Дийн Кунц
Невинност (67)

66.

Косата на Телфорд висеше на мокри кичури, сякаш току-що бе излязъл изпод душа, само че това бе мазната влага от кисела пот. На бледото му лъщящо лице черните ириси на кървясалите му очи изглеждаха като портали към тъмните покои на съзнанието му. Розовите му устни бяха оцветени в сиво, сякаш и той бе възприел нещичко от готическия облик.

— Мишчице, ти си фантазия за мастурбиране.

— Ти пък не си — сряза го тя.

— Кой е маскираният, Кемосабе?

— Не го ли разпозна, има си и качулка, и всичко? Това е Смъртта.

— Надали Смъртта ходи на ски.

Гласът му бе също тъй гърлен като по телефона и може би по-слаб.

— Не изглеждаш добре — отбеляза Гуинет.

— Ще се съглася с теб.

Ризата му, също пропита от пот, бе плътно прилепнала по тялото му, а панталоните му бяха изцапани с кръв, само че не неговата.

Гуинет пристъпи към леглото на безименното момиче, после погледна отново към Телфорд и подхвърли:

— Ти беше в Япония.

— Далечният изток вече не е добър за бизнес.

— Така че подрани с връщането.

— И това ми беше премного.

Загрижен да не сме обкръжени, попитах:

— Къде са двамата ви… сътрудници?

— Мръсниците се стреснаха и избягаха.

— След като са избили цялото семейство? — попитах.

— Не това ги смути. Само че аз си имам своите моменти и те хукнаха, подплашени като девойчета.

— Моменти?

Отново невеселата усмивка.

— Ще видиш.

Гуинет постави шоковата си палка на нощното шкафче.

— И аз не съм в настроение за това — рече Телфорд и остави пистолета отстрани на леглото до себе си.

— Кога започнаха симптомите ти? — попита тя.

— В късната сутрин изпитах леко замайване, следобед ми прилоша, вечерта вече вдигнах температура. И после — бам!

— Бързо се развива.

— Като влак експрес.

При последните си посещения в библиотеката не бях чел вестници, но внезапно отделни фрагменти от дочути по телевизията съобщения през последните две нощи изскочиха в ума ми и разбрах защо пропусках подтекста в разговорите на Гуинет с Едмънд Годард и архиепископа. Винаги съм бил част от света, но не съм живял в самия него. В този случай цената на изолацията беше невежеството ми.

Гуинет се зае да сваля предпазното ограждение на болничното легло на момичето откъм себе си.

— По-добре не я пипай — посъветва я Телфорд.

— Ще я отведа оттук.

— Аз я докосвах. Кажи-речи навсякъде. Сладуранка. Сочна. Сега ще умре от това.

Гуинет отметна одеялото и чаршафа. Пижамата на спящото момиче беше раздърпана.

Отместих поглед.

— Нямах сила за повече от докосване — призна кураторът. — Но пък беше чудно изживяване.

Той рязко обви ръце около тялото си и се преви на две, при което едва не се прекатури от леглото на Кора. Издаде онзи болезнен звук, сякаш се опитваше да вдигне тежък товар, но по-измъчен и протяжен, отколкото беше по телефона. Имаше вид като че ли се разкъсва отвътре и отчаяно се мъчеше да се контролира. От устата му се стече зловонна струя.

Явно беше настъпил един от моментите му.

Гуинет се наведе над леглото и оправи пижамата на момичето.

— Адисън, в чекмеджето на нощното шкафче ще намериш шише със спирт, памук и лейкопласт. Моля те, дай ми ги.

Изпълних каквото поиска тя, доволен, че мога да съм полезен. Действах с лявата ръка, а в дясната стисках флакона с лютивия спрей.

Когато Телфорд се съвзе, седна по-изправен и обърса с ръкав устата си. Сълзите по миглите му и онези, стичащи се по лицето му, бяха оцветени от кръв. Оглеждаше се, сякаш се мъчеше да си припомни къде е и как се е озовал тук.

Гуинет изтегли пластмасовата тръбичка от вената в лявата ръка на момичето и остави системата да виси от торбичката върху стойката. Каза:

— Не мисля, че това е необходимо, но просто за всеки случай.

После натри със спирт мястото, от което бе извадила тръбичката.

Вече ориентирал се, Телфорд попита:

— Какви са тези шевове отстрани по нея?

— Извадихме тръбата за подхранване преди два дни — отвърна Гуинет.

— Никак не ми хареса как изглеждат. Отблъснаха ме. А иначе е нежно създанийце. Малко позавехнала от това дълго лежане, но, общо взето, достатъчно апетитна.

— Тя е дете.

— Тъкмо затова е и апетитна!

Гуинет постави памуче върху мястото, където ръката й бе пробита от иглата, и го залепи с лейкопласт.

Вече със свадлив тон, Телфорд се възмути:

— Да му се не види, кучката е с мозъчна смърт и заразена. Какво правиш? Какъв е смисълът? Защо изобщо те е грижа?

— Тя е специална — отвърна Гуинет.

Кураторът взе пистолета въпреки твърденията си, че е твърде немощен да го използва, и се поинтересува:

— Кое й е специалното?

Вместо да му отговори, тя отметна одеялото и горния чаршаф от леглото и ги метна на страничната преграда, така че момиченцето бе отвито от глава до пети.

— Кое й е специалното? — попита отново Телфорд.

Гуинет обърна малката на дясната й страна с гръб към нас и каза:

— Адисън, помогни ми с одеялото.

Телфорд вдигна пистолета и го насочи към тавана, сякаш да привлече вниманието ни.

— Зададох въпрос.

Трябва да бе още по-слаб, отколкото изглеждаше, и явно пистолетът му натежа, защото китката му омекна и оръжието се разлюшка.

— Защо малката мърла да е специална?

— Защото всеки е такъв — отговори Гуинет.

— Тя е просто малка мърла.

— Ако е така, значи греша.

— Грешиш и още как, мамка му!

Двамата с Гуинет нагласихме одеялото така, че половината остана преметнато върху преградата.

— Ти също си специален — каза тя на Телфорд.

— Що за тъп майтап?

— Не е майтап. Просто се надявам.

Тя претърколи Неизвестна 329 към нас върху одеялото и после на лявата й страна почти до самия ръб на леглото.

— За какво се надяваш? — попита Телфорд.

— Надявам се, че ще използваш останалото ти време да се спасиш.

Надиплихме свободното одеяло върху момичето и го подпъхнахме под гърба й.

— Знаеш, че умирам, кучко. Майната й на надеждата! — Той се изправи с мъка от другото легло и се олюляваше като пиян. — Трябва да ти кажа нещо.

Гуинет хвана далечния ръб на одеялото и го преметна върху безчувственото дете, при което го уви напълно.

Телфорд направи две крачки напред, но залитна и се хвана с лявата си ръка за таблата на леглото, за да се закрепи прав.

Вдигнах флакона с лютивия спрей, но Гуинет ме спря.

— Не. Това ще го подлуди. И какво ще стане тогава?

— Мишчице, ако искаш да видиш лудост, иди в Северна Корея. Пълни откачалки. По телевизията казаха, че ненормалниците го създали по изкуствен път, двойна зараза е.

— Адисън, пъхни ръце под нея и я вдигни от леглото. Сега! — нареди Гуинет.

Не исках да оставям лютивия спрей. Може би паренето на очите наистина щеше да подлуди Телфорд, но това можеше и да е добре за нас, въпреки че той държеше пистолет.

— Не се бави, Адисън.

— Хей, самотна рейнджърке, чу ли ме, че е двойна зараза?

— Чух — увери го Гуинет и взе флакона със спрея от мен.

— Вирусът ебола, съчетан с бактерия, хранеща се с плът, адски вирулентна, разнася се по въздуха. Казват, че било по-лошо от атомна бомба. Изяжда те жив от вътре навън. Има ли нещо по-гадно?

Проврях ръце под детето и го повдигнах от леглото. Явно ужасът ми бе дал сила, защото се изненадах колко е леко.

Пистолетът се изплъзна от ръката на Телфорд и падна на леглото. От него се лееше пот, кървавите му сълзи бяха по-обилни от преди. Облегна се с цялата си тежест на таблата на леглото не за да вземе пистолета, а за да плюе в лицето на Гуинет. Гъстата гнусна храчка съдържаше нещо повече от слюнка.