Дийн Кунц
Невинност (57)

56.

Киното „Еджипшън“ в стил ар деко от 30-те години е било архитектурно чудо в дните на своята слава. След толкова много време, макар и изоставена и в състояние на разруха, сградата все още притежаваше мъничко вълшебство. Бе останал намек за разкош и блясък въпреки съсипаната фасада, обезобразена от графити с ярки искрящи бои. Вандализмът сияеше в неоновите нюанси на зелено, оранжево, жълто и синьо, с които бяха изписани инициалите на извършителите и съкращения, които не разбирах; несръчно бяха изрисувани змии, риби и лица на зомбита; символи, които не можех да разтълкувам, но също така свастика и полумесец, обхванал петолъчка. Според Гуинет във финалната фаза на комерсиалното му съществуване в „Еджипшън“ прожектирали порно. Навесът, върху който някога били изписани заглавия на филми, превърнали се впоследствие в американска класика, дръзко рекламирал прожекции с откровени названия от сорта на „Луд секс“. Този бизнес модел имал краткотраен живот и днес киното представляваше главно табло за обяви на вандали. Единственият официален надпис върху навеса гласеше „Затворено“. Огромните черни букви бяха злокобни за мен. Боях се, че ще дойде ден, когато тази еднословна декларация щеше да виси над всеки вход на сграда в някога бляскавия град, превърнат в руини.

Гуинет паркира до бордюра пред киното и каза:

— Ще го съборят, за да построят хоспис. Ала новите здравни закони са истинско блато, а всеки бюрократ е същински алигатор.

— Странно място за срещи.

— Може да наблюдават къщата му, така че не се осмелих да ида там.

— Ако го наблюдават, могат да го проследят и дотук.

— Като млад е служил в морската пехота. Бил е офицер от разузнаването. Ако се опитат да го проследят, би разбрал. Би ми се обадил да сменим мястото на срещата.

Забързахме през снега към разположените в центъра две врати, за които тя знаеше, че ще са отключени за срещата. Във фоайето миришеше на мухъл, застояла урина и гранясало масло за пуканки, тъй древни, че и хлебарките биха отказали да ги ядат.

В лъча на фенерчето на Гуинет се виждаше подът от златист мрамор с вмъкнати шарки от египетски йероглифи върху черен гранит — мръсен и напукан. Сякаш бяхме археолози, влезли в гробница, дълго тънала под пустинния пясък, където тялото на фараон, добре балсамирано с танин и увито в лен, чака Анубис да върне духа му от Дома на мъртвите.

Под краката ни хрущяха боклуци, докато прекосявахме обширното тъмно пространство към отворената врата в единия ъгъл, от която през прага струеше млечнобяла светлина. Някога в дните, когато бе имало кинопрегледи, късометражни комедии и прожекции с по два филма, това трябва да е бил офисът на управителя; сега помещението бе голо и пусто, ако не се броеше Тийг Ханлън.

Влязох, защитен от ръкавиците, качулката и маската си за ски. Наведох глава и възнамерявах да я държа така, ала настойникът на момичето имаше различна идея.

Гласът на господин Ханлън — учтив, но решителен, ясен и почти музикален — ми напомни по някакъв начин на този на баща ми, което ме предразположи да го харесам.

— Адисън, разбрах, че си имаш проблеми, че не бива да те поглеждам в никакъв случай, и ще уважа това. Отдавна съм привикнал към правилата на Гуинет и тя сигурно ти е казала, че неизменно ги спазвам. Няма да те поглеждам, нито дори с периферно зрение. Наясно ли сме?

— Да. Добре.

— Гуини ме осведоми какво мога да ти кажа и кое предпочита да не споменавам и аз ще се съобразя с нейното искане. Но чувствам, че трябва да знаеш как изглеждам, поне това да опознаеш от мен. От голяма важност е да ми се довериш през идните часове. А доверието ще дойде по-лесно, ако ме погледнеш и не видиш измама. От този момент нататък ще фокусирам вниманието си единствено върху скъпата Гуини.

Предпазливо вдигнах поглед от ботушите му с ципове към черните панталони, дългото палто, закопчано до брадичката, под което се подаваше бял шал. В едната си ръка с ръкавица държеше плетена тъмносиня моряшка шапка.

Гуинет заговори:

— Телфорд не пожела да го каже директно по телефона, само намекна, но Саймън… убили са го.

— Бог да е с него — въздъхна господин Ханлън. — Животът му не беше лек, а ето че го застигна мъчителна смърт.

Главата му се разширяваше в челото, а долу към брадичката бе малко в повече стеснена, така че приличаше на круша върху дръжка. Въпреки малко странните пропорции приятното му лице вдъхваше доверие. Бялата оредяваща коса, леко разрошена, след като бе свалил шапката си, приличаше на перушина на новооперено птиче. За човек на неговата възраст челото му бе забележително гладко, но имаше бръчици в краищата на очите му, което показваше, че не е човек, който често се мръщи неодобрително, а напротив — често се смее.

Настойникът на Гуинет се обърна към нея.

— Всеки ден става все по-трудно да го удържам на разстояние. Иска по-голямата част от основния капитал в първичния фонд за любимите си проекти и смята, че трябва да има начин да се заобиколят условията на фонда. Обяснявам му, че е изцяло твой до смъртта ти, но в ума му препускат всевъзможни планове, които той не спира да ми натрапва. Все повтаря, че баща ти те бил осигурил твърде щедро, и дори намеква, че богатството му не било спечелено по почтен начин, което, слабо казано, е клевета и всеки, познавал баща ти, би го потвърдил.

— Няма значение — каза Гуинет. — Още утре бих му дала всичко, ако така можех… да променя нещата. Сам знаеш, че вече е без значение.

Добродушното лице на господин Ханлън не бе създадено за гняв. Ала приятните му черти се изкривиха в сериозно и дори тъжно изражение, което ме уплаши. От онова, което момичето каза, и от реакцията на настойника й можех да съдя, че не страда единствено от социална фобия, а и от нещо по-лошо, неизлечима болест без видими симптоми.

— Гуини, сигурна ли си, че сега е моментът? — продума той.

— А ти не си ли? — попита тя.

След кратко колебание той кимна.

— Да. Боя се, че си права.

— Самият факт, че ти ми се обади днес с тази информация, че тя най-сетне е в ръцете ми, е потвърждение за това.

От джоба на палтото си господин Ханлън извади ключ на зелено ластиче. Даде го на Гуинет.

— Има двама сред хората му, които знаят точно какво представлява той. Единият е секретарят му. Стаята му е в дъното на първия етаж, но той не желае да участва.

— Не е нужно. Направи достатъчно.

Почудих се за кого ли говорят, но чувствах, че не е уместно да питам. Ако трябваше да знам, тя щеше да ми каже.

Господин Ханлън продължи:

— Охранителната система е активирана. Аудио функцията е неутрализирана, така че алармата няма да прозвучи в къщата и панелът няма да издава тонове, когато вкараш кода за изключване.

Гуинет пое от него листче хартия, на което бяха написани четири цифри и символ.

— Макар че в къщата няма да прозвучи сирена, до мониторинговата станция на охранителната компания ще стигне сигнал. Имаш само една минута да въведеш цифрите и клавиша звезда, за да предотвратиш въоръжена реакция от охранителите.

Макар и често да ми се бе налагало да прониквам незаконно в разни места, никога не го бях вършил с престъпни цели. Докато слушах господин Ханлън, ме обзе известно безпокойство, макар да бях сигурен, че и Гуинет не се ръководеше от някакви престъпни планове. Обичах я с такава преданост, че можех единствено да й се доверявам. За броени часове доверието и любовта ми към нея се бяха превърнали в основата на моята надежда за бъдещето.

Господин Ханлън каза:

— Личният му апартамент заема целия трети етаж. Ще намериш каквото ти е нужно в дневната. Той обикновено взема приспивателно преди лягане. Ще е дълбоко заспал в спалнята си, която е в дъното на дълъг коридор. Ако бъдеш достатъчно тиха, няма да разбере, че си там.

Усетих, че срещата е към края си, и забих поглед в пода, разтревожен, че господин Ханлън ще забрави обещанието си към мен и на сбогуване съвсем естествено ще ме погледне право в очите.

Явно обаче не биваше да се притеснявам. На раздяла той ми каза:

— Адисън, да се грижиш за това момиче.

— Ще дам всичко от себе си. Но мисля, че в крайна сметка тя е тази, която ще се грижи за мен.

Чух усмивката в думите му.

— Сигурно си прав. Нашата Гуини е природна стихия. — След което се обърна към нея: — Ще се видим ли скоро?

— Такъв е планът.

— Наистина ли си сигурна, че трябва да го направиш?

— Напълно.

— Бог да е с теб, дете!

— И с теб.

Господин Ханлън ни придружи през фоайето, където стъпихме върху йероглифите, включващи силуети и символи на някои египетски богове: Озирис, Хорус, Изида, Неф, Амон Ра, Анубис. Той отвори пред нас и докато бързахме към ланд ровъра, се зае да заключва вратата на киното.

Когато Гуинет включи двигателя и фаровете, настойникът й вече приближаваше следващата пряка със сгушени рамене и приведена срещу вятъра глава.

— Не беше ли редно да го откараме? — попитах.

— Няма да се наложи да върви дълго. Ако наблюдават къщата му, по-добре да не припарваме близо до нея.

Тя отдели колата от тротоара и пое през заледения град, бял като сватбена торта. Този образ породи друг и в съзнанието ми изникна фигурка на младоженец върху глазурата на такава торта. Беше марионетката със смокинга. Въображението е прекрасен, но понякога смущаващ дар. Във фантазията ми до младоженеца не стоеше булка, но той се усмихваше, сякаш очакваше пристигането й всеки момент.

— Защо си го предупредила, че има неща, които предпочиташ да не ми казва? Какви са тези неща? — попитах.

— Скоро ще разбереш.

— Да нямаш някоя… болест?

— Болест? Защо реши така?

— Каза, че би раздала всичките си пари, ако това ще промени нещата. Заяви, че вече нямало значение.

— Тревожа се твърде много, Адисън. Нямам заболяване. Честно. А ти знаеш, че никога не бих излъгала.

— Аз също никога не лъжа. Ала понякога се изплъзвам от отговора. Ти също.

След кратко мълчание тя подхвърли:

— Ти си интересен човек.

— Нима?

— Да, и дано си такъв.

— Какъв?

— Интересен.

— Не разбирам.

— Няма значение. Аз разбирам. Замълчи сега. Имам нужда да помисля.

Най-сетне улиците бяха съвсем пусти, с изключение на нас и снегорините. Ярките жълти светлини на покривите на тези автомобили превръщаха снега чрез алхимия в злато и по стените на близките сгради лъчи светлина гонеха причудливи сенки.