Дийн Кунц
Невинност (74)

73.

Вятърът блъскаше по вратата, пред която се бе изправил отец Ханлън, и сякаш отгатнал мислите ми, той каза:

— Може да изглежда, че вятърът атакува вратата, ала тъкмо в тази нощ вероятно е нещо по-лошо от вятъра. Това не са времената, за които свети Йоан Богослов е писал в „Откровения“. Армагедон ще е час на ужас и слава, но няма никаква слава в това, което иде, нито Страшен съд, нито нова Земя, само ужасна трагедия в невъобразими мащаби. Това е дело на хора, мъже и жени, в най-крайната им степен на извращение — любовта към властта в служба на масовата смърт. В такава нощ тъмните духове биват изтръгвани от убежищата им и те хукват по улиците в ликуващо празненство.

Прекрасният аромат на кафе отстъпи пред вонята на горящите марионетки. Припомнил си думите на Гуинет, когато напускахме жълтата тухлена къща с момичето, аз казах:

— Така миришеха марионетките в камината на архиепископа. Ала вонята е измама. Там няма нищо.

— Не бъди толкова сигурен — предупреди ме отецът и посочи към бравата, която с все сила подскачаше нагоре-надолу, както вятърът не би могъл да я раздвижи. — Онова, което иска да нахлуе вътре, каквото и да е то, ще внесе със себе си съмнение. Знаеше ли, че според последната воля на художника Паладин той е искал в ковчега му да поставят марионетка?

— Били са само шест и Гуинет ги е открила всичките.

— Тази не е била като останалите шест. Паладин я е изработил по свой образ и подобие. Казват, че невероятно приличала на него. Майка му била единственият му останал жив роднина и наследник. Жена с нездрави интереси и странни вярвания, които може би предала и на сина си. Погребала го точно според инструкциите в завещанието — в малко известно гробище, предназначено за хора, които желаят да намерят покой в неосветена земя, неблагословена от свещеник от каквото и да било вероизповедание.

Гадната миризма се засили и макар вратата да спря да тропа и бравата да се движи, аз повторих:

— Измама.

— Трябва да научиш какъв си ти, Адисън, за да престанеш да се съмняваш и да се чувстваш уязвим. — Той обърна гръб към вратата, но все така не ме поглеждаше. Взираше се в ръцете си с обърнати нагоре длани. — Съмнението е отрова. То води до загуба на вяра в себе си и във всичко, което е добро и истинско.

Бурният вятър блъскаше яростно къщата и макар че конструкцията й бе стабилна, чуваше се леко скърцане.

Отец Ханлън отпусна ръце и направи няколко стъпки към мен, но не опита контакт с очи.

— Ти не си чудовищно създание, недоразумение на природата, изрод или противно изчадие. Предполагам, че си се виждал в огледало.

— Да.

— Често ли?

— Да.

— И какво видя?

— Не знам. Нищо. Предполагам, че съм сляп за това.

Той настоя.

— Каква е деформацията, която те прави обект на мигновена омраза и ярост?

— С баща ми прекарахме много часове в размишления и предположения, но в крайна сметка стигнахме до извода, че няма начин ние да го разберем. Има нещо в лицата ни, особено в очите, дори в ръцете, което хората зърват най-напред, щом погледнат към нас, но то е нещо, което ние не можем да видим. Много хора се стъписват от паяци, нали така? Но ако паяците бяха способни на сложна мисъл, не биха имали представа защо толкова често предизвикват отвращение, тъй като един на друг те си изглеждат привлекателни.

— Стигнал си близо до истината — отбеляза свещеникът. — Но не можеш да се сравняваш с паяците. — Той приближи и застана пред мен, но не вдигна поглед. Взе една от ръцете ми, облечена в ръкавица, между дланите си. — Човекът, когото наричаш баща, ми разказа за твоята поява на бял свят. Биологичният ти баща е бил лекомислен и безотговорен, може би дори престъпник, и ти никога не си го познавал. Майка ти е била паднала жена, но с не докрай погубена душа. Роден си от мъж и жена като всички нас, но с една съществена разлика. И си роден с тази разлика може би защото светът се движи към време, когато ще са нужни такива като теб.

— Каква разлика? — попитах, затаил дъх в очакване на отговора. Знаех, че тази разлика е предопределила живота ми и е предизвикала отхвърлянето ми от обществото, но не знаех в какво се изразява. В този тайнствен свят аз бях централната загадка на живота си.

— Макар и роден от мъж и жена, ти не си наследник на Адам и Ева, нито твоят втори и по-добър баща е бил такъв. По някаква благословия отвъд моето разбиране, отвъд това на всеки друг, ти не носиш клеймото на първородния грях. У теб има чистота и невинност, която ние, останалите, мигом долавяме, както вълкът подушва следата на заек.

Започнах да отричам, че притежавам такава невинност, но той ме накара да замълча, като стисна ръката ми и поклати глава.

— Адисън, боя се да те погледна — повече, отколкото съм се боял от каквото и да било друго в живота си, защото виждам не само теб, а и онова, което ти си, а аз не съм. Когато те погледна, виждам се така, както иначе не ми е възможно, зървам всеки грях от живота си в ярка калейдоскопска колекция от минали недостойни моменти… повече, отколкото бих могъл да си припомня, ако седна цял живот да ровя в съвестта си. Когато те погледна, виждам какъв е трябвало да бъда, и разбирам, че не съм такъв, отведнъж схващам всичките случаи, когато съм грешил, проявил съм липса на доброта, виждам всяка подлост, всяка лъжа, всяка лоша мисъл и те оживяват пред мен в един миг.

— Не — възразих. — Вие сте добър човек.

— По-добър от някои може би, но далеч не идеален. В младостта ми, в онази неконвенционална война, в която участвах, когато бе лесно да се идентифицира врагът, понякога стрелях от страх, без да съм уверен, че стрелбата е напълно оправдана…

— Но все пак самоотбраната…

— Никога не е грях, само че аз знаех, че стрелбата не е оправдана, че е нужно повече време за проучване, че трябва да се обмисли по-добре, и въпреки това не го направих. Предаването на страха те хвърля в бездната на съмненията. Във всяко сърце се таят похот и алчност, синко, а също така и люта завист. Може би завистта там е повече от всичко друго, а тя е по-лоша от повечето страсти. Дори като млад свещеник имах недостойни амбиции, стремях се към слава и високи постове, което надделяваше над желанието да изслушвам, съветвам и служа на хората.

Не исках да чувам изповедта му. Помолих го да спре веднага и той замълча. Все още държеше ръката ми. Цял трепереше. Също и аз. Направо се тресях.

Ако моята разлика беше такава, каквато той я описа, то предпочитах да съм тъй грозен изрод, че кривото ми лице да тласка хората към спонтанно извънмерно насилие. Колко по-лошо бе да съм огледало на душите им, да знам, че като ме погледнат, в един миг изживяват всичките си житейски грешки — и дребните, и сериозните, че чувстват болката, която са причинили на други, и опознават себе си до степен, каквато не им е било писано да достигнат приживе… степен, в каквато никой не би могъл да понесе да познае себе си, додето вече не е само дух, освободен от възможността да прави повече грешки.

Свещеникът вдигна глава и макар още да бях с качулката, светлината бе достатъчна да види потъналите ми в сянка черти и да се взре в очите ми. По лицето му се изписаха такава душевна агония и дълбока тъга, че макар да не бяха придружени с гняв, аз се разстроих заради него, заболя ме, че имам такова въздействие, и се уплаших и за двама ни.

Потресен, отклоних поглед от него.

— Вие сте първият в живота ми, който успява да се въздържи от агресия към мен и баща ми само при вида ни.

— Отчаянието и омразата към собствените им грешки е онова, което кара хората да искат да ви убият, да сложат край на това болезнено самоопознаване. Аз изпитвам същия порив, но му устоявам, макар да се съмнявам, че съм способен да проявя куража, който е показала майка ти. Осем години.

С тези му думи видях моето детство и майка ми в нова светлина и смаян си дадох сметка, че тя бе успяла да запази достатъчно морал и обич към мен, за да понесе нетърпимата душевна и емоционална болка, както отец Ханлън току-що ми я описа.

— И ако посвоему майка ти е била един вид светица, то бащата на Гуинет направо би трябвало да бъде канонизиран. Той не само издържа цели тринайсет години, а и обичаше дъщеря си с цялото си сърце. Всъщност той би издържал много по-дълго, ако не беше убит.

Къщата скърцаше от напиращия вятър, вратата на мазето се люлееше в касата си, сякаш щеше да се изтръгне от пантите, бравата се движеше бясно нагоре-надолу, ала в този миг на откровение не ме беше грижа какво се бе отприщило в нощта и всеки момент можеше да нахлуе вътре при нас.