Дийн Кунц
Невинност (55)

54.

Преди ми бе изглеждало, че Гуинет безцелно завива от улица в улица, когато тя всъщност бе водена от цел; сега обаче наистина се движеше по случайна прищявка.

Градът изглеждаше по-малко реален, отколкото преди, избледнял сред падащия сняг, но не сякаш над него бе хвърлен саван, а като че ли се отдръпваше в далечината. Небостъргачите наоколо ни отстояваха територията си както винаги, но онези, за които знаех, че са на една пресечка разстояние, сякаш се бяха изместили с още една по-далеч. На по-голямо разстояние те изглеждаха като бледи форми, а светещите им прозорци — като бягащи светлини, сякаш бяха огромни кораби, стояли дълго на пристан, но сега вдигнали котва и отплаващи бързо надалеч.

Гуинет заговори:

— Чарлс Паладин е бил високо ценен художник. Рисувал картини, които понякога наричал абстракционни абстракции, и макар да дрънкал неща от този род, а понякога и още по-големи глупости, никой в артистичната общност не му се присмивал. Напротив, получавал хвалебствени отзиви и докато навършил двайсет и осем, разпродавал напълно картините от всяка своя изложба — било тук, в Ню Йорк или Лондон, и галерии „Годард“ имали изключителните права да го излагат. Вървял от триумф към триумф. Наричали го следващия Джаксън Полък^[1], следващия Робърт Раушенбърг^[2], следващия Анди Уорхол^[3], всичките съчетани в един модерен художник. И тогава Паладин извършил нещо странно, което застрашило репутацията му. Спрял да рисува абстракции и бил обсебен от реалистични сцени, включващи марионетки.

— С черен смокинг, черна риза, бяла вратовръзка, цилиндър — обадих се.

— Да, тази също, но и други — мъже, жени, деца. Сцените били екзотични, мрачни, смущаващи, понякога с по няколко марионетки, друг път само с по две. Марионетката, за която говориш, онази от антикварния магазин за играчки, често била най-изпъкващата, но дори в картините, където други марионетки били фокусът, онази със смокинга винаги присъствала поне на фона, полускрита или в сянка, но неизменно там. Критиците, които хвалели абстракциите на Паладин, били озадачени от тази нова посока. Толкова дълго време го били славили като гений, че отначало не можели да преминат към остри критики. Ала положителните им отзиви не били тъй горещи както преди, а някои открито изказвали съжаление, че се е оттеглил от абстракционизма.

— Никога не съм разбирал абстрактното изкуство — признах.

— Понякога си мисля, че никой не го разбира, но им се налага да се преструват, за да не ги мислят за задръстени и ограничени. Баща ми обичаше да цитира критика Пол Джонсън, който веднъж нарече творба на Джаксън Полък „линолеум фантазе“. Татко никак не харесваше марионетния период в кариерата на Паладин, но казваше, че художникът поне рисува нещо разпознаваемо на платната си вместо нищо незначещите петна и нихилистичните драсканици, които го бяха направили богат.

Гуинет задмина снегорин на общината, който се движеше твърде бавно за нейния вкус, а в насрещното платно срещу нас идеше друг снегорин. Тя сръчно маневрира между двата по средната лента, която още не беше разчистена, и двамата шофьори дружно натиснаха клаксоните си в знак на неодобрение.

— Какво ще стане, ако те спре полицай? — попитах я.

— Няма да се случи. Та така. Паладин продал картините си с марионетки, но на по-ниска цена, след което убил жена си и двете си деца — десетгодишно момче и дванайсетгодишно момиче. В някои от творбите си използвал лицата им за марионетките. Когато вече били мъртви, ги обезглавил…

— Не обичам такива истории.

— И на моето лице не извикват усмивка. Паладин обезглавил и разчленил съпругата и децата си. После пришил обратно главите и крайниците им, но рехаво, с груб черен конец. Изрисувал лицата им в бяло, добавил детайли в черно и нарисувал ярки червени петна на бузите им.

В мантии и роби от бял сняг, люшкащи се, къдрещи се и стелещи се на всеки ъгъл, градът изглеждаше, сякаш по-скоро бе населен с призраци, а не с живи хора, и всички тези духове сякаш участваха в някакво оживено преследване.

— Не е ли обяснил постъпката си в съда? — попитах.

— Не е имало необходимост от съдебен процес или психиатрия. След като ликвидирал семейството си, Паладин изрисувал собственото си лице като това на марионетката, която си видял на витрината на магазина. Качил се на покрива на четириетажната си къща, намираща се в най-добрия квартал на града, и се хвърлил на улицата.

Потреперих.

— Защо?

— Никога няма да знаем защо.

— И къде е мястото на истинските марионетки във всичко това?

— Полицията открила шест от тях в ателието на Паладин, което било в дома му. Били идентични с онази, която ти описа. Издялал ги бил от тисово дърво и сам ги боядисал. Познато ли ти е тисовото дърво, Адисън?

— Не, нямам голям опит с дървета, откакто бях осемгодишен.

— Тисът е дърво, което расте по гробищата, символ на тъга и смърт.

— Какво е станало с шестте кукли?

— Били продадени на колекционери. Картините му с марионетки повишили цената си — не бих казала стойността си — след драматичните събития. Мнозина от колекционерите на Паладин вече не искали да притежават творбите му от този период, но някои… „ентусиасти“ закупили по много картини. И всяка от шестте издялани от дърво марионетки била продадена на доста сериозна цена, когато Едмънд Годард ги обявил на търг.

— Всичко това се е случило, преди да се родиш — отбелязах.

— Да. Още преди ти да дойдеш в града.

— А после, когато си станала на тринайсет години, си използвала марионетката като вдъхновение за готическия си облик. Защо?

— Видях нейни снимки към статия в списание.

— Но защо се уподоби на нея?

Вместо да отговори на въпроса ми, тя каза:

— Както ме чу да казвам на Годард, чрез подставени лица проследих и изкупих четири от шестте марионетки. Лично надзиравах изгарянето им.

— Имаш ли намерение да купиш и изгориш и останалите две?

— Още не знам къде са. Което много ме тревожи.

— Тревожи те? Защо?

Стигнахме до кръстовището с кръгово движение на Вашингтон Скуеър, където върху издигнатия постамент първият президент и легендарен воин седеше върху коня си със сериозно каменно лице, сякаш бе изрекъл предизвикателство към града, ако не и към света, призив те да се издигнат до неговата представа за истина, чест и свобода. Трима яснолики в болнични униформи стояха около статуята и се оглеждаха за онова, което търсеха; бяха в очакване на нещо, известно само на тях.

Гуинет измина две трети от разстоянието по кръга, преди да поеме по един от булевардите, излизащи като лъчи от кръстовището. Снегорин бе засипал със сняг паркираните край тротоара коли и до сутринта те щяха да са тъй дълбоко заровени, че да приличат на иглута, подредени край бордюра.

Боях се, че през двете ни нощи заедно твърде много бях притискал Гуинет да разкрие тайните си. По този начин можеше да възбудя нейната социофобия, вследствие на което тя да се отдръпне от мен или да сложи край на приятелството ни. Ала вече знаех, че нейният и моят живот са имали пресечни точки още отпреди срещата ни, като началото всъщност бе поставено в нощта на нейното раждане. В светлината на това смайващо откритие реших да я притисна малко по-настоятелно.

— Защо се тревожиш за последните две марионетки?

— Вече не се тревожа колкото преди. Имаме уговорена среща за един часа. Не бива да закъсняваме.

— Среща с кого?

— Ще видиш.

Върнах се към по-съществения въпрос.

— Защо те притесняват марионетките?

Тя се поколеба, но този път реши да отговори:

— През времето, след като донякъде възприех облика им, постепенно започнах да осъзнавам… че съм привлякла вниманието им към себе си.

— Тяхното внимание?

— Да.

— На шестте?

— Знам какво чувствам и не се съмнявам, че е истина. Но ако ти смяташ, че е нелогично, няма проблем.

Може би тъкмо това бе моментът да й кажа за мъгливите и ясноликите, за музикалната кутийка със странно съчетаните танцьори и за убеждението си, че марионетката на витрината на магазина ми бе обърнала внимание и ме бе проследила. За малко да последвам този си импулс, но вместо това подхвърлих:

— Защо трябва да се боиш от играчки?

— Те никога не са били играчки.

— Добре. Но защо трябва да се боиш от кукли?

— Не знам и въобще не искам да знам.

Вятърът отново събра сили и запрати сняг към нас толкова яростно, че снежинките, вече по-дребни, леко зачегъртаха по предното стъкло, сякаш по силата на огромния си брой и упорство накрая можеха да го пробият и в крайна сметка да го накарат да се разпадне, та бурята да превземе вътрешността на автомобила и нас, както бе превзела градските улици.

Хрумна ми една мисъл и я споделих с нея.

— По-рано, когато вечеряхме… Онова потропване откъм тавана…

— Въздух във водопровода.

— Има ли водопроводни тръби на тавана?

— Ами сигурно има.

— Ходила ли си горе да проверяваш?

— Не.

— Има ли изход от апартамента ти към мансардата?

— Има вратичка в един килер. Но е залостена с две дебели резета и така ще си остане.

— Ако искаш, мога да се кача горе и да погледна.

Тя изрече спокойно, но решително:

— Не. Аз няма да ида там, нито ти ще ходиш там. Никой няма да ходи там нито тази нощ, нито утре, нито изобщо някога.