Дийн Кунц
Невинност (72)

71.

Държах затворени очите си пред гледката на спускащите се сериозни яснолики, а през това време Гуинет спря и изключи двигателя. Когато отворих очи, видях, че се намираме в една странична уличка, паркирали в гараж, чиито две ролетни врати бяха вдигнати.

— Къде сме? Сега пък какво? — попитах.

— Ще видиш. Няма да се бавим дълго, но не може да оставим момичето. Тъй или иначе, тя идва в съзнание.

— Сериозно ли?

— Да, излиза от комата.

Излязохме от колата, тя отвори вратата на багажника и аз отново поех увитото дете на ръце.

Последвах Гуинет покрай гаража, като газех сняг почти до ръба на ботушите си, навел глава, защото острият студен вятър извикваше сълзи в очите ми. Освен това бях толкова притеснен и уплашен от присъствието на големия брой яснолики на булеварда, та се боях да погледна към небето.

Нагазихме сред девствен сняг между гаража и двуетажна тухлена къща, чиито прозорци бяха съвсем черни, сякаш нарисувани. Зидове бележеха границите на имота и пространството създаваше впечатление за миниатюрен затворнически двор. Задната веранда не се простираше по цялата ширина на къщата, а вляво от нея имаше тесни двойни наклонени врати срещу дъжд, които покриваха няколко външни стъпала, водещи към мазето. Очевидно ни очакваха, защото някой бе изринал снега от вратите. Гуинет ги отвори. Последвах я надолу към топлото помещение, където миришеше на току-що сварено кафе, а голи крушки в стари керамични фасонки бяха разположени между открити греди и хвърляха ивици от светлина и сенки. Пространството явно служеше за склад, но не беше претъпкано или в безпорядък. Имаше спретнато подредени и надписани кашони, няколко стари мебели, включително изтърбушено кресло, а до едната стена — сгъваема масичка с кафемашина, върху която се подгряваше кафе в кана от огнеупорно стъкло.

Гуинет ме насочи да поставя безименното дете на креслото, след което тя внимателно разви момиченцето от одеялото, което сгъна и постави встрани върху купчина мукавени кашони.

По чехли, меки вълнени панталони, бледосиня жилетка и карирана синьо-бяла риза Тийг Ханлън се появи от сенките и постави две чаши с кафе върху един от трите метални варела с различна големина, подредени като примитивен комплект барабани.

— Гуини пие своето черно, каза, че и ти го предпочиташ така.

— Правилно — уверих го аз.

— Как е детето? — попита той.

— Свестява се — осведоми го Гуинет.

Точно тогава момичето започна да издава поредица от тънички звуци като мъркане на коте, като че се събуждаше от обикновен сън и не й се искаше още да се изтръгне от приятната дрямка.

— Не ми е лесно — продума господин Ханлън. — Надявам се да разбираш, Гуини.

— Естествено, че разбирам.

Господин Ханлън затвори вратата, през която бе влязъл в мазето, и я залости с две резета.

Гуинет взе чашата си с кафе и отпи, като наблюдаваше напрегнато момичето.

— Можеш да си свалиш маската, за да си изпиеш кафето, Адисън. Никой от нас няма да те поглежда.

За да сваля маската за ски, трябваше да си развържа качулката и да я отметна назад, при което да бъда напълно изложен на показ, а аз никога не правех това извън жилището си дълбоко под града. Мисълта за такава уязвимост толкова ме притесни, че за малко да се откажа от кафето.

Само че ми беше студено, и то не от краткия ми престой на открито, а от мислите за чумата и смъртта. Имах нужда от топлата ароматна течност. След като Гуинет беше казала, че няма риск, можех единствено да й вярвам.

Веднага щом свалих маската, нахлупих отново качулката на главата си и я вързах хлабаво под брадичката.

Кафето беше силно и добро на вкус и дори през ръкавиците чашата стопляше дланите ми.

Със силно наведена глава — като каещ се монах без расо, господин Ханлън се върна при кафемашината, за да налее и на себе си.

Детето повдигна ръка към лицето си и прекара връхчетата на пръстите си по него, сякаш бе не само объркано, но и сляпо и се опитваше да идентифицира само себе си чрез това докосване. Размърда се в креслото, свали ръка от лицето си, отвори уста и издаде продължителна въздишка. Отърси се от почти тригодишната кома със същата лекота, както от траял една нощ сън. Очите на момиченцето се отвориха — огромни, сиви и бистри, и мигом се насочиха към Гуинет. С прегракнал глас продума:

— Мамо?

Гуинет остави чашата си, отиде при малката и коленичи пред нея.

— Не, миличко. Майка ти я няма. Никога няма да се върне. Вече си в безопасност. Никой няма да те нарани повече. С мен нищо не те заплашва.

С все така наведена глава господин Ханлън се приближи с нова чаша.

— Устата й трябва да е пресъхнала. Приготвих й подсладен чай. Достатъчно е изстинал.

Щом Гуинет пое чая от него, той се върна отново при кафемашината и застана с гръб към нас.

Почувствах, че тази му дискретност е не само в наша полза, но и в негова. Почудих се защо сега бе толкова различен в сравнение с онзи мъж в кино „Еджипшън“.

Отпивах от кафето и докато изпод качулката наблюдавах Гуинет и момичето, си дадох сметка, че онова, което се случваше в мазето, бе отвъд обикновения човешки опит — също като мъгливите и ясноликите. Детето се върна в пълно съзнание не по начина, по който би го очаквал който и да е лекар, не като някой друг пациент, изпаднал в продължителна кома, не постепенно и с голяма слабост, а внезапно и с непокътнати физически сили. Притежаваше достатъчна координация да крепи чашата си с чай и да пие от нея. Гуинет й заговори толкова тихо, че не чувах повечето от думите й, и макар че момичето не отговаряше, слушаше я най-внимателно, приковала лъчистите си сиви очи в нея. Гуинет приглаждаше косата й, докосваше лицето и ръцете й нежно и окуражително.

Скоро след това момичето остави настрани чашата с чай и се изправи на крака. Облегна се на Гуинет, макар че надали й бе нужна опора.

Гуинет се обърна към Тийг Ханлън:

— Приготви ли й дрехи, за каквито те помолих?

Той се обърна към нас, но не се приближи:

— На един стол до кухненската маса са. Оставих загасено горе, в случай че нещо… в случай че някой дойде да те потърси. Единствената светлина в кухнята е от абсорбатора, но ще ти е достатъчна. В малката баня в съседство няма прозорци, така че там може да включиш осветлението.

Хванала Гуинет за ръка, малката пое на стройните си крачета, които не бе използвала близо три години. Изглеждаше невъзможно те да я държат с такава лекота. Наблюдавах ги, докато се изгубиха от поглед по стълбите и зад тях останаха само подобните им на акордеони сенки върху стъпалата.

В този свят, пълен със странности и загадки, ставаха също и чудеса.

За да поддържа дистанция спрямо мен, господин Ханлън взе да обикаля стаята, като се спираше при всяка мебел или купчина кашони — все едно бе влязъл в непознат магазин и преценяваше наличната стока.

— Адисън, допускам, че знаеш какво сполетя света.

— Говорите за чумата.

— Чума, след която според мен дългата война между човечеството и микробите ще приключи.

Като си припомних Телфорд, отбелязах:

— Лошо ще е.

— Ще е по-зле от лошо. По последни сведения са създали това биологично оръжие с разчет за висока смъртност, но тя е стигнала до цели деветдесет и осем процента. Надхвърлила е очакванията им. Просто са изгубили контрол.

— Боя се за Гуинет. Телфорд умираше, а плю върху нея.

Господин Ханлън вдигна очи изненадан, но после мигом се извърна.

— Къде я откри Телфорд?

— Беше се добрал до малката преди нас. Тя също е заразена.

Той остана мълчалив не защото нямаше какво да каже, а напротив, имаше твърде много. И после дойдоха думите:

— Макар да се надявах обстоятелствата да са по-добри, приветствам те с добре дошъл най-сетне в моя дом. Адисън Гудхарт е по-подходящо име за теб от Сина на То.