Дийн Кунц
Невинност (69)

68.

Кои бяхме ние, криещите се, какво представлявахме, защо изобщо съществувахме — всичко това обясняваше загадката на музиката, идеща от ефира.

В дните след онази мрачна нощ в града, когато разполагах с достатъчно време да размишлявам, си давах сметка, че баща ми никога не беше чувал красивата, но тъжна мелодия, която понякога проникваше в тристайното ми убежище. Бе погребан в реката вече повече от година, преди първите звуци от пианото да дойдат по въздуха до мен, както си седях в креслото и четях.

Понякога ноктюрното прозвучаваше само веднъж — ясни тонове, преливащи се в кристални пасажи — и съзнанието ми биваше запленено от съвършенството на мелодиката, сърцето ми се възнасяше от чистотата на въплътеното чувство. Разпознавах дълбоката тъга на композитора, усещах, че тя вероятно е предизвикана от загубата на някой близък, като същевременно се възхищавах на таланта му и на умелото овладяване на скръбта в красивия поклон към изгубения любим човек. Друг път пиесата се повтаряше два-три пъти (случвало се е най-много пет пъти) и в тези случаи повторенията ме извеждаха отвъд мислите за самия композитор, додето музиката започваше да говори само на мен и да изразява собствените ми чувства за моите загуби.

Ако всичко това се бе случило, докато баща ми беше жив, ако и той бе чул това ноктюрно и в търсене на източника му бе останал също тъй озадачен като мен, щеше да се заеме с проучване на въпроса по какъв начин тази творба би могла да бъде пренесена през половината град и дълбоко надолу под улиците му, при положение че бе изпълнена на пиано и не се използваше нито кабел, нито някаква безжична технология. Как ние я чувахме без наличието на приемник, усилвател или колони? Вероятно с часове щяхме да разговаряме на тази тема, бихме правили всевъзможни догадки, докато стигнем най-накрая до някаква работна хипотеза, която с времето можеше да бъде изоставена и процесът да бъде подхванат отначало.

Баща ми никога не би могъл да премине от конкретна хипотеза към изграждането на теория, защото, докато беше жив, не бе успял да опознае истинската природа на нас, криещите се. Какво представляваме и защо съществуваме — тук се съдържаше обяснението за това как музиката на Гуинет бе стигнала до мен по чудотворен начин в края на една епоха. Ако не я бях срещнал, ако биологичният й баща не бе човек, надарен с прозрение и истинско благородство, ако най-близкият приятел на баща й не беше Тийг Ханлън, може би никога нямаше да науча какво сме ние и щях да умра сред хаоса на нихилистичното насилие.

В нощта на смъртта на Телфорд открих какво съм и кой съм. Какво би могло да бъде, но не се случи… Е, всичко това отново стана възможно.