Дийн Кунц
Невинност (56)

55.

В продължение на цяла пресечка слушах подобното на метроном потракване на чистачките върху предното стъкло, чийто ритъм почти съвпадаше с успокоеното биене на сърцето ми, и воя на вятъра, разтърсващ ланд ровъра, който сякаш се стремеше да влезе във връзка с нас чрез своето свадливо свистене.

Макар да знаех много добре, че трябва да оставя Гуинет да отговори, когато се чувства готова, не можах да се въздържа да не й задам отново въпроса, който бе игнорирала.

— Когато навърши тринайсет години, защо използва марионетката като вдъхновение за готическото си преобразяване?

— Бях плаха, а исках да изглеждам корава и издръжлива. Щеше ми се да имам сурово излъчване. Боях се от хората и реших, че най-добрият начин да ги държа на разстояние е да съм мъничко страховита.

Макар тя да бе на мнение, че това обяснение е достатъчно, имах усещането, че ми дава само частичен отговор. Трябва да се бе досетила какво мислех, защото заговори още по темата, но продължението също бе уклончиво.

— След като осъзнах, че съм привлякла вниманието им, можех да променя външността си, да избера друг готически облик. Но знаех, че това вече не би имало значение. Те ме бяха нацелили и нямаше да ме забравят просто защото съм престанала да приличам на тях. Отворила бях врата, която не можеше да бъде затворена вече. Сигурно сега си напълно убеден, че съм луда.

— Не толкова, колкото би си помислила.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя го извади от джоба си, погледна екрана, включи на високоговорител, но не каза нищо.

За миг се разнасяше само пукане на статично електричество, после прозвуча гласът на Телфорд:

— Знам, че си там, мишчице.

— Искам да говоря със Саймън.

Телфорд се престори на озадачен.

— Саймън ли? Какъв Саймън?

— Дай ми го на телефона.

— Искаш да ти дам да говориш по телефона с някого на име Саймън?

— Той не знае нищо.

— Може и да си права по този въпрос.

— Видях се с Годард тази нощ — осведоми го тя.

— Какъв нещастник!

— Годард знае, че е дошъл краят. Няма никакъв смисъл в онова, което вършиш. Всичко приключи.

— Сътрудниците му не са на това мнение. Оказаха ми голяма помощ тази нощ и продължават да го правят.

— Дай ми да говоря със Саймън.

— Тук има някакъв мъж, може би името му е Саймън, а може и да не е, не мога да кажа. С него ли желаеш да се чуеш?

— Дай ми го.

Линията просъска леко, а Гуинет зачака.

Накрая Телфорд се обади и каза:

— Той май не желае да говори. Лежи на пода, взира се в нищото със зяпнала уста, по брадичката му е засъхнало повръщано, отвратително на вид, а той дори не се опитва да се почисти. Ако това е твоят Саймън, нека ти кажа, че е напълно лишен от обноски, здрав разум и инстинкт за оцеляване. Би трябвало да общуваш с по-качествени хора.

Отне й момент да отпъди сълзите с мигане и толкова силно прехапа устната си, че очаквах да видя истинска кръв до аленото мънисто, което я имитираше. Въпреки душевния си смут продължаваше да управлява ланд ровъра все така умело. Накрая каза:

— Всичко свърши и е най-добре да се примириш с това.

— О, нима ще идеш в полицията?

Тя не отговори.

— Три неща, мишчице. Първо, не вярвам да можеш да понесеш престоя си в стая за разпити с всички онези грамадни и навъсени полицаи наоколо ти, които да ти задават въпроси, да те докосват. Второ, така както изглеждаш, не внушаваш и грам доверие. Вярно, че си апетитно парче, но също така си сбъркан изрод.

— Каза три неща. Дотук са две.

— Трето, сътрудниците, с които ми услужи Годард. След като той се оттегли като страхливец, те вече работят за мен. И знаеш ли какво, мишчице, и двамата са бивши полицаи. Не е ли интересно това? Имат приятели в полицията. Много приятели, мишчице.

Възхитих се на духа й, когато изрече:

— Все още можеш да се спасиш. Винаги има време да се отървеш, докато не се окаже, че времето ти е изтекло.

— Гениално, мишчице. В добавка към другите ти качества ти си била и философ. Винаги има време да се отървеш, докато не се окаже, че времето ти е изтекло. Това ще си го запиша и ще разсъждавам над него. Като се видим, може да ме осветлиш за смисъла му.

— Вече няма да ме видиш.

— Разполагам със значителни ресурси, мишчице. Убеден съм, че ще те открия.

Тя прекъсна разговора и прибра телефона в джоба на палтото си.

Беше изгубила приятел в лицето на Саймън. Не ми идваше на ум нещо утешително, което да й кажа. Може би е имало време, когато смъртта не е присъствала в света, но сега беше тук и върлуваше на воля; щеше да дойде за нас, както бе дошла за Саймън — ако не в този ден, то на следващия, или след година, или след десет години. Когато казваме „Съжалявам за загубата“, може да мислим, че сме искрени, но всъщност жалим себе си.

— Спомена за среща в един часа — обадих се. — Сега е един без десет.

— Почти сме стигнали.

Отначало снегът бе изглеждал красив, но вече не чак толкова. Мекотата и блясъкът му още очароваха, но бурята се разразяваше в небето и ни отказваше поглед към звездите. А в момента изпитвах потребност да видя образ, стабилен като звездите, да се взра в луната и съзвездията и да зърна нещо, което не може да бъде видяно — безкрайността.