Дийн Кунц
Невинност (60)

59.

В дъното на дневната вдясно имаше коридор, водещ към останалата част на апартамента. Макар той да бе тъмен, образуваше се един светъл правоъгълник от отворената врата и на това място се създаваше илюзията, че светлосивият килим е направен от камъчета. От стаята в дъното долитаха два сериозни мъжки гласа.

Усетила уплахата ми, Гуинет ми прошепна:

— Говорещи глави.

— Какво? — ахнах объркан.

Тъй като бе по-наясно с телевизията, отколкото аз някога щях да бъда, тя изрече тихо и уверено:

— Просто телевизия. Новините или късно токшоу.

Очевидно архиепископът бе буден и си помислих, че трябва да си тръгнем незабавно.

Спътницата ми беше на друго мнение. Върна се при студената камина и прошепна:

— Хайде, бързо, помогни ми.

Приближих се до нея, а тя отвори торбата, която носеше, и я постави върху огнището.

— Но това е кражба — отбелязах.

— Не, прочистване е.

Макар да й вярвах, че не лъже, допусках, че може да не си ясна дава сметка за своите действия.

— Те знаят, че съм тук — прошепна. — Знаят.

Марионетките все още се гледаха една друга от двата края на лавицата. Очите им с радиални ивици не бяха обърнати към нас.

— Мисля, че не бива да ги докосвам, Адисън. Може ли ти да ги свалиш и да ги сложиш в торбата?

— Но как така да не е кражба?

— Ще изпратя щедър чек за тях, ако настояваш. Но сега ги сложи в торбата. Моля те!

В състояние на пълно объркване, все още неспособен да повярвам, че съм на това място и участвам в подобна задача, се опитах да повдигна едната от марионетките, но тя беше закрепена към металната скоба, която се губеше под смокинга. Когато се опитах да повдигна самата скоба, установих, че е завинтена за полицата.

— Побързай! — настоя Гуинет.

Бръкнах под смокинга и най-накрая напипах кордата, привързваща марионетката на мястото й. Докато се мотаех с възела, откъм коридора влезе архиепископът.

Носеше два куфара и когато ни видя, ги пусна така рязко, че единият се прекатури.

— Кои сте вие и какво… — избъбри той.

Тогава Гуинет се обърна към него и той я позна.

— Ти!

Не носеше архиепископската си мантия, белия епитрахил, кръста или свещеническата якичка, дори не беше в обикновено свещеническо расо, нито в халат или по пижама. Носеше удобни велурени обувки, панталони в цвят каки и тъмнокафяв вълнен пуловер върху бежова риза — приличаше на обикновен гражданин, учител или счетоводител, приготвил се да хване ранен полет и да замине на почивка.

Висок, в добра физическа форма, имаше красиво, но бледо и с остри черти лице — като на адвокатите в рекламите от списанията, които търсят клиенти за скъпи съдебни искове. Косата му бе гъста за неговата възраст, къдрава и все още повече руса, отколкото посивяла.

Не ни приближи веднага. Ако беше пристъпил напред, аз щях да дам заден. От това разстояние не би могъл да види добре очите ми през дупките на маската за ски. Спомнях си добре църквата при реката и човекът с доброто лице, който бе замахнал срещу мен с бейзболна бухалка. Сред другите аксесоари, които висяха от стойката пред камината, имаше и ръжен с дълга дръжка, който вероятно би нанесъл много по-тежки поражения от една бата.

— Трябва да има слуга на дявола сред моите братя и вероятно повече от един — процеди той.

— Ваше Високопреосвещенство архиепископ Уолък — рече Гуинет и му кимна, сякаш бяхме дошли на посещение по покана.

С баща ми никога не изчитахме целия вестник и аз не бях в крак с новините на църковния фронт, но името извика някакъв спомен у мен. Чул го бях шест години по-рано, когато стоях до отворената шахта в криптата под катедралата. Двама мъже, които така и не видях, се бяха срещнали в това скрито място да споделят тайна, която не бе означавала нищо за мен по онова време, но сега разбирах, че се е отнасяла за избрания от Ватикана следващ архиепископ.

— Моля те, кажи ми, че няма да е Уолък.

— Точно той ще е.

— Направо са полудели.

— Нито дума пред никого или с мен е свършено. Това е свръхсекретно.

— Но те трябва да го знаят… той трябва да знае… миналото на Уолък.

— Изглежда, повярваха на версията на самия Уолък.

Сега архиепископ Уолък каза:

— Едва ли сте дошли в този час при мен за благословия. — Адвокатското му лице изобрази усмивка, на каквато не вярвах, че е способно — достатъчно сърдечна, та да очарова съдебните заседатели. — Почитатели на марионетки ли сте?

— Защо държите нещо тъй гнусно тук? — попита Гуинет.

— Права си, темата е злокобна и историята им е мрачна, но пък изработката е прекрасна. Освен това са подарък, а би било грубо да отхвърля дар от сърце.

— Подарък от Едмънд Годард — изрече тя и вложи нескрито презрение в името.

— Може ли да кажа също, че когато човек прекарва дните си сред вярващи и неуморно носи Христовата надежда на онези, които се нуждаят от нея, има вероятност, отдавайки се на благите дела, да забрави за злото, кръстосващо по земята, и колко отчаяно належаща е битката с него. В присъствието на нещо, което подсеща за човешката злина, човек е нащрек за възможността да направи погрешна стъпка в собствения си живот.

— Значи ги държите на полицата над камината си, за да ви припомнят, че злото е реално и че всеки може да се поддаде на изкушение? — отбеляза Гуинет.

— Точно така.

— Е, имаха ли ефект, успяхте ли да избегнете грешки, откакто ги притежавате?

Очевидно Уолък умееше да задържи усмивката на лицето си без никакво усилие — като опитен въжеиграч, поддържащ равновесие високо горе над множеството от напрегнати лица.

— Ако може и аз да задам въпрос, на теб за какво са ти?

— Искам да ги изгоря. Купих и изгорих останалите четири.

— Желаеш да унищожиш икони на злото, а сама си се оприличила на тях.

Тя не отговори.

Архиепископът ме посочи и попита:

— Кой е маскираният ти спътник? От така наречените биячи ли е?

Вместо да му отговори, Гуинет заяви:

— Ще взема тези две последни марионетки, за да ги изгоря. Ако желаете да се обадите в полицията и да им обясните как сте ги държали над камината си да седят на пост и да попречат на самия вас да се отдадете на злото, моля, направете го. Току-виж ви повярвали. Повечето от тях. Изминали са толкова години, почти двайсет и пет от онези убийства, че повечето хора трябва да са забравили какво е сторил Паладин със семейството си. Полицаите обаче не забравят такива неща. Сигурна съм, че ще искат да узнаят защо Годард е решил да ги даде тъкмо на вас.

Ако бе обидчив човек, то бе твърде дипломатичен да го покаже. Ако имаше перушина, тя никога нямаше да е разрошена. Погледна ръчния си часовник и каза:

— Бездруго не са ми нужни повече. Можеш да ги изгориш. Това е газова камина. Димоотводът е отворен и тегли добре. Виждаш ли дистанционното до стойката с ръжена и машата? С него можеш да запалиш огън.

Гуинет взе дистанционното, щракна го и около истинските на вид керамични дърва лумнаха синьо-оранжеви пламъци.

— Тисовото дърво е податливо — обясни епископът, — защото запазва естествените си масла десетилетия след отрязването и оформянето му. Би трябвало да горят добре и бързо.

Върнах се към марионетката, която се опитвах да освободя от скобата й.

— Не ти — заяви архиепископ Уолък.

— Моля?

— Не ти. Тя трябва да ги свали и да ги предаде на пламъците. Или наистина ще вдигна телефона.

— Ще ви попреча — осведомих го.

— О, нима? Подозирам, че няма. Умея да преценявам хората, били те маскирани или не, а ти ми се виждаш агне, не лъв.

— Ще го направя — отсече Гуинет. — Не ме е страх да го направя.

— Той няма да ме спре — казах.

— Не знам какво би могъл да стори. Аз ще ги изгоря сама.

Стори ми се, че видях очите на марионетката да се извръщат към мен. Но когато погледнах право към нея, тя отново се взираше през полицата в своя близнак.