Дийн Кунц
Невинност (71)

70.

Още преди да пристигна в града, благодетелят на баща ми му беше дал ключа за склада с храни. Така и не бях узнал какъв е санът на този човек и единственото прозвище, под което го познавах, бе Нашия приятел. Макар че този непознат се грижеше за нас и за благосъстоянието ни, макар веднъж или два пъти годишно да се срещаше с баща ми за по няколко минути и да успяваше да не му се нахвърли, Нашия приятел не можеше да бъде категоричен, че ще се удържи от насилие при по-продължително общуване. И тъй като той страдаше от пристъпи на депресия, граничеща с отчаяние, след всяка среща баща ми решаваше, че трябва възможно най-рядко да се натрапва на човека и че аз изобщо не бива да се срещам с него след евентуалната му смърт.

Когато дойде този ден на нещастие и след като баща ми бе предаден за вечен покой на речното дъно, съчиних писмо, както той ми бе поръчал, и същата нощ го отнесох в склада за храни. Писмото гласеше: Баща ми почина. Разпоредих се с тялото му според неговите инструкции. Той държеше да ви предам колко много ви обича заради вашата толерантност и колко високо цени вашето великодушие. Знам, че ви е казал как ключът ще стане мой след неговата кончина, но искаше да ви попитам пак дали мога да го задържа. Никога не бих взел от хранителните запаси или от магазина за вещи втора употреба повече от онова, което ми е нужно. Ще се старая да не бъда заварен там, ще се стремя да не уплаша някого, като разкрия кой съм, защото бих бил съкрушен, ако нанеса вреда на хората, поддържащи склада за храни. Ужасно ми липсва баща ми и това едва ли някога ще се промени, но ще се справя. Той държеше да ви уверя, че с мен всичко ще е наред.

Тъй като баща ми беше споменал, че Нашия приятел притежава чувство за хумор, и тъй като не се съмняваше, че ще разбере смисъла на последните ми три думи, подписах посланието си с името Синът на То.

Баща ми беше поръчал да запечатам писмото в плик и да го оставя в средното чекмедже на бюрото в по-малкия от двата офиса към хранителния склад. Уговорката с нашия благодетел беше, стига да му бе възможно, той да отговаря веднага. Когато се върнах на следващата нощ, намерих различен запечатан плик от онзи, който бях оставил, и в него отговор: Скъпо момче, дълбоко натъжен бях да науча тази новина. Баща ти винаги е бил в молитвите ми и винаги ще бъде — ти също — докато съм жив. Разбира се, че можеш да задържиш ключа. Боя се, че не мога да сторя повече и да съм ти по-голяма утеха, но аз съм слаб и страхът ми е голям. Обвинявам се всеки ден в малодушие и недостатъчно милосърдие. Както баща ти сигурно ти е казал, още отпреди да го познавам, страдам от пристъпи на хронична депресия, но винаги до този момент съм успявал да се отърся. Всяка среща с баща ти причиняваше изблик на остро отчаяние у мен, на най-черна депресия — въпреки голямото му сърце и благ характер, а лицето му се явява в сънищата ми, от които се будя ужасен като дете. Това си е мой недостатък и, естествено, той няма вина. Не се колебай да се обърнеш към мен, каквото и да ти потрябва някога. Всеки път, когато мога да помогна, ми се дава шанс да поправя душата си. Бог да те благослови.

Тъй като знаех, че за баща ми би било много важно да уважа злочестата податливост към депресия на Нашия приятел и да успея да се справям сам, не поисках нищо през следващите шест години. На всеки няколко месеца му оставях бележка, за да знае, че съм жив и здрав.

В нощта, когато Гуинет се изправи пред Райън Телфорд, за да спаси безименното момиче, аз се срещнах с Нашия приятел и се оказа, че той не ми е непознат. Толкова години по-късно си мисля за него с най-топли чувства и ми се иска да му изпратя писмо, че съм жив и здрав, само че той отдавна е покойник.