Дийн Кунц
Невинност (66)

65.

Това, че се срещнахме във вихрения хаос на живота, който по-често раздалечава хората, отколкото ги сближава; това, че открихме един в друг толкова сходни черти; това, че си помогнахме да загърбим съмненията и слабостта и да придобием увереност и сила; това, че изпитахме взаимна любов въпреки невъзможността да я консумираме физически, любов между умовете, между сърцата, между душите — този рядък дар беше безценен. Сложната верига от причини и следствия, от която тя възникна, превъзхождаше по сложност и красота и най-изящно декорираното яйце на Фаберже или дори сто такива.

За да запазим тази любов и за да имаме бъдеще, в което да можем да изследваме частица по частица всичките й тайнства, сега не биваше да вземаме и едно погрешно решение — нито единият, нито другият от нас — а трябваше да предприемем най-ефикасните и точни действия.

Задминахме един снегорин, който трябва да се беше повредил. Лампата на покрива му светеше ярко, ала фаровете бяха загасени и шофьорската кабина беше празна, вратата й — отворена, двигателят мълчеше, снежинките се топяха по още топлия капак.

Минути по-късно вече бяхме в жилищен квартал и бях изненадан от големия брой къщи със светещи прозорци. В някои от тях обитателите явно бяха забравили да изключат външните коледни лампички, преди да си легнат, в други обаче се виждаше светлина и вътре и очевидно населяващите ги още бяха будни. Както бе казал писателят Ф. Скот Фицджералд, истински тъмната нощ на душата винаги настъпва в три часа. И действително онези шейсет минути между три и четири часа са и преносно, и буквално най-тъмните в живота на града. Не и тази нощ обаче.

На улицата, от двете страни на която растяха кленовете с оголелите клони, преспите сняг не даваха възможност за паркиране. Гуинет угаси двигателя, дръпна ръчната спирачка и слязохме от ланд ровъра точно пред жълтата тухлена къща, като оставихме едното платно свободно за движение.

Портичката в оградата от ковано желязо, стъпалата към верандата, вратата, всяка стъпка към финала — всичко сякаш излъчваше заплаха, докато студеният вятър и снегът ни блъскаха в гърбовете отзад и ни принуждаваха да прекосим прага и да влезем в неизвестния ад отвъд него. Телфорд знаеше, че идваме, нямаше надежда да се прокраднем неусетно.

Преди Гуинет да натисне звънеца, казах:

— Може би е дошъл моментът — само този път, по изключение, въпреки това кои сме — да повикаме полицията.

— Телфорд вече няма какво да губи. Ако види полиция, ще взриви всичко. А и що за полиция ще дойде? Можем ли да се надяваме, че ще са от онези, честните, които приемат клетвата сериозно? И ще дойде ли някой изобщо? Тъкмо в тази нощ дали се отзовават на обаждания? Занапред ще сме сами, Адисън, съвсем сами. Още две минути и ще сме закъснели.

След което натисна звънеца. Тъй като никой не отговори, Гуинет отвори вратата и влязохме вътре. Уолтър лежеше мъртъв под арката между фоайето и дневната. Беше прострелян неколкократно.

Лампите в дневната светеха, свещта в олтара на Богородица трепкаше, гласове от телевизора говореха с успокоителен тон — Уолтър и сестра му явно бяха гледали някакво предаване в този час. Джанет лежеше в локва от кръв, очевидно умряла от по-бавна смърт от тази на брат си.

Изгубената съпруга Клеър, отдавна преживяла собственото си брутално убийство, отправяше вечната си усмивка от двете снимки в сребърни рамки.

Готическият грим на Гуинет не можеше докрай да прикрие болката й. Дебело положеният туш за мигли оцветяваше сълзите й и те бяха черни като скръбта й.

Говорителят по телевизията съобщаваше нещо за мораториум върху целия международен въздушен трафик от и към Съединените щати, но нямахме време да осмислим тази гореща новина, защото стълбите ни зовяха да ги изкачим, както онези към ешафода призовават осъдените на смърт.

В коридора на горния етаж минахме покрай отворената врата към детската стая, където Кора, медицинската сестра, бе убита заедно с децата на Уолтър. Нямаше вече нито деца, нито болногледачка. Бяха си отишли от този свят и оставили тук само телата си.

В стаята, където се грижеха за безименното момиче, Райън Телфорд седеше на ръба на второто легло — онова, в което би трябвало да спи Кора. Беше наведен напред, опрял ръце на бедрата си, с длани между коленете, в които стискаше пистолет. Вдигна очи, когато влязохме в стаята, и се усмихна, но не весело, а с трескавата възбуда на заразен с бяс чакал.