Дийн Кунц
Невинност (58)

57.

През една топла юнска нощ, когато бях на четиринайсет, в големия парк имаше светулки, стотици на брой, които се плъзгаха безшумно в мрака. Познавах ги от времето, прекарано в планината, но ми се струваха някак загадъчни в големия град. Представях си, че са малки космически кораби с миниатюрни пасажери, поели от своя свят към чужд, населен с други екземпляри от техния лилипутски вид, преминаващи през нашата планета и дивящи се на това странно място. Това бе първата и последната нощ, когато видяхме светулки в града — сякаш не се бяха родили тук според плановете на природата, а се бяха материализирали по волята на незнайна сила, целяща чрез пулсиращите им фенерчета да ни съобщи нещо важно.

По-късно същата нощ, докато вървяхме по една алея, чухме някакъв човек да ни вика с треперещ глас:

— Помогнете ми. Сляп съм. Те ме ослепиха.

Открихме го да лежи до контейнер за боклук и доверили се на твърдението му, че е сляп, се осмелихме да го приближим и да го разгледаме на светлината на фенерчето. Беше около петдесетгодишен, облечен в скъп, но изпомачкан костюм, вече съсипан от петната кръв. Явно бе понесъл множество удари по главата. Израненото му и подуто лице ме накара да се уплаша за него. От разцепената му устна течеше кръв, а също и от венеца около два счупени зъба. Очите му не следваха нито светлината, нито движението. Той се ориентираше по гласовете ни, като се напрягаше да ни види. Беше достатъчно силен, за да се изправи без чужда помощ, но твърде пострадал, за да върви сам. Носехме ръкавици, както винаги, и го подкрепихме — баща ми от дясната му страна, а аз от лявата. На пресечка и половина разстояние имаше болница и въпреки топлата нощ ни обля студена пот, тъй като рискувахме някой да ни види, когато го заведем до входа й.

Докато се тътреше помежду ни, той избъбри объркан, че тъй като това бил спокоен квартал, той нямал никакви притеснения да извърви двете пресечки до дома си дори в този късен час. Тримата мъже го причаквали в неосветената пряка. Изскочили пред него, тикнали пистолет в корема му, сграбчили го и го помъкнали към тъмното. Имал хиляда и двеста долара в портфейла, кредитни карти, часовник на стойност петнайсет хиляди долара, диамантен пръстен за пет хиляди и мислел, че ако им даде всичко това доброволно, нападателите няма да му посегнат. Бил чувал за някакъв човек, пребит жестоко преди години, защото, за свое нещастие, носел твърде малко ценности у себе си. В настоящия случай станало обратното — бандитите били разгневени от това, че той е толкова богат — смятали, че притежава много повече, отколкото било справедливо, и го обвинили, че няма начин да не е окрал голям брой хора с тоя си скъп костюм и обувки „Гучи“, затова го пребили в знак на неодобрение, че е толкова богат. Нямал представа колко дълго е лежал в безсъзнание, а когато се свестил, имал усещането, че черепът му е раздробен на парчета и се държи цял само от кожата и косата, както и че е ослепял.

Успокоихме го, че слепотата му може да е временна. Не бяхме сигурни в това обаче, макар очите му да бяха бистри и да не изглеждаха наранени. Заведохме го на няколко крачки от входа на болницата и му обяснихме, че не можем да влезем вътре с него, макар да не уточнихме защо.

— Вратите са пред вас — каза му баща ми. — Автоматични са. Трябва да направите само две крачки, за да се отворят, и ще сте вътре, след което някой непременно ще дойде да ви помогне.

По пътя мъжът бе попитал за имената ни, но ние избегнахме отговора. След това, за моя изненада, той се пресегна и докосна лицето ми, като настояваше, че трябва да знае как изглеждат двама добри самаряни. Не носехме маски за ски, тъй като през топлия юни те само биха привлекли излишно внимание към нас; разчитахме на леки якета с дълбоки качулки и — преди да пристъпим към тази мисия — на дискретност. Щом пръстите му започнаха да проследяват чертите ми, той мигом отдръпна рязко ръка. Поради това, че лицето му бе окървавено и силно подуто, не можех лесно да разгадая изражението му, но тъй или иначе, той беше ужасен. Без нито дума повече мъжът се отдалечи със залитане и влезе в болницата, а ние хукнахме да бягаме, сякаш бяхме неговите нападатели, а не неговите спасители.

Няколко седмици по-късно, докато преглеждахме пресата в централната библиотека след полунощ, попаднахме на статия за мъж, жертва на обир, издирващ двамата души, които са му помогнали. Познахме човека само защото статията съдържаше две негови снимки — едната беше направена след оздравяването му и не ни говореше нищо, а на другата беше заснет при постъпването му в болницата от дежурния полицай. Беше възвърнал зрението си. Името му беше Робърт Патика и в статията се казваше, че се надява да ни открие и възнагради за проявената човещина. Нито искахме награда, нито се нуждаехме от такава. Предвид, че господин Патика бе докоснал лицето ми и съответно бе донякъде наясно, че съм различен, нямаше как да не се усъмним, че мотивите му са точно тези, които изтъква.

Най-интересното в статията обаче беше онова, което той бе казал за светулките. Когато докоснал лицето ми, макар и сляп, видял светулки. Помнел ги от младостта си, когато бил живял във ферма. Макар и да му били познати, те му изглеждали също така и странни, защото мислел за тях по съвършено нов начин. Изглеждали му като малки космически кораби, носещи се безшумно в мрака. Видението било толкова зашеметяващо, че не можел да го прогони от ума си. Затова решил да промени коренно живота си — да продаде градския си дом, да смени работата си и да се завърне в градчето, където израснал и където светулките и пеперудите били в изобилие, само че до този момент не осъзнавал колко много му липсват.

С баща ми не знаехме как да си обясним това.

Бяхме сигурни, че ако господин Патика бе видял лицето ми, или би побегнал ужасен, или въпреки състоянието си би ме нападнал. Бяхме понесли твърде много през годините, за да се надяваме, че когато се разкрием пред някого, той ще се хвърли да ни прегръща. Единственият жител на града, който бе проявил доброта към баща ми, беше приятелят, който му бе дал ключа за склада с храни, а дори на този човек му бе трудно да се среща с него повече от веднъж годишно, и то за кратко, колкото да се увери, че е добре.

Но какво бе обяснението за светулките? Как би могъл господин Патика да е видял светулките, които аз наблюдавах по-рано същата нощ, и да е стигнал до същото сравнение, което хрумна на мен — мънички космически кораби в мрака? Можехме да заключим единствено, че ударите по главата при него бяха довели не само до временна слепота, а също така и до временно ясновидство.

Имали бяхме късмет, защото временното ясновидство го бе разсеяло от онова, което връхчетата на пръстите му биха могли да му кажат за лицето ми.

То се знае, ясно ни беше, че това с временното ясновидство е твърде неубедителен довод. Ала светът е устроен така неразбираемо, толкова е дълбок и сложен, че повечето обяснения, които хората приемат, за да открият логика в някои странни преживявания, са доста неадекватни. Самото ни съществуване като мислещи създания е неразрешима и смайваща загадка. Всяка човешка клетка с нейните хиляди протеинови вериги е по-сложна от „Боинг 747“ или от най-големия круизен кораб, по-сложна дори от два такива накуп. Целият живот на Земята в неговото невероятно многообразие ни се предлага за изследване, ала макар да проникваме до най-дълбоките пластове на структурата му, смисълът ни убягва.

Чудесата и загадките нямат край: светулки и музикални кутийки, звездите, които са повече от всички песъчинки по всички плажове на света, миниатюрни яйчица, които се превръщат в гъсеници, разтварящи се в генетична супа, от която се появяват пеперуди, фактът, че някои сърца са завладени от мрака, а други са пълни със светлина.