Дийн Кунц
Невинност (6)

5.

Повече от осемнайсет години по-късно в познатия и все пак загадъчен град настъпи онзи декември, който промени живота ми.

Когато излязох онази нощ — нарамил раница, защото възнамерявах да попълня хранителните си запаси — взех две фенерчета. Едното държах в ръката си, а другото беше закачено за колана ми, в случай че първото откажеше. Пътят от жилището ми до метрополиса отгоре в по-голямата си част беше тъмен, каквито са много пътища в този живот, били те подземни или не, бетонни или не.

От стаята с хамаците тръгваше широк метър и петдесет и дълъг около трийсет метра коридор, който свършваше в гола стена. Протегнах се към нейния горен десен ъгъл, пъхнах показалеца си в дупка, която единствена нарушаваше гладкостта й, и натиснах отключващия бутон там. Трийсетсантиметровата плоча безшумно се извъртя върху чифт панти на лагери в горния и долния край, разположени на педя от левия ръб.

Полученият отвор бе метър и двайсет широк. След като прекрачих прага, масивната врата се извъртя обратно и се затвори и заключи зад мен.

Дори без светлина можех да се движа във втория коридор: два метра и четирийсет право напред, завой вляво и накрая три метра до хитро конструирана жалузна врата. От другата си страна тя изглеждаше като капак на вентилационна шахта.

Ослушвах се в тъмнината, ала между жалузите се усещаше едва доловим полъх, тъй бегъл, хладен и чист, като дъха на снежен човек, комуто чрез любов и вълшебство е дарен живот.

Във въздуха се носеше мирис на влажен бетон, на варта, флуоресцирала по стените в продължение на десетилетия. В този сектор от подземния свят никога не ми се беше случвало да подуша разлагащи се плъхове или гадна плесен, дето обилно се въдеше другаде.

Жалузната врата също бе снабдена със скрит механизъм за отключване и се затвори автоматично след мен.

Включих фенерчето и от мрака изплува отводнителна шахта, сякаш лъчът светлина я изряза в скала. Големият цилиндричен бетонен тунел изглеждаше достатъчно голям, та да спести на света повторение на Ноевия потоп.

Понякога през подобни тунели преминаваха екипи по поддръжката в електромобили. В момента обаче бях сам. През годините само няколко пъти бях зървал такива екипи от разстояние и още по-рядко ми се бе налагало спешно да бягам, за да не бъда забелязан от тях.

Сякаш сам се бях омагьосал и обрекъл на самота. Когато се движех под или над земята, хората обикновено се отвръщаха от мен и аз от тях тъкмо в мига, в който биха могли да ме зърнат.

Иначе отдавна вече щях да съм убит.

Последната дъждовна буря беше в края на октомври. Тунелът скучаеше засъхнал, осеян с всякакви дребни боклуци: пластмасови пликчета, празни кенчета от бира и безалкохолно, кутийки от закусвални за бързо хранене, чаши от „Старбъкс“, плетена ръкавица, бебешка обувчица, лъскав ревер на костюм — всички те довлечени с последния оттичащ се поток дъждовна вода.

Количеството на отпадъците не беше голямо. Можеше да вървя с километри, без да настъпя нищо. От двете страни на канала обаче имаше издигнати на метър от пода пътеки за екипите по поддръжка, върху които надигналата се вода беше завлякла множество боклуци.

Периодически минавах през жалузни панели, по железни стълби, водещи към сервизни люкове в тавана и към по-малки разклонения, чието предназначение беше да отвеждат водата по време на буря.

В подземния лабиринт имаше и по-приятни за окото стари канали, изградени от тухли, камък или бетонни блокове — дело на майстори, горди със занаята си.

Според градската митология екип зидари, на тайна служба към престъпен бос от далечна епоха, зазидали в тунелите няколко от враговете му — едни като трупове, а други още живи. Никога не бях виждал някой от малките кръстове, каквито се говореше, че са издълбани в тухлите, за да маркират тези гробове, нито бях забелязвал пръсти на скелети, подобни на отдавна превърнали се във вкаменелости бледи корени, да се подават от хоросановите фуги между камъните. Може би тези истории бяха само градски легенди, а може би не — добре знаех колко безчовечни могат да бъдат хората.

Бях изминал половината път до мястото, където се пресичаха големи отводнителни канали, когато забелязах позната, светеща в сребристо мъгла в далечината — един от мъгливите. В стегнат поток той заплува към мен, сякаш въздухът бе вода, а той — светеща змиорка.

Спрях да погледам с неутолимо любопитство това явление; същия интерес изпитвах и към назованите от мен яснолики. Опитът ми подсказваше, че няма причина да се боя, ала признавам, че се чувствах неспокоен.

За разлика от талазите на истинската мъгла или на издуханата от въздухопровод пара, привидението не беше рошаво по краищата, нито променяше формата си под влияние на въздушните течения. Движеше се към мен като серпантина, може би около двайсет и пет метра на дължина и трийсет сантиметра в диаметър, а когато се разминахме, поспря за миг и се надигна като кобра, омайвана с флейта. После отново застана хоризонтално и се изниза, като сребристото му сияние постепенно помръкваше и накрая изчезна.

Цял живот бях виждал мъгливи и яснолики. Надявах се един ден със сигурност да разбера какво представляват и какви са намеренията им, макар да подозирах, че никога няма да бъда просветен. Или пък ако откриех истината за тях, можеше да се наложи да платя висока цена за това знание.