Дийн Кунц
Невинност (64)

63.

В основната стая на подземното ми жилище Гуинет се движеше между рафтовете с книги и четеше заглавията по кориците.

— Бях сигурна, че ще има книги, а също и от какъв жанр ще бъдат.

Присъствието й в дома ми бе най-вълшебният обрат на събитията в тази нощ на безчет чудеса. Задоволството личеше в скритото ми лице, в гласа ми, в движенията ми. Момичето напълно си даваше сметка за щастието ми и бе във възторг от моя възторг. Не можех да сваля очи от нея и в знак на уважение към това тя не насочваше очи към мен.

— Смелостта ти ме кара да изпитвам смирение и преклонение — каза тя.

— Смелост? Няма такова нещо. Аз съм страхливец по необходимост. Винаги се е налагало да бягам от заплахите.

— Да живееш в това тясно пространство без слънце в продължение на осемнайсет години, като последните шест в пълна самота, и с неизменното очакване, че няма да има нищо повече от това, да го понасяш и да не полудееш… Запазването на здрав разум в тези условия е по-голяма смелост, отколкото аз притежавам.

С тези си думи придаде някак различна перспектива на моето съществуване и аз не знаех какво да кажа.

Тогава тя попита:

— Какво искаш да вземеш със себе си, Адисън?

— Да взема със себе си?

— Кое е най-ценно за теб? Не го оставяй. След като си тръгнем, вече няма да се върнеш тук.

Не можех напълно да схвана мисълта й и дори ми се стори, че не съм я чул правилно.

— Да не се върна тук? Но къде ще живея?

— При мен.

— Имаш предвид апартамента с пианото?

— Не. И там няма да се връщаме. С това е приключено. С всичко е приключено. Ще подхванем нещо отначало.

Дотогава не ми беше идвало на ум, че голямото щастие може да съжителства със страх, но страхът ме връхлетя, без да намали щастието ми. Усетих се, че треперя — не от ужас или екстаз, а от самото очакване.

— Имаме да свършим много неща през следващите няколко часа — каза тя. — Така че побързай да решиш какво не можеш да изоставиш и да тръгваме.

Доверие, казах си. Изпитвах доверие.

Между две книги на един от рафтовете беше пъхнат плик със снимка — простичка фотография, от която не бих могъл да се лиша. От обложката на друга книга пък извадих каталожно картонче, на което баща ми с печатни букви бе написал думи от особено значение за мен. Пъхнах картончето в плика, а него прибрах в един от вътрешните джобове на якето си.

Последвах Гуинет по коридора до стаята с хамака, която ми служеше и за кухня, и там се спрях да погледна назад. Бях прекарал по-голямата част от живота си в това жилище без прозорци и през повечето време се бях чувствал щастлив и изпълнен с надежда. Имах чувството, че над десет хиляди разговора между мен и баща ми са записани в тези бетонни стени и че ако можех само да седя достатъчно тихо и внимателно, с нужното търпение, щях да чуя записа. Нищо на този свят не е лишено от смисъл, нито е изгубено завинаги — дори най-делничните мигове на живота ни.

Когато тръгнахме, се сетих, че бях забравил да загася лампите. Понечих да се върна и да ги изключа, но не го направих. Оставих ги да светят като светлините в храм, които никога не загасват. Последвах Гуинет и си позволих да си пофантазирам как крушките в тези лампи ще се окажат благословени с невероятно дълъг живот и че ако след хиляда години някой авантюристично настроен изследовател на канали за отточна вода случайно попадне на това убежище, ще бъде посрещнат от електрическа светлина, от идеално запазени книги и ще разбере, че в това възможно най-скромно жилище в древни времена са прекарани много драгоценни и щастливи часове.