Дийн Кунц
Невинност (7)

6.

— Твърде висока цена плащам за теб — обяви майка ми следобеда, когато пожела да напусна дома ни. — Живях по свои правила и очаквах да ми струва скъпо, но не чак толкова. Не и ти.

Винаги красива — като жените по списанията, като телевизионните звезди, по които всички се прехласват, напоследък тя изглеждаше мършава и изпита. Дори с явната умора в тях и с ограждащите ги тъмни полумесеци, подобни на избледняващи синини, очите й не отнемаха от нейната прелест. Подсказваха, че има добра душа и че страда от ужасна тъга, че болката й — като тази, понасяна от мъченик — е възвишена. Всичко това правеше лицето й още по-красиво.

Седеше до кухненската маса с лъскави хромирани крака и червен пластмасов плот. На ръка разстояние бяха лекарствата и уискито й, за което тя казваше, че също било лекарство.

Мен ако питате, уискито беше най-добрият й лек, защото в най-лошия случай я натъжаваше, но пък понякога я караше да се смее или просто да заспи. Хапчетата, от друга страна, и прашецът, който понякога вдишваше, можеха да породят непредсказуеми настроения — тя неудържимо плачеше, унищожаваше различни предмети или нарочно нараняваше себе си.

Изящните й ръце превръщаха всичко, до което се докоснеха, в елегантна вещ: обикновената чаша с уиски искреше като шлифован кристал, докато тя непрестанно прекарваше връхчето на пръста си по ръба й, тънката цигара заприличваше на вълшебна пръчица, димяща от единия край, сякаш сбъдваше желания.

Не бях поканен да седна, така че стоях прав срещу масата. Не направих опит да се приближа до нея. Много, много отдавна тя понякога ме прегръщаше. С течение на времето обаче можеше да понесе само по някое случайно докосване — приглаждаше косата назад от челото ми или за миг поставяше длан върху ръката ми. През последните няколко месеца дори мимолетен допир не й бе по силите.

Тъй като разбирах каква болка й причинявах само с вида си, аз също страдах. Можела бе да абортира, но не го беше направила. Бе ми дала живот. Дори когато беше видяла какво е довела на бял свят, пак ме бе защитила от акушерката, готова да ме удуши. Можех единствено да я обичам и да си мечтая и тя да обича създание като мен.

През прозореца зад гърба й виждах прихлупеното сиво октомврийско небе. Есента беше почти оголила клоните на старата акация, ала под силния вятър малкото останали листа се бяха сгърчили като кафяви прилепи, готови да се устремят в полет. Не беше ден, в който да напуснеш дома си, нито свят, в който да се впуснеш съвсем сам.

Тя ми каза да си облека якето с качулката и аз послушно изпълних заръката й. Беше сложила в раницата ми храна и аптечка с материали за първа помощ и аз я метнах на гръб.

После майка ми посочи пачка пари върху масата.

— Вземи ги, не че ще ти помогнат кой знае колко. Крадени са, но не си ги откраднал ти. В това семейство аз съм тази, която краде. За теб те са просто подарък и са чисти.

Знаех, че никога не страда от липса на пари. Взех парите и ги пъхнах в джоба на джинсите си.

Сълзите, събрали се в очите й, потекоха, но тя не издаде никакъв скръбен звук. Усещах, че дълго е репетирала тази сцена, решена да я изпълни, без да ми даде шанс да импровизирам с промяна в сценария, написан от нея.

Зрението ми се замъгли, опитах се да изкажа любовта си към нея и съжалението си, че съм й причинил толкова отчаяние, но малкото думи, които се изтръгнаха от мен, бяха изкривени, жалки. Бях физически и емоционално силен за осемгодишно момче, твърде разумен, но все пак си бях дете.

Тя угаси цигарата в пепелника и навлажни пръстите на ръцете си с влагата по чашата й с леден скоч. Затвори очи, притисна пръсти към клепачите си и вдиша дълбоко няколко пъти.

Усещах сърцето си набъбнало; така притискаше гръдната ми кост, ребрата и гръбнака, та ми се струваше, че ще се пръсне.

Когато ме погледна отново, тя каза:

— Живей нощем, ако изобщо успееш да оцелееш. Не сваляй качулката. Дръж главата си наведена. Крий си лицето. Маска би привлякла внимание, но бинтове могат да свършат работа. Преди всичко, никога не допускай да видят очите ти. Тези очи ще те издадат на мига.

— Ще се оправя — уверих я.

— Няма — изрече остро тя. — И не бива да се самозалъгваш, че ще успееш.

Кимнах.

След като пресуши половината уиски на една дълга глътка, тя каза:

— Не бих те отпратила, ако не беше ловецът.

Ловецът ме беше видял в гората същата сутрин. Хукнах, той ме подгони. Стреля по мен няколко пъти и ме пропусна на косъм.

— Той ще се върне — додаде майка ми. — Ще се връща пак и пак, додето не те открие. Никога няма да си тръгне от тези гори, докато не те убие. А тогава и аз ще бъда въвлечена. Ще искат да узнаят всяка дребна подробност за мен, а никак не мога да си позволя подобно проучване.

— Съжалявам — избъбрих. — Много съжалявам.

Тя поклати глава. Дали това означаваше, че извинение не е нужно, или че е крайно недостатъчно, не мога да кажа. Тя взе пакета с цигари и извади една.

Вече ходех с плетени ръкавици, защото ръцете ми също можеха да ме издадат пред околните. Нахлупих качулката.

На вратата, когато вече бях поставил ръка върху дръжката на бравата, чух майка ми да казва:

— Излъгах, Адисън.

Обърнах се да я погледна.

Изящните й ръце се тресяха така силно, че не можеше да улучи връхчето на цигарата с пламъка от газовата си запалка. Захвърли настрани и запалката, и цигарата.

— Излъгах, като ти казах, че не бих те отпратила, ако не беше ловецът. Щях да те прогоня със или без ловец. Не мога да издържам това. Вече не. Аз съм егоистична кучка.

— Не си — промълвих и направих крачка към нея. — Просто си уплашена. Уплашена не само от мен, но… от толкова много неща.

И тогава тя придоби различен вид красота — като на езическа богиня на бурите, наелектризирана, преливаща от гняв.

— Мълчи и повярвай каквото ти се казва, момче! Аз съм себична, суетна, алчна и по-лоши неща, при това се харесвам такава. Обичам се с пороците си.

— Не, ти не си нито едно от тези неща, ти си…

— Затвори си проклетата уста, млъкни! Не ме познаваш по-добре от самата мен. Такава съм, повече нищо не мога да ти дам и никога няма да мога. Върви и живей където успееш — в далечни гори, някъде другаде, само не помисляй да се връщаш тук, където те чака единствено смърт. Махай се сега!

Тя запрати чашата със скоч по мен, но съм сигурен, че нямаше намерение да ме удари. Бездруго жестът й бе непремерен и чашата се разби в хладилника.

Всеки миг от оставането ми вкъщи отваряше нова рана у нея. Не можех да кажа или пък да направя нещо, с което да й помогна. В един объркал се свят животът не е никак лесен.

Разплаках се по-горчиво от всякога, напуснах къщата и не се обърнах назад. Бях потопен в скръб, ала не заради състоянието ми или заради мрачната перспектива пред мен. Жалех майка си, защото знаех, че тя не ме мрази, че мрази единствено себе си. Презираше се не поради факта, че ме бе довела на света преди повече от осем години, а защото сега ме пращаше сам в него.

Дневната светлина изпод схлупеното небе започна да чезне. Облаците, гладки и сиви доскоро, бяха станали рошави и на места съвсем черни.

Докато прекосявах двора, вятърът гонеше сухи листа пред краката ми — танцуваха като животинчета пред своята господарка вещица.

Влязох в гората. Бях убеден, че ловецът вече си е отишъл. Ужасът му сигурно бе надделял над яростта. Не би се мотал тук преди настъпването на нощта, но щом съмнеше, щеше да се върне.

Когато се уверих, че сенките ме скриват, спрях, обърнах се назад и се облегнах на едно дърво. Изчаках, докато сълзите ми пресъхнаха и зрението ми се проясни.

За последен път гледах къщата, където бях роден и отраснал. Исках да видя как здрачът преминава в мрак около онези стени, да зърна светлината на лампите през прозорците.

В дните, когато външността ми особено много разстройваше майка ми, бродех из гората до смрачаване. После лягах да спя в двора, а в по-студените нощи — в удобен спален чувал в порутения отдалечен гараж. В дните, когато бивах прокуден, тя винаги ми оставяше храна на предната седалка на форда си. Вечерях по здрач, като наблюдавах къщата от разстояние, защото ми беше приятно да виждам как през прозорците в миг бликва топла светлина. Знаех, че в мое отсъствие тя намира покой.

И сега отново, докато тъмата на беззвездната нощ обгръщаше малката къща, а вятърът бе изчезнал заедно с деня и над горите тегнеше безмълвие, прозорците се осветиха.

Тези светли правоъгълници неизменно пораждаха у мен приятно усещане за дом, сигурност и утеха. Когато бях приеман вкъщи обаче, същата тази светлина гледана отвътре, далеч не бе тъй златна и вълнуваща.

Трябваше да си тръгна на мига, да поема по тесния черен път, водещ към главното шосе, но все отлагах този момент. Надявах се да зърна силуета на майка ми на минаване покрай прозореца, да видя за последен път жената, на която дължах съществуването си. Мина час, после два, признах честно пред себе си, че не знам какво да правя и къде да ида, че съм изгубен тук, в началото на гората, както никога не се бях усещал изгубен в дълбоките й дебри.

Външната врата се отвори и немощният протест на пантите ясно достигна до мен в тишината. Майка ми излезе на верандата — осветена отзад, се виждаше само като силует. Хрумна ми, че иска да ме повика с надеждата да съм още наблизо, че може да ме обича повече, отколкото се бои от мен, и че е размислила относно отпращането ми.

Тогава видях оръжието. Дванайсеткалибровата пушка помпа с пистолетна ръкохватка винаги беше заредена в очакване на нежелани посетители, за които тя така и не ми обясни кои може да са. Наричаше пушката своя застрахователна полица. Не я държеше небрежно, а с две ръце и в готовност, с цев, насочена нагоре, докато оглеждаше околността, потънала в нощен мрак. Предположих, че е заподозряла как се мотая наоколо и с тази си поява иска да ме убеди, че прокуждането ми е окончателно.

Засрамих се от себе си, задето все още не бях уважил желанието й. Въпреки това, когато тя се прибра в къщата и затвори вратата, останах в периметъра на гората, неспособен да тръгна по своя път.

Мина може би половин час, преди пушката да гръмне. Дори приглушен от стените на къщата, изстрелът отекна силно сред безмълвието на планината.

В първия момент реших, че някой се е опитал да нахълта през задната врата или през прозорец извън моето полезрение. Майка ми често говореше за някакви незнайни врагове и за своето решение да живее на място, където те никога няма да могат да я намерят. Втурнах се през нискораслите храсти и вече бях изминал половината разстояние до къщата, когато осъзнах, че вътре нямаше да лежи някой натрапник, а най-злият й враг — самата тя.

Ако смъртта ми можеше да я върне към живот, бях готов да умра на място там, в двора.

Помислих си, че трябва да вляза. Може би беше само ранена и се нуждаеше от помощ.

Ала не го направих. Познавах добре майка си. Когато си поставяше някаква цел, влагаше сърце и ум и довеждаше нещата до успешен край. Никога не допускаше грешки, нито се задоволяваше с половинчати мерки.

Колко съм стоял в двора сред пълната тишина, последвала изстрела, не знам.

По-късно осъзнах, че съм паднал на колене.

Не си спомням тръгването си. Дадох си сметка, че вървя по черния път, минута преди той да ме изведе на главното шосе.

Малко след съмване се сврях в порутения хамбар на изоставена ферма, чиято къща бе изгоряла. Сега хамбарът бе окупиран от мишки, но те не се бояха от мен, а и аз ги уверих, че ще остана само няколко часа.

Освен най-необходимото майка ми бе сложила в раницата ми и половин дузина от любимите ми курабийки с шоколад и ядки, които беше направила сама.