Дийн Кунц
Невинност (62)

61.

След като резиденцията на архиепископа остана зад гърба ни, Гуинет натисна толкова яростно газта, че въпреки четворната предавка и веригите на гумите задницата на ланд ровъра поднесе по улицата. Тя неволно усили натиска върху педала, а това никак не помогна, затова леко отпусна крак. Когато автомобилът стана стабилен, продължихме със скорост, малко по-безопасна от тази на кола, използвана за бягство след банков обир. Отпуснах вкопчените си в седалката ръце и свалих краката си от таблото на пода.

— Гневът нищо не разрешава — отбелязах.

— А ми се ще да го правеше. Тогава с гняв бих прогонила всички беди в света.

Не беше споменала къде отиваме. Сякаш отново караше напосоки, но вече знаех, че каквато и карта да я водеше тази нощ, не бе съставена от небрежен картограф.

— Къде заминава той? — попитах.

— Уолък ли? Не знам.

— Преди малко останах с впечатление, че знаеш.

— Знам само, че се движи в кръг и където и да се озове, ще открие същото, от което бяга.

— А от какво бяга? — Когато тя не отговори, казах: — Понякога ми се струва, че ти е известно нещо, което аз не знам, а би трябвало.

Чух усмивката в гласа й.

— Адисън Гудхарт, толкова подходящо име имаш! Обичам твоята невинност.

В продължение на около минута си преповтарях думите й и най-накрая промълвих:

— Не мисля, че това беше изречено с пренебрежение.

— Пренебрежение? Как може да е такова, когато момиче ти казва, че те обича?

Как само се вкопчих в чутото, заобмислях го от всички страни, особено последната фраза, и се зачудих тревожно какъв ли подтекст ми убягваше този път.

Накрая отвърнах:

— Ти не каза, че обичаш мен. Каза, че обичаш моята невинност.

— А ти си твоята невинност. Тя е толкова фундаментална за теб, както водата за морето.

Макар словото да е самият свят, няма думи, с които да изразя какво почувствах в този момент — няма думи за измеренията на радостта ми, за внезапния подем на духа ми, за дълбоката ми благодарност, за яркостта на надеждата ми.

Когато бях в състояние да проговоря, пророних:

— Аз също те обичам.

— Знам.

— Не го казвам просто така.

— Знам.

— Искам да кажа — не просто в отговор на твоите думи.

— Знам. Обичаш ме. Знам го.

— Наистина ли го знаеш?

— Наистина.

— Откога?

— Откакто се срещнахме в библиотеката. Стоеше в сянката при Чарлс Дикенс и каза: „Държим се заложници един друг с нашите ексцентричности“.

— Струва ми се, казах също, че сме създадени един за друг.

— Да, каза го. Но когато изрече онова, другото, тогава имах чувството, че сърцето ми едва ли не изскача от мен. Когато обичаме някого, съдбата ни държи заложници, защото, ако изгубим този човек, и ние самите сме изгубени. Щом каза, че се държим заложници един друг, призна се в любов по най-ясния начин.

Колко странно, че човек може да остане безмълвен не само от ужас, но и от възторг. Страхът никога не бе успявал дотолкова да ме лиши от дар слово.

Накрая продумах:

— Наистина ли е възможно да съществува любов от пръв поглед?

— Големите поети винаги са твърдели, че съществува. Но нима са ни нужни поети, за да ни убеждават?

— Не. Не и мен.

— Нито мен.

Взирах се през предното стъкло, ала не виждах снега, нито затрупания от него град. Нямаше нищо достойно за гледане освен нейното лице.

Исках да я докосна, само да допра ръка до лицето й, ала тя не можеше да понася допир; исках да се взра в очите й, ала не смеех да й позволя тя да погледне моите. Ексцентричностите ни бяха нещо повече от особености на характера; бяха жестоките условия на самото ни съществуване. Ситуацията ни би трябвало да изглежда безнадеждна, би трябвало да ме доведе до отчаяние. Ала въпреки онова, което не можехме да преживеем заедно, имахме чувствата си един към друг и този момент, когато разбрах, че любовта ми е споделена, бе такава благодат, че ни една стрела не можеше да пробие балона на пълното ми блаженство.

— Трябва да се върнем в дома на Уолтър и да вземем момичето.

— Безименното момиче? Защо?

— Всичко се случва толкова бързо… Но преди да идем у Уолтър, искам да видя мястото, което обитаваш, твоето жилище.

— Какво, сега?

— Да, сега. Искам да видя къде си се крил от света осемнайсет години.