Дийн Кунц
Невинност (65)

64.

Пред фаровете се сипеше сняг, с изключение на работещите снегорини улиците бяха пусти, жителите на града се бяха приютили в топлите си уютни домове, а вятърът брулеше предното стъкло и вратата до мен.

Гуинет подкара по вече познат ми маршрут и само минути след като бяхме потеглили, мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна екрана, включи на високоговорител и каза:

— Бих се молила Саймън вечно да те преследва, но той е заслужил покоя си.

— Колко трогателно, че толкова се вълнуваш за непотребен алкохолик, който накрая дори не се сдържа и подмокри панталоните си.

Гласът на Райън Телфорд бе по-гърлен, отколкото преди, и въпреки наперените си думи звучеше изнервено.

Когато Гуинет не отвърна нищо, той додаде:

— Права беше, той не знаеше, че си имала девети апартамент. Единственото полезно, което узнахме от шантавия Саймън, беше как сте се запознали.

Гуинет се вцепени, но не проговори.

— Спасил е едно момиченце от смърт, като го е извадил от контейнера за боклук, в който е било захвърлено. Вероятно е бил толкова пиян, че не е знаел какво върши. И тъй като той е спасил нея, ти си спасила него. Слабостта ти, мишчице, е, че си сантиментална малка кучка.

— Къде си? — попита тя.

Вместо да отговори, той продължи:

— В интернет лесно може да се открие стар репортаж от новините.

Замълча. По звука, който издаде, можеше да се предположи, че се бори с нещо — все едно вдигаше тежък товар или пък се мъчеше да отвори твърде затегнат капак на буркан. Измърмори ругатня.

Гуинет чакаше.

Кураторът отново заговори:

— Вестниците са проследили историята. Така научих в коя болница е било лекувано момичето, как съдът е поел попечителство върху нея, как била в кома, във вегетативно състояние. И изведнъж случаят приключва. Настъпва пресзатъмнение, няма нищо повече за съдбата й. Умря ли тя? Или е още жива с мозък на морков?

Когато Телфорд отново замълча, Гуинет ми подаде телефона, за да може да държи волана с две ръце, след което вдигна рязко скоростта.

Кураторът отново изръмжа и издаде онзи звук, сякаш се мъчеше да вдигне нещо, после на няколко пъти пое дълбоко дъх.

— Помниш ли, че ти казах, че двама от хората на Годард, които сега работят за мен, са бивши полицаи?

— Помня.

— Единият познава някои хора, близки със съдията по случая. Всъщност приклещили са натясно добрия съдия. Могат да му позвънят по всяко време на деня и нощта, да му поискат всичко и той ще се престори, че за него ще е удоволствие да им услужи, с колкото и помия да го заливат.

Гуинет толкова рязко и бързо взе завоя, че бях отметнат назад към облегалката и едва не изпуснах телефона.

Телфорд продължаваше:

— Този път на съдия Галагър не му се наложило да скача през горящи обръчи, та да им угоди. Просто трябвало да им съобщи какво се е случило с момичето — онази, която съдът е регистрирал като Неизвестна 329.

— Не я докосвай! — процеди Гуинет. — Недей!

Кураторът отново направи същото неизвестно усилие и аз си представих как е завързан за стол и се бори да се освободи от въжетата, макар че в това нямаше никаква логика.

Той каза:

— Ако ти не дойдеш тук, ще сторя с Неизвестна 329 онова, което обещах да сторя с теб преди пет години. Тя не ме възбужда колкото теб, мишчице. Бледа е и няма и да разбере колко съм добър, като я просна под себе си.

— Тя е дете.

— Но е достатъчно хубавка и са я хранили добре, правили са й рехабилитация всеки ден, така че има приличен мускулен тонус.

— Идвам — заяви Гуинет.

— За нейно добро се надявам да го направиш.

— Двайсет минути.

— Сигурна ли си, че това време ще ти е достатъчно?

— Двайсет минути — настоя тя.

— След двайсет и една вече ще е късно.

Той прекъсна разговора. Аз натиснах „край“ на телефона на Гуинет.

— Ти имаш лютивия спрей — каза тя. — Аз имам електрошоковата палка.

— Те ще са въоръжени.

— Ще ги атакуваме стремително.

— Видях как баща ми беше застрелян.

— Надявай се на мъничко късмет.

— Късмет не съществува.

— Така е — промълви тя. — Не съществува.