Дийн Кунц
Невинност (59)

58.

В един и четирийсет през нощта Гуинет паркира до тротоара от южната страна на катедралния комплекс, на крачки от тъмния вход в стената около резиденцията на епископа.

— Тук ли?

— Да.

— Какво ще правим тук?

— Ще гостуваме.

Тя се извърна, пресегна се към пода зад седалката си и извади завързана торба за пране.

— А това за какво е? — попитах.

— За наше удобство.

От замръзналото небе в нощта валяха кристали и улицата бе притихнало бяло море…

Прескочихме преспата до бордюра, натрупана от снегорин, прекосихме тротоара и нарушихме девствената белота върху стъпалата, водещи към широко пространство под арка с колони.

Когато Гуинет извади от джоба си ключа със зелено ластиче, промълвих:

— Не може да бъде.

— Какво?

— Не това място очаквах.

— А кое място очакваше?

— Не знам. Само не и това.

— Е, това е мястото — отсече тя.

— Леле! Ще трябва да се събуем.

— Не се събухме, като влязохме в дома на Саймън.

— То беше просто бунгало, а и моментът налагаше да действаме бързо.

— Сегашният момент също налага да действаме бързо — отвърна тя. — А и от къде на къде това място да е по-свято от бунгалото на горкия Саймън?

Въпреки това свалих ципа на заснежените си боти и ги събух, същото стори и тя. Отдолу носехме по-леки обувки, нейните бяха онези, сребристите, с които бе се носила като Меркурий между рафтовете на библиотеката.

Ключът пасна гладко, резето се отмести и влязохме в просторно фоайе, кръгло и настлано с мрамор. До вратата цифрите върху охранителния панел светеха в меко зелено. Аудио функцията беше изключена, както бе обещано, и индикаторната светлинка над надписа „Охраняван периметър“ затрептя беззвучно, за да отбележи нарушение в пространството. Гуинет беше свалила ръкавиците си и ги бе натъпкала в джоба на палтото си и сега в лявата си ръка държеше листчето, което нейният настойник й бе дал. Светнах с фенерчето си върху кода и с дясната си ръка тя въведе четирите цифри и символа звезда. Индикаторната светлинка угасна.

Доверие. Нашите отношения се крепяха на доверие. Доверявах й се безгранично. И въпреки всичко бях притеснен. Устата ми пресъхна от тревожност.

Стълбите не бяха част от архитектурния замисъл и не тръгваха от фоайето. Влязохме в големия салон, като насочвахме фенерчетата си наляво и надясно. Това бе едно от помещенията, където архиепископът приемаше гости, защото сред задълженията на сана му бе да установява контакти с градските политици и бизнесмени, с хора от артистичните среди и вероизповеданията. Имаше няколко елегантно обзаведени къта за сядане, персийски килими и изящни антики бяха балансирани с прекрасни картини със сцени от Светото писание, мраморни статуи на библейски фигури, включително една на Дева Мария, и малки икони по различни масички и ниши. Имаше и голям портрет на Исус Христос от художник, невероятно грижлив към детайла и майстор на перспективата, така че образът изглеждаше триизмерен и за момент дъхът ми спря.

По стълбите зад ъгловата врата в салона се качихме на третия етаж. На площадката друга врата се отваряше към вестибюл с две кресла. Беше осветен само от трепкаща електрическа свещ в стъклен цилиндър, който стоеше пред олтар на Богородица.

— Не бива да сме тук — прошепнах.

— Но вече сме.

— Защо?

— Трябва да свършим две неща, преди да се върнем при настойника ми.

Спомних си как той я бе попитал дали ще се видят скоро и тя отвърна, че такъв е планът.

— Какви две неща? — попитах.

— Довери ми се — отвърна тя и се обърна към вратата на апартамента.

Мислех, че тя ще е заключена, че ще бъдем спрени поради липсата на втори ключ. Но не беше така.

Когато пристъпихме през прага, очаквах да е тъмно, но вътре светеха две лампи. Това накара Гуинет да се поколебае. Намирахме се в съвсем различен свят от този в стаите на партерния етаж, които бяха типични за резиденцията на църковен глава.

Дневната явно бе обзаведена от съвременен интериорен дизайнер. С изключение на две червени кресла, мебелите бяха тапицирани със златиста коприна. Краката им бяха скрити и имаха вид, сякаш се реят на два сантиметра над пода. Масите, изработени от екзотични видове полирано дърво, бяха в цветове, вариращи от сребристо до златно, акцентирани с алени възглавнички по диваните и големи дръзки абстракционистични платна. Цялото пространство напомняше по-скоро жилище на модерен писател, авангарден творец или кинозвезда от онези, които описваха вкусовете си с фразата „ненатрапчив разкош“.

Учуден бях, че в дневната нямаше и най-бегъл религиозен детайл. Ала най-поразителното бяха двете марионетки върху лавицата над камината. Седяха, подпирани от декоративни метални скоби, с лице една към друга от двете страни на картина, на която на бял фон бяха нанесени няколко широки черни мазки във формата на дъга и сини пръски като кръвта на някой извънземен вид.