше затворена в неделя и можеше да бъде на мое разположение чак до понеделник сутринта. Само че аз възнамерявах да прекарам не повече от няколко часа между тези стени — трябваше да посетя и други места, за да попълня хранителните си запаси.

Климатизираният сутерен беше огромен — общо пространство с редици от масивни колони, разширяващи се в горната си част, при което образуваха красиви каменни сводове. Между колоните върху издигнати на трийсет сантиметра бетонни постаменти имаше метални шкафове. Повечето от чекмеджетата им съдържаха обикновени папки, но в други — плитки и широки — се съхраняваха чертежи и малки купчинки документи, чиято много стара и крехка хартия не би понесла собственото си тегло и бързо би се разпаднала, в случай че бъдеха подредени на високи купове.

Това бе историческият архив на града — факт, който обясняваше входа към канализационната система, вграден в пода. Имаше и други капаци на шахти, които можеше да бъдат отворени в случай на наводнение или други природни бедствия. Това гарантираше, че водата няма да се вдигне и архивът ще остане непокътнат в металните шкафове върху бетонните постаменти.

Харесваха ми колонадите и сводовете, обширното пространство. Напомняха ми снимките на резервоарите, конструирани от Франсоа д’Орбей под Водната тераса и градините на Версай. Пред движещия се лъч на фенерчето ми сенките на колоните се полюшваха като големи черни врати.

Обикновен и товарен асансьор обслужваха сутерена, но аз никога не ги използвах. Стълбищата бяха по-тихи и по-безопасни. Имах избор между няколко и поех по онова в югоизточния ъгъл.

То се знае — книгите бяха онова, което ме привличаше в библиотеката. Макар че баща ми и баща му преди него бяха събирали отделни екземпляри, изхвърляни от живеещите на горната земя, макар и да можех да вземам по някое и друго четиво от вехтошарските магазини, където се отбивах, след като затвореха, много от книгите, които ме интересуваха, можеше да бъдат намерени само в централната библиотека.

Стълбището ме отведе в помещението с дъбова ламперия, където се държаха периодичните издания и можех да се наслаждавам на изобилието от вестници и списания. Къс коридор водеше към главната читалня — истински архитектурен шедьовър с кафяв мраморен под.

Това огромно помещение съдържаше част от книжната колекция и зад лабиринт от рафтове предоставяше места за поне четиристотин читатели пред тесни и дълги дървени маси.

Винаги до този момент при посещенията ми в такъв късен час читалнята бе огрявана само от призрачната фонова светлина на сияещия град, която влизаше през големите прозорци, завършващи с арки. Сега обаче тя бе силно осветена.

За малко щях да дам заден, но интуицията ми ме посъветва да изчакам, да видя, да разбера. Знаех, че в миналото бе имало солидна охрана — нощни пазачи, които обикаляли из коридорите и помещенията на централната библиотека. Но след като общината беше стигнала почти до банкрут, здравите ключалки и алармите бяха предпочитаната форма на защита — те не изискваха заплати, здравни осигуровки и пенсии.

Покрай високите два метра и половина рафтове различни пътеки водеха в посока изток — запад и север — юг. Когато доближих входа към лабиринта, чух стъпки, почти недоловими дори в тази тишина — леки и бързи, сякаш на дете или дух в отчаян бяг за спасение.

През отвора пред мен видях как през мястото, където пътеките се пресичаха, претича момиче в юношеска възраст. Дойде отляво, което беше север, бърза като газела и грациозна като балерина. Носеше сребристи обувки — като на крилатите крака на Меркурий — иначе беше облечена изцяло в черно. Дългата й коса също изглеждаше черна и лъскава под светлината на лампите, подобна на езерна вода под лунни лъчи. В един миг беше там, а в следващия вече я нямаше, сякаш тичаше да спаси живота си.

Не чух преследвач, макар очевидната й тревога да показваше, че такъв я гони по петите. Ако тя беше плячката, то аз не познавах и не можех да си представя хищник, който да се прокрадва по-ловко от нея.

Предпазливо влязох между рафтовете с книги. Големите полилеи, висящи от високия петнайсет метра таван, не светеха. Пътеката, по която беше избягало момичето, беше дълга и празна, осветена от лампите с месингов обков върху колоните, разделящи читалнята на секции.

Библиотечните рафтове имаха гърбове, така че не можех да погледна над книгите към съседната пътека. С тиха стъпка продължих на изток към следващия пасаж север — юг, успореден на първия, но момичето го нямаше и там.

Рафтовете всъщност образуваха голяма решетка, но разположението им ми се виждаше някак объркващо, докато се движех внимателно между тях, надзъртах зад ъглите и тръгвах накъдето ме поведеше интуицията.

Вървях на юг и приближавах ъгъл. Възнамерявах да завия наляво, но трябва да бях чул нещо, може би съвсем тихичко проскърцване на обувка с гумена подметка. Замръзнах между последните две лампи както бях — не в сянка, но не и ярко осветен.

Висок жилест мъж мина забързано по напречната пътека пред мен от дясно наляво, очевидно толкова наясно за местоположението на целта си, че не се огледа изобщо, когато профуча покрай моята пътека. Помислих си, че беше напълно възможно да ме е мернал с периферното си зрение и да се върне за по-обстоен поглед, но той продължи напред.

Беше облечен в панталон от костюм и носеше вратовръзка, но не и сакото. Ръкавите на бялата му риза бяха навити, което предполагаше, че най-вероятно работи тук на ръководна длъжност. Ала нещо у него — може би напрегнатостта, която излъчваше, мрачно стиснатата му уста, ръцете, свити в големи кокалести юмруци — ме убеди, че намеренията му са подозрителни, да не кажа и непочтени.

Осмелих се да го последвам, но докато завия зад ъгъла, той беше изчезнал. Колкото и добре да бях опознал библиотеката, това все пак беше неговият лабиринт, не моят. Ако ролята му беше на Минотавъра от легендата, а моята — на Тезей, от когото се очаква да унищожава подобни зверове, историята можеше да приключи зле за добрите, като се има предвид, че никога в живота си не бях убивал нищо — било чудовище или пък нещо друго.

Чух как момичето изпищя, а мъжът извика: „Малка кучка, ще те убия!“, и момичето изпищя повторно.

Тропотът от съборени книги показа, че някой използваше оръжието на знанието по нетрадиционен начин.

Акустиката на огромното помещение обаче заблуждаваше. Позлатените сводове на тавана, богато украсени с орнаменти, стените от варовик, мраморният под, безбройните книги се редуваха да поглъщат и връщат звуците, което означаваше, че бе възможно кратката схватка да се води на всяка пътека и във всяка посока от мен. После внезапно настъпи тишина.

Застанах на пресечната точка на две пътеки и взех да въртя глава насам-натам, притеснен, че нещо лошо се бе случило на момичето. Припомних си, че Минотавъра в лабиринта под Крит се хранеше с човешка плът.