Дийн Кунц
Невинност (75)

74.

Историята ми не е от този тип, в който имената имат особено значение — във всеки случай не и пълните имена, не и за всеки индивид, стъпил на сцената. Ако подобна история бе разказана от трето лице само два века по-рано, авторът би използвал дори по-малко имена от мен, а някои герои щяха да бъдат определени само чрез тяхното занятие — например Архиепископа или Свещеника. Още по-назад във времето, когато в историята са участвали кралски особи, кралят е бил известен само като Краля, името на кралицата е било Кралица, а храбрият малък шивач се е подвизавал като Малкия шивач. В още по-ранни времена тази история щеше да бъде разказана с животни във всичките роли и имената им щяха да бъдат Костенурката, Заека, Котката и Мишката, Агнето и Рибката, Кокошката и Лисана. Това е така, защото в онези епохи животът е бил по-прост и хората са имали по-ясна представа за добро и зло. Ще нарека този отдавнашен период ерата на яснотата. На никой писател или читател от онова време не би му минало въобще през ума, че трябва да се анализират травмите в детството на злодея, за да се обясни лошотията му. Хората са били наясно, че ако някой е посветил живота си на злото, то това е изборът, който той е направил, тъй като обича злото повече от истината. В продължение на двайсет и шест години живях в модерната епоха, в която господстваше убеждението, че човешката психология е тъй сложна, веригата от мотивации — тъй заплетена, та само експерти биха могли да тълкуват защо някой е постъпил по определен начин, като накрая в много случаи дори те се въздържаха от категорично мнение за конкретните действия на даден човек. Ала въпреки че тази история е от модерната епоха, аз не я написах за модерната епоха. И все пак, макар да познаваме бащата на Гуинет чрез делата му и посредством лишената му от каквато и да било себичност обич към нея, и макар да стигнах дотук, без да го наричам по някакъв определен начин, струва ми се, че тъкмо защото той не е представител на времето си, не е емблематичен, трябва да го назова с името му — ако не по друга причина, то за да покажа, че е бил светлина в един притъмняващ свят. Фамилиите вече не означават много, затова ще използвам само малкото му име, което е било Бейли. Идва от средноанглийска дума, която означава „външната стена на замък“.

Бейли присъствал в родилното отделение, когато дъщеря му се появила на бял свят, а съпругата му починала при раждането. Реакциите на присъстващия лекар и сестрите от екипа не били тъй радикални като на акушерката и дъщеря й, които бяха изродили мен, но Бейли усетил странно напрежение, както и че изпитва известна антипатия към бебето — не нещо толкова силно като ненавист, но студенина, липса на нежност и симпатия, едва ли не мълчаливо отхвърляне.

Любимата му съпруга била мъртва. Завладял го объркващ вихър от чувства — скръб и ликуване, нито едното от които не било уместно за момента. Тъй като открай време добре разбирал хората и душевното им състояние, той чувствал, че дори в настоящото си положение може да се довери на интуицията си. Онова, което прочел по лицата и което прозирало в действията на медицинския екип, отначало го озадачило, а после разтревожило. Подозирал, че ако смъртта на жена му и неуспешните опити да я върнат към живот не били разсеяли лекаря и сестрите, ако вниманието им било насочено изцяло към бебето, реакциите им срещу Гуинет щели да са още по-остри. Опитвал се да убеди сам себе си, че нямат основания да таят враждебност към малката, която била красива, безпомощна и необичайно ведра и спокойна, че страхът му за нея се дължал просто на неочакваната и съкрушителна загуба на съпругата му. Ала не могъл да си повярва.

Бебето било поставено в бяло емайлирано коритце, за да бъде официално претеглено и отнесено в кърмаческото отделение. Когато окончателно се убедил, че опитите жена му да бъде съживена са безплодни, Бейли пуснал ръката й и отишъл право при дъщеря си. Взел я на ръце, погледнал още нефокусираните й очички и в същия миг го залели угризения за някои минали негови постъпки с такава сила, че едва се удържал да не падне на колене.

Устоял на вълната от емоции и мобилизирал острия си ум, за да осмисли ефекта, който Гуинет произвела върху него. Според отец Ханлън Бейли бил не просто добър човек, но безукорно честен и почтен; преуспял, но скромен в успеха си. Ако бил корумпиран или пък безскрупулно амбициозен по пътя си към богатството, може би силните угризения щели да надделеят и той щял да пусне бебето да падне на главата си още тогава, а после да се оправдае, че е бил зашеметен от скръбта си. Но той прегърнал силно малката, обзет от убеждението, че тя е скъпоценна не просто като обикновена дъщеря за баща си, а и по други причини, които в момента не можел да обясни.

Решил, че въздействието, което Гуинет имала върху него, било доказателство, че тя притежава свръхразвити екстрасензорни способности, които поради крехката си възраст не може да контролира. Че тя е може би телепат или емпат, ако въобще имало такава дума, ясновидка или пък четяща мисли. Не знаел кое от всичко това е тя и дали въобще я определя правилно, но бил сигурен, че Гуинет е много специална. Подозирал, че лекарят и сестрите от обслужващия екип не са изживели такова експлозивно събуждане на съвестта, каквото бебето предизвикало у него — ако и те бяха изпитали нещо толкова завладяващо и силно, реакциите им със сигурност щели да бъдат далеч по-драматични; мълчаливата им неприязън щяла да е много по-изявено враждебна. Може би, докато още е била свързана с майка си чрез пъпната връв, Гуинет е имала по-слабо влияние, отколкото по-късно, когато вече бе дишала самостоятелно в продължение на няколко минути, когато сърцето й вече не било в синхрон с това на майка й, а електрическите импулси на мозъка й ставали все по-витални с всяка минута.

Някои служители от болничния персонал приели Бейли за твърде ексцентричен, други — за прекалено властен, когато настоял дъщеря му да не бъде отнасяна в кърмаческото отделение, а да бъде настанена в отделна стая, където той лично да се грижи за нея, ръководен от напътствията на медицинска сестра. Без значение дали го смятали за ексцентричен или властен, или дори за душевно неуравновесен поради мъката му, отнесли се към него с подобаващ респект и изпълнили искането му, защото, от една страна, той бил човек, харесван от всички, но най-вече защото фондацията му осигурявала на болницата милиони с щедрите си дарения. Никой от персонала и администрацията й не желаел да рискува да изгуби бъдещите милиони, които можело да постъпят в институцията.

Почти веднага Бейли телефонирал на отец Ханлън, своя енорийски свещеник. Без да дава обяснения, го попитал дали може да му осигури особено предана на вярата монахиня, която е положила обета си на съвсем млада възраст и чиито познания за света се ограничават до манастира и молитвите. За предпочитане било тя да е по-съзерцателна натура, както и да има възможност да се откъсне от своята изолация и да поеме тази задача. Бейли имал нужда от възможно най-невинната душа, която да дойде в болницата още същата вечер и да му помогне в грижите за новородената му, лишена от майка дъщеря, защото не можел да се довери на нито една болнична сестра и да я остави сама в стаята с бебето.

В онези времена в града имало значително по-малко религиозни ордени, отколкото в миналото, когато Църквата била в силата си. И все пак благодарение на проявяваната до този момент щедрост от страна на Бейли и на убедителността на отец Ханлън сестра Габриел от Ордена на свети Августин — макар и да била повече с активна, отколкото със съзерцателна настройка — се оказала идеалният избор, защото била непокварена душа и в същото време оправна в житейските дела.

Освен това в резултат на своята ежедневна медитация сестра Габриел била достигнала високи мистични нива и притежавала осъзнатост, надхвърляща тази, която може да се постигне чрез петте сетива. Когато за първи път зърнала Гуинет, сърцето й се изпълнило с тревога, но също и с радост, че може да понесе вида на детето и да почувства духовен подем при това. Едва на третия ден от появяването на бебето на този свят монахинята казала на Бейли, че детето му е родено в състояние на абсолютна чистота, че неизвестно как, но то не е обременено с тъжното наследство на прародителите от рая. Сестра Габриел не можела да обясни как е възможно това, при положение че Гуинет била родена от обикновен мъж и обикновена жена, но увереността й била толкова силна, че дори някой с по-висш сан да й кажел, че греши в усещането си и че то е израз на греховна гордост, тя пак щяла да настоява на своето, защото било истина, която пронизвала душата й. Бейли също разбрал, че това е вярно, в мига, щом го чул.

Гуинет била отведена от болницата в дома на баща си и през следващите четири години сестра Габриел ходела там всеки ден, за да помага в грижите за детето. В края на този период тя се убедила, че Бейли вече и сам ще се справи със ситуацията, тъй като Гуинет била емоционално и интелектуално зряла не за възрастта си. Тя съзнавала големия дар на своята невинност, необходимостта и трудността той да бъде опазен, както и опасността, идваща от света, враждебен към такива като нея. Сестра Габриел отново се върнала към своя духовен и изолиран живот и никога повече не напуснала манастира си.

През същите тези четири години Бейли многократно преживявал спонтанна ревизия на съвестта си — трябвало само да погледне момичето, за да се случи това. Ето как той стигнал до всеобхватно разбиране на себе си и на миналите си грешки. Изживял състояние на пълно разкаяние, така че можел спокойно да се радва на компанията на Гуинет, както и тя на неговата, и да изградят съвсем естествени отношения между баща и дъщеря.

Дотогава Бейли вече се бил освободил от своята империя с недвижими имоти и реорганизирал инвестициите си, така че управлението им да бъде поверено до голяма степен на други хора. Посветил се на Гуинет и се впуснал в неочаквана втора кариера — започнал да пише романи под псевдоним — която се оказала изненадващо успешна с оглед на това, че нито ходел по турнета да представя книгите си, нито предприел кой знае каква рекламна дейност.

За да обясни почти монашеското уединение на Гуинет, Бейли казал на прислугата и на хората, с които общувал, че дъщеря му е с крехко здраве и слаба имунна система, въпреки че тя никога не познала настинка или главоболие. По-късно започнал да твърди, че момичето страда от социофобия, но това не било истина. Природата на Гуинет била такава, че тя разцъфвала в изолация. Отдала се на литература, музика и учене. Двамата с баща й смятали, че животът й е в процес на изчакване, че ще дойде ден, когато предназначението й щяло да стане ясно, а междувременно трябвало само да е търпелива.

Когато й хрумнал планът да прикрие естеството си, за да може да излиза в света, баща й отначало неохотно й дал позволение. Ала Гуинет се отличавала с настойчивост и упоритост и доказала, че планът й е изпълним. Когато попаднала в списанието на снимките на марионетките на Паладин, тя разпознала в едната портрет на злото. Това щяло да бъде идеалната маска, за да скрие истинската си природа и да отклонява хорското внимание от себе си. Ако можела да избегне и нежелан допир, за да остане неразкрита, понякога щяло да е възможно да излиза извън къщата, където дотогава била прекарала всеки миг от живота си.

Когато я бях попитал защо е имитирала облика на марионетките, тя ми отвърна, че било с цел да преодолее своята социална фобия, че изпитвала потребност да има сурово излъчване. Бояла се от хората и решила, че най-добрият начин да ги държи на разстояние е да изглежда малко страшновата. Още тогава бях разбрал, че отговорът й е непълен, че премълчава нещо. А цялата истина беше, че с нея бяхме от един и същ вид, макар денем аз да живеех под земята и да излизах на повърхността само нощем, а тя да се движеше необезпокоявана из града, прикрила онова, което представлява, с готически грим. Странните й, смущаващи очи — черни с червени радиални ивици, като онези на злите марионетки — бяха контактни лещи без диоптри (защото тя имаше идеално зрение) и бяха изработени за нея по поръчка от фирма, специализирана в производството на всевъзможни реквизити за театрални и филмови актьори, а и за все по-нарастващия брой хора, стремящи се да избягат от неудовлетворителния си и банален живот посредством костюми и аксесоари, които да носят не само на маскен бал и на други подобни събирания, но и почти постоянно извън местоработата си.

Голяма част от всичко това узнах от отец Ханлън, докато седяхме заедно в мазето на пасторския дом, а къщата скърцаше около нас и бурята блъскаше вратата — ако наистина беше бурята, а не някоя злодейска ръка — но и самата Гуинет по-късно сподели с мен подробности от миналото си.

Все още имах въпроси и един никак немаловажен сред тях беше „А сега какво следва?“.

Не знаех дали ще стане точно така, но беше твърде вероятно това да е последната зима за света, на която хората щяха да бъдат свидетели. Епидемията, тръгнала от Азия и разпространявана чрез хора и птици, можеше скоро да стигне стопроцентова смъртност сред заразените. Ако обаче ние бяхме онова, което вярвахме, че сме, нямаше да сме наследили болестите на този пропаднал свят.

Попитах:

— Ако на Гуинет и мен… и на детето… не ни е съдено да умрем от онова, което са отприщили онези безумци, какво е нашето бъдеще и как да го осигурим?

И да знаеше отговора, отец Ханлън нямаше време да ми го каже, защото точно тогава Гуинет се върна с момичето.