Дийн Кунц
Невинност (79)

78.

Призори снегът вече бе спрял и ние се движехме през местност, където снежната покривка не беше толкова дебела и пътищата бяха свободни, като се изключат колите, шофирани от отчаяни и изпаднали в паника хора, които сами не знаеха накъде отиват и безразсъдно пътуваха без посока.

Отначало бяхме озадачени, че пътищата не са задръстени от автомобили, че хиляди не бягаха към далечни места, макар и да знаеха, че е невъзможно да се спасят. После чухме по радиото, че президентът е наредил на служителите на Вътрешна сигурност да затворят всички основни артерии, извеждащи от градовете, в които имаше международни летища и пристанища, защото първите случаи на чума бяха дошли тъкмо от тези метрополиси. Надеждата бе да се ограничи болестта. Бяхме се измъкнали тъкмо навреме.

Безсмислеността на правителствените мерки обаче стана ясна още в момента, в който ято кедрови копринарки излетяха от близкия жив плет и с пърхане минаха над пътя, като ни припомниха, че птиците са основният преносител на болестта. За разпространяването си епидемията не зависеше от пътуващите от Азия със самолети или кораби.

Макар и да бяхме уморени, не ни се искаше да спираме, преди да сме достигнали целта си. Предишната нощ, когато Гуинет бе дошла при езерото в Крайречния парк и за пръв път в живота си се бях возил в автомобил, бе споменала за място в провинцията, подготвено от баща й за нея, в случай че по някаква причина й се наложи да напусне града. Надявахме се да стигнем там, преди да е паднала нощта.

Мория спеше на задната седалка, а трите изтощени дечица бяха налягали в багажното отделение зад нея.

Трябваше да заредим и спряхме при бензиностанция със смесен магазин. Собственикът й с панталони и риза в цвят каки лежеше мъртъв и накацан от птици пред вдигнатата врата на автосервиза отстрани. Не се виждаше жива душа наоколо, ала помпите работеха. Нямахме кредитна карта. Като стиснах зъби заради предстоящия ужас, прогоних гаргите, кълвящи трупа, открих нужната пластика в портфейла му и заредих резервоара на ланд ровъра.

В смесения магазин напълних цяла кошница със солени бисквити, зърнени десертчета, шишета с ябълков сок и въобще всякакви провизии за последния отсек от пътуването ни.

Бейли, бащата на Гуинет, й бе дал и подробни насоки, и карта, но щом тя вкара крайния ни пункт в навигационната система на автомобила, вече нямаше нужда да се консултираме с тях.

Дали Бейли интуитивно бе схванал защо на света се раждат такива като дъщеря му, или просто бе решил, че в случай на криза тя ще е в безопасност само далеч от хора, никога нямаше да узнаем. Хижата бе изолирана, построена върху много обширен терен, собственост на тръста на Гуинет, и някъде около година преди завършването й Бейли бе наредил върху тесния черен път да бъдат повалени големи дървета и по протежението му да бъдат разпръснати семена от бурени, та природата да заличи съществуването му възможно най-бързо.

Пазач на име Уейлън, нещо като съвременен планинец, посещаваше имота веднъж месечно и оставаше за по три дни, та всичко да е в ред и поддържано. Надали бе там в момента и когато Гуинет не можа да се свърже с него по телефона, решихме, че или се е разболял, или е вече мъртъв.

По обед зимният пейзаж бе останал зад гърба ни. Бяхме свалили веригите за сняг. Сред златистите ливади, зад които се издигаха зелени борови гори, тук-там се виждаше самотна къща или плевня зад оградено пасище. Макар някога да бяха изглеждали живописни и привлекателни, сега у тях се долавяше някаква неподвижност, сякаш бяха миниатюрни постройчици в стъклени преспапиета, само че без снега наоколо. Слънчевите лъчи падаха отвесно, така че никоя от тях не хвърляше сянка и всичките стърчаха безмълвни, мрачни и самотни.

Малко преди три часа следобед навигаторът ни уведоми, че павираният селски път свършва след около километър и половина. Оттам нататък трябваше да продължим пеша.

Изминали бяхме близо две трети от това разстояние, когато започнаха да се появяват кучетата. Лабрадори, немски овчарки, голдън ретривъри и различни смесени породи заприиждаха от полето и горите и заподтичваха успоредно с колата, като ни се усмихваха и енергично размахваха опашки. Преброихме около двайсет и нямахме представа чии може да са и откъде се бяха взели, ала веселото им държане ни подсказваше, че не представляват заплаха за нас.

Павираният път свърши при редица от метални стълбове, разположени толкова нагъсто, че ланд ровърът не можеше да премине между тях. Отвъд имаше изровена и камениста пътека.

Когато слязохме сред кучетата, те бяха без изключение игриви и дружелюбни, сумтяха, но нито ръмжаха, нито лаеха. Скупчиха се наоколо ни с изразителни очи, молещи за ласка. Четирите деца бяха очаровани от животните и за пръв път видях трите по-малки да се усмихват.

Нямахме нищо друго за носене освен бисквити, зърнени десертни блокчета и увити в целофан сандвичи с фъстъчено масло, които напъхахме по джобовете си.

Картата трябваше да ни поведе през пущинака покрай поредица от природни ориентири. Кучетата явно решиха, че са наети като скаути, защото се скупчиха в глутница и хукнаха напред, като се извръщаха да се уверят, че ги следваме.

Черният път започна със завой и когато го преминахме, се натъкнахме на стрелците.