Дийн Кунц
Невинност (54)

53.

За да можете да разберете миналите времена и как точно беше, трябва да знаете, че майка ми призна как е обмисляла детеубийство. През първите ми три години имало пет случая, в които била на крачка от решението да ме убие.

Спомням си една лятна вечер, седмици преди майка ми да ме прокуди, когато уиски в ниска чаша с жълто ръбче, бял прашец, вдишан през сребърна сламка, и две хапчета от някакъв вид я бяха размекнали почти до майчинско настроение. Настоя да седнем заедно на люлеещите се столове на предната веранда — тя с чашата си скоч с лед, аз с портокалов сок — и да прекараме, както се изрази тя, „малко време в пълноценно общуване“.

Рядко имаше желание да говори надълго и още по-рядко сядахме заедно да си правим компания. Знаех, че нежността й е искрена, най-истинското от качествата й, и макар да я бе изкарала на повърхността с помощта на прашец, хапчета и уиски, бях не по-малко щастлив да седя с нея, отколкото ако този израз на обич й идваше естествено и отвътре, както ставаше понякога.

Още преди да се настаним, преместихме люлеещите се столове от верандата в предния двор, защото и двамата се възхищавахме на звездната шир над нас. Черното небе бе обсипано с повече звезди, отколкото бях виждал някога дотогава, сякаш отговорникът по светлините на Галактиката бе минал през нощта и запалил отново всички слънца, изгорели през последните хилядолетия. Седяхме облегнати назад, с лица, обърнати нагоре, и виждах много фигури, образувани от звездите, далеч повече от наименуваните съзвездия. Не можех да си спомня да съм прекарвал час на по-голямо щастие в планината от този, окъпан от звезден блясък.

За пръв и последен път майка ми заговори за детството си. Родителите й били преподаватели в университет — единият по литература, а другият по психология, и предполагах, че оттам иде любовта й към книгите. Каза, че израснала, без да познава никакви материални лишения, и при все това в отчаяна нищета. Попитах я какво й е липсвало, дали не е било обич, а тя отвърна, че със сигурност обич би й дошла добре, но неудовлетворената й потребност била за нещо друго. Поинтересувах се какво е било то, но тя не ми отговори. Когато майка ми откажеше отговор, единственото безопасно поведение бе да уважиш решението й.

Припомни си някои щастливи моменти от младите си години и историйките й бяха забавни за слушане, макар че щяха да звучат по-приятно, ако не ги бе разправила с такъв меланхоличен тон. Въпреки радостните мигове, към които се връщаше, на майка ми сякаш й се искаше никога да не е имала детство — може би защото всяка наслада бе мимолетна и защото надеждите понякога не изтрайваха дори до следващия ден.

Докато седяхме там, в планината, огромното множество от чисти бели звезди изглеждаха неподвижно фиксирани по местата си, макар, естествено, всички те, както и Земята включително, непрестанно да се движеха към черна дупка с ужасяваща скорост. В ретроспекция осъзнавам, че тогава не изглеждаше аз и майка ми, седнали в люлеещите се столове, да отиваме някъде, когато в действителност сме се носили стремително с влака на времето в своите различни пътувания, както щеше да стане ясно само след седмици.

Когато тя премина от разказите за детството си към петте случая, в които за малко не ме убила през първите ми три години — инциденти, за които нямах спомен — бегла нотка на терзание се добави към меланхолията й. Иначе нищо не се промени в позата, поведението или отношението ни един към друг. Епизодът не бе наситен с ярко изразени чувства и нямаше нито извинения, нито обвинения. В предишния си живот на кражби и престъпления бе успявала единствено с цената на отказ от всякакъв морал и от по-висшите емоции, свързани с него, и не можеше да се очаква лесно да прегърне чувства, които бе окончателно загърбила. Аз от своя страна не бих могъл да изпитвам гняв, защото знаех, че съм бреме за нея, защото тя ме понасяше и дори полагаше грижи за мен по най-добрия начин, на който бе способна, макар да я плашех и отвращавах, и защото ме бе спасила от акушерката.

Когато се обърна назад, разбирам, че под морето от звезди, когато тя разкри петте случая, в които за малко не ме бе убила, желанието й не бе просто да се разтовари от чувството за вина, като си признае. Нещо повече — искаше аз да бъда нейният изповедник, да стана свидетел на покаянието й и да й дам опрощение. Бил съм на шест месеца, когато решила да ме удави в коритцето ми, ала макар да успяла да ме натисне под водата и да гледала как от носа ми излизат мехурчета, не било по силите й да ме задържи достатъчно дълго, че да ме убие. В деня, когато съм навършвал десет месеца, се почувствала достатъчно уверена и мислела, че ще е способна да ме задуши с бебешката пелена, която и акушерката се бе опитала да използва, ала вместо това я хвърлила в огъня и я изгорила. Когато съм бил на четиринайсет месеца, прекарала два часа, обсебена от точенето на кухненския нож, после го опряла в гърлото ми, ала не била способна да извърши финалното прерязване. Шест месеца по-късно свръхдоза от хапчетата, които тя наричаше свои лекарства, изглеждала достатъчно милостив изход, та да доведе докрай плана си, и макар да разбъркала смъртоносния коктейл с ябълков сок и да ми го дала в шишето с биберона, го дръпнала от мен, когато съм започнал да го пия. Каза, че когато съм бил почти тригодишен, ме завела в гората достатъчно далеч от малката ни къщичка, та да е сигурна, че няма да намеря обратния път, и възнамерявала да ме остави там на милостта на разните хищници, които обитавали въпросните гористи планини и долини. Казала ми да седна в една просека и да я чакам там, макар да нямала намерение да се връща, ала тъкмо тогава два вълка с очи, светещи като фенери сред зелените сенки, се появили измежду високите папрати. В ужас и разкаяние тя ме грабнала и изтичала с мен към къщата и след много уиски и малко прашец се примирила с факта, че не е способна на детеубийство.

Не ми каза, че съжалява, ала разкаянието течеше като река под думите й. Макар да искаше да й дам опрощение, тогава не бях — а и сега не съм — облечен с такава власт. Можех само да й кажа: „Обичам те, мамо, винаги ще те обичам“.

Поседяхме още известно време там, в двора, на люлеещите се столове. Не мога да кажа дали беше за десет минути, или за час. Седяхме мълчаливо, а звездите, увенчаващи нощта, сякаш се спуснаха наоколо ни, докато къщата, гората и пътеката, която ни свързваше с външния свят, изчезнаха все едно зад воал и съзвездия от диамантенобели звезди искряха отвсякъде наоколо ни като защитен купол, под който бяхме в безопасност.