Дийн Кунц
Невинност (70)

69.

Снегът валеше, трупаше още и още и изглеждаше като никой друг сняг преди това не защото бе подобен на тропически валеж, а заради онова, което вече знаех за неумолимата чума. Това знание послужи като коректив за зрението ми, така че във валящата белота вече виждах не само внушението за покой, присъщо на всеки сняг, а за вечен покой.

Един голям град представлява надеждата на човечеството. С това не искам да кажа, че бъдещето е съсредоточено в градовете. Едно скромно селце, централен град на окръг, щатска столица, голям метрополис — те всички са надеждата на човечеството на Земята. Същото важи и за всяка по-малка махала. Животът в изолация може да е живот в подготовка, какъвто сега изглеждаше моят, ала не е завършен, докато не бъде изживян с други, които да го направят пълноценен. Макар да бях аутсайдер и да не бях добре дошъл в нито един от неговите райони, градът беше мой дом, жителите му — мои съграждани, макар и да не го желаеха, а валящият сняг бе все едно прахът от крематориум в лагер на смъртта и пораждаше у мен пронизваща тъга.

Безименното момиче, потънало в кома, лежеше увито в одеяло в задната част на ланд ровъра. Гуинет караше. Аз се тревожех. Тревожех се и обвинявах себе си, че не бях използвал пистолета на Телфорд срещу него, а също така редях молитви, за да пропъдя отчаянието.

— Колко често страдаш от настинка? — попита Гуинет.

При настоящите обстоятелства въпросът й ме озадачи.

— Какво имаш предвид?

— Зададох ти съвсем прост въпрос.

— Колко често страдам от настинка?

— Има ли дума, която не разбираш?

— Аз не страдам от настинки.

— Колко пъти си бил болен от грип?

— Никога. Как бих могъл да пипна настинка или грип? Аз практически нямам контакт с хора, били те болни или не. Живея в почти пълна изолация.

— А мъжът, когото наричаш баща? Имал ли е настинки, грипове?

— Не и през времето, когато го познавах. И той нямаше повече контакти с хора от мен.

— Зъбобол?

— Не. Чистим си зъбите с конец и четка. Много сме прилежни в това отношение.

— Трябва да са вълшебни конец и четка. Нито един кариес?

— Накъде биеш с всичко това?

— Порязвал ли си се някога?

— Разбира се.

— А някога порезна рана да ти се е инфектирала?

Няколко яснолики ме разсеяха от отговора на въпроса й. По принцип те можеха да се появят във всеки жилищен квартал, затова не трябваше да бъда изненадан, просто в случая изникнаха внезапно няколко накуп. Видях как един от тях, облечен в синя болнична униформа, прекоси моравата, на която в началото на бурята деца бяха направили снежен човек с оранжеви пластмасови дискове за очи, топка за тенис вместо нос и зъби, представляващи клавиши от пиано играчка. Друг в бели дрехи мина през стената на една къща и излезе на улицата, без да остави каквито и да било следи и без наранявания по тялото си; двама в зелени дрехи се плъзнаха по покрива на една къща и се приземиха в преспа в двора, като се движеха по самата повърхност на снега. На най-горните клони на едно високо голо дърво стоеше светеща жена като часовой и когато ланд ровърът приближи, тя извърна глава да ни изгледа. Въпреки разстоянието аз извърнах глава, както баща ми ме бе учил да правя.

— Колко дълго ти е нужно да го обмисляш? — обади се Гуинет.

— Кое да обмислям?

— Дали ти се е инфектирала рана от порязване — повтори тя.

— Не и след като е била обработена с йод и после превързана.

— Много си грижлив към здравето си.

— Налага ми се. Не мога да отида на лекар.

— От какво се боиш, Адисън?

— Да не те изгубя — отговорих на мига.

— От какво се боеше най-много, преди да ме срещнеш?

— Да не изгубя баща ми.

— И от какво друго?

— Татко да не бъде зле пребит и да пострада. Аз да не бъда пребит.

— Сигурно има и друго, от което си се боял.

— Да виждам наранени други хора. Мъж, прострелян в гърба, ми даде този ролекс. Беше ужасяващо да го гледам как умира. Понякога се боя да чета вестниците в библиотеката, защото съдържат толкова много истории за страдание.

— Боиш ли се от полицаите, които убиха баща ти?

— Не. Не се боя от никого, докато не видя убийство по лицето му.

До този момент все още не бяхме говорили много за баща ми. Не й бях казал, че мъжете, които го убиха, са полицаи.

Привикнал бях с мисълта, че светът е пълен със загадки, освен това все още изпитвах неохота да задавам въпроси, които можеха да накарат Гуинет да се отдръпне — макар и да бе признала любовта си — затова не попитах как се бе сдобила с тази информация.

— Какво мразиш? — продължи тя.

Замислих се за момент.

— Само онова, от което се боя.

— От което се боиш. Това е крайно необичаен отговор в този свят на омраза.

Преди да успея да обмисля казаното от нея, завихме по един от централните булеварди, преминахме с колата през трима яснолики, след което стигнахме до цяло тяхно сборище. Това ми напомни нощта преди пет години — година след смъртта на баща ми — когато станах свидетел на грандиозния спектакъл, наречен от мен „църковен събор“. Сега градът лежеше, обвит във воали от сипещ се сняг, а небостъргачите се издигаха в мъглявината; онези, които бяха отдалечени на пресечка разстояние, изглеждаха като образи в замърсено огледало, просто отражения на по-близките сгради. През унилата белота, стелещи се във въздуха и спускащи се бавно като светещи украшения, окачени в нощта от невидими ръце, прииждаха яснолики от двата пола и от всички раси — в бели обувки и бели, сини или зелени униформи, сякаш извлечени от някакво друго измерение и доведени в нашето. Щом докоснеха земята, те веднага се отдалечаваха с деловата крачка, типична за болничен персонал при натоварена вечер в спешното отделение.

Допреди няколко минути гледката на яснолики неизменно повдигаше духа ми. Макар да вярвах, че в очите им може да се зърне някакъв вид мощно знание, което можеше и да ме превърне в камък и да ме разтърси из основи, в тяхно присъствие се чувствах по-щастлив, отколкото когато ги нямаше. Ала този път те не разведриха сърцето ми. Обикновено — ако нещо можеше да бъде наречено обикновено в този свят — някои от тях бяха сериозни, а други се усмихваха. Този път не се виждаше нито една усмивка и поведението им излъчваше дълбока, неутешима тъга. Голямата красота на озареното им със светлина спускане смрази сърцето ми и най-после разбрах нещо от думите на баща ми — че ясноликите, макар и не зли като мъгливите, са ужасни по свой си начин, защото тяхната мощ бе върховна и страховита.

Затворих очи, неспособен да възприемам повече тази красота, и след миг Гуинет запита:

— Имал ли си някога възпалено гърло, главоболие, лошо храносмилане, язви в устата, сенна хрема?

— Какво значение има всичко това?

Тя отвърна:

— Ти няма да умреш от чумата.

— Вече повече общувам със света. Изложен съм на риск от зараза също като теб. Иска ми се да си беше измила лицето.

— Имай ми доверие — настоя тя.