Дийн Кунц
Невинност (53)

52.

Уличката бе осветена само от няколко охранителни лампи под метална мрежа над задните входове на магазините и офисите, а тази над вратата на галерията беше угасена. Пелената от сняг не правеше пряката по-светла, защото близко разположените шест- и осеметажни здания спираха светлините на града. По протежение на уличката се виждаха странни измъчени сенки и си помислих, че те са само обвивката на нещата, а не самите неща.

Бях достатъчно далеч от Годард, за да съм сигурен, че не вижда очите ми под качулката, и се взрях право в него, но все така не можех да отгатна възрастта му. Тлъстината заличаваше евентуалните бръчки, които биха се появили на лицето му. Гласът му звучеше така, сякаш живееше само на майонеза и масло и никога не прочистваше напълно гърлото си от тях.

— Търся Саймън — повтори Гуинет. — Нима ще се престориш, че не знаеш за кого говоря?

Годард размаха пистолета в презрителен жест, но мигом го насочи обратно към нея.

— Вече няма да си правя труда да се преструвам. Какъв е смисълът? Той не е тук.

— Къде го държат?

— Защо да ти казвам? Всичко вече свърши, макар Телфорд да отказва да го разбере.

— Саймън няма представа как да ме намери. Безсмислено е да го наранявате.

— Вече всичко е безсмислено — каза Годард. — И твоят Саймън не ме интересува достатъчно, та да ти казвам каквото и да било. Освен ако…

— Освен ако какво? — попита тя.

— Напускам града. Направи го и ти, ако искаш да живееш.

— Мисля да поостана малко.

— Имам частен остров с всичко, което ми е нужно.

— Освен почтеност.

Той се изсмя кратко и тихо.

— Почтеността не е черта, нужна за оцеляването, момиченце.

— Ти каза „освен ако“. Освен ако какво?

— Макар и да не ти се вярва, аз мога да бъда и мил — заяви Годард. — Все пак съм човек с висока култура, изискан вкус и богат опит. Извън тази дребнава надпревара, без да има какво да делим, ще установиш, че съм твърде сговорчив. Току-виж откриеш, че нямаш нищо против да бъдеш докосвана.

Явно Годард и Гуинет въобще не говореха за едно и също. Намекът в думите му нямаше никаква връзка със Саймън и Телфорд. Предложението му бе толкова безобразно, та се почудих дали не е малко нещо не наред с главата.

Той продължи да настоява:

— Напусни града с мен и по пътя ще се обадя на Райън Телфорд да му кажа, че двамата с теб сме извън играта и няма причина да се напъва да измъкне информация от твоя приятел Саймън. Вече всичко свърши. Това са хвърлени на вятъра усилия.

Гуинет мълчеше. За момент изглеждаше, че обмисля предложението му. Тогава тя отсече:

— Ти просто искаш да ме заведеш при Телфорд.

— Момиченце, колкото и крехка да си, сто телфордовци бих предал, ако дойдеш с мен. Сто такива бих гръмнал заради теб, че и собствената си майка, стига да беше още жива.

В царящия мрак на улицата падащият сняг не бе тъй ярък, нито пък вятърът, спиран от околните сгради, беше тъй остър, така че тук нощта изглеждаше по-малко хаотична. И все пак, докато слушах разговора им, имах чувството, че всичко е като в криво огледало, и не бих се изненадал, ако постройките внезапно се килнеха под ъгъл, а уличната настилка се залюлееше като палуба на кораб под краката ми.

Гуинет отново избра да отговори с мълчание и колкото по-дълго траеше то, толкова повече се учудвах, че не показва никаква обида. Тогава тя заговори:

— Първо ми е нужно да знам няколко неща. Не че те вече имат значение. Но просто за мое удовлетворение.

— Островът ми е 44 500 квадратни метра…

— Не това. Сигурна съм, че островът ти е прекрасен и че там има всякакви удобства.

— А какво тогава? Питай каквото искаш, скъпа.

— Продавал си разни неща за Телфорд.

— Доста на брой. Някои бяха собственост на баща ти.

— Сред тях е имало много прочути творби. Откраднати.

— Да, прочути в една или друга степен.

— Ако купувачите някога ги продадат или изложат, ще се инкриминират.

— Имам един-единствен купувач за всичко, давано ми от Райън. Консорциум. И консорциумът не възнамерява да продава нищо от това, което е купил.

— И как тогава се надяват да осъществят печалба?

— Не печалбата е мотивът им — отвърна Годард. — Членове на консорциума са някои от най-богатите хора в света. Желаят да се сдобият с най-значимите творби на изкуството от наследството на Запада, за да могат да ги унищожат.

Не можех да мълча.

— Да ги унищожат? Да унищожат велики произведения на изкуството? Но защо?

— Защото са глупаци — отсече Годард. — Не чак колкото някои други, но все пак са глупаци. Също като поклонници на вуду магията вярват, че всяка емблематична творба, която изгорят, разбият или претопят, ще укрепи каузата им и ще отслаби врага им. От своето кралство в Близкия изток възнамеряват да унищожат Запада, но преди това искат и да изпитат лично удовлетворение, като унищожат едно по едно най-ценните и вдъхновяващите му творения.

Отвратен, промълвих:

— Но това е лудост!

— Лудост и истинско зло — допълни Гуинет.

— Абсолютно налудничаво е — съгласи се Годард. — Ала в наше време лудостта е навред и е повсеместно толерирана. Лудостта бързо се превръща в новото нормално. Не мислите ли? Колкото до злото… Е, всички знаем, че злото е относително. Удовлетворено ли е любопитството ти, момиченце?

— Още нещо. Марионетките на Паладин.

— Какво за тях? — попита той, очевидно изненадан.

— Чрез подставени лица издирих, купих и унищожих четири от тях.

Последва поредният мазен смях от негова страна, противен като изхранване.

— И ти не си по-различна от господата в този консорциум.

— По-различна съм, ако въобще би могъл да разбереш — възрази тя. — Те унищожават неща, които са ценни и вдъхновяващи. Аз не правя това. Нужно ми е само да знам дали наистина са шест. Официално са обявени шест, но може да са задържани още една-две в очакване цената да се повиши.

— Защо те е грижа за въображаеми марионетки, когато имаш да откриеш още две оригинални?

— Трябва да знам. Това е всичко. Трябва да знам.

— Бяха само шест. Те са кич, не изкуство. Не очаквам цената им да се вдигне. Ако беше имало седем или осем, щях да ги продам всичките, докато вървяха сравнително скъпо. Ела с мен тази вечер и ще ти предоставя останалите две. Ще ги изгорим заедно. О, момиченце, разполагам с хиляда истории, с които да те запленя — истината за света, случващото се зад кулисите. Ще установиш, че съм духовит и приятен компаньон.

Без колебание тя отвърна:

— По-скоро бих си прерязала гърлото.

Годард натисна един бутон върху вдигнатия капак на багажника на мерцедеса и отстъпи встрани, а той се затвори автоматично.

— Бих те застрелял заради оскърбителния ти тон, но ми се иска да страдаш повече, затова ще се постарая да удължа гибелта ти. Ще ти се иска да съм те гръмнал, когато попаднеш в лапите на онези глупци, които в момента изтезават твоя Саймън. Кажи ми, момиченце, защо изпитваш такова отвращение от докосване? Дали не е, защото като съвсем мъничка татенцето си е играл с теб?

— Аха, ето ги и тях — подхвърли тя, — прословутите духовитост и чар.

Той стисна пистолета с две ръце и за миг помислих, че ще ни убие. След кратко заплашително мълчание мъжът процеди:

— И двамата, без да се разделяте, отстъпете покрай шофьорската врата на ланд ровъра и още двайсет крачки назад.

— Няма да те притесняваме — увери го тя. — Вярвам на казаното от теб. Горкият Саймън вече не може да бъде спасен. Не разполагаш с нищо, което да искаме.

— И все пак отстъпете.

Изпълнихме каквото ни нареди и го гледахме, докато отпътува сред бурята. Гумите на мерцедеса вдигнаха бели облачета снежен прах, от ауспуха излязоха пари; погълнати от нощта и замъглени от снега и изгорелите газове, светлините на стоповете завиха вдясно и се изгубиха от поглед.

Гуинет тръгна към ланд ровъра, но аз казах:

— Почакай. — Тя се обърна към мен и аз отстъпих назад в тъмното, за да съм сигурен, че няма да зърне нищичко от лицето ми. — Баща ми казваше никога да не забравям пеперудата.

— Каква пеперуда и какво общо има тя?

— Той казваше: „Пламъкът възхищава пеперудата, преди крилата й да се подпалят“.

Тя също беше в сянка и невидима за мен, както аз за нея — тъмен момичешки силует в нощта.

— Има ли още нещо към това?

— Преди осемнайсет години, през първата ми нощ в града, същата, в която си се родила, видях марионетка на витрината на един антикварен магазин за играчки в открития мол край реката. Имаше нещо странно у нея.

— Като нищо е онази, която открих и унищожих.

— Превърнала си се в нейно подобие.

— Донякъде в нейно подобие — съгласи се тя.

— Марионетките на Паладин? Шест на брой?

— Тук е студено. Ще ти обясня в колата.

— Кажи ми сега. Защо поиска да заприличаш на… на това нещо?

Видях, че вдигна глава нагоре да погледне към небето. Когато отново насочи лице към мен, повтори фразата, която ми беше казала веднъж по-рано:

— Сега всичко зависи от взаимното доверие, Адисън Гудхарт.

— Просто имам нужда да знам — обясних, — не че ти нямам доверие.

— Тогава се качи с мен в колата или си върви. Не може да има трета алтернатива.

Нощта, снегът, момичето, надеждата за бъдеще, страхът от безкрайната самота…

На фона на мълчанието ми тя продума:

— Аз не съм пламък и ти не си пеперуда.

— Аз не съм пеперуда — отговорих, — но ти блестиш по-ярко от всеки пламък, който съм виждал.

— Това е нощ на промяната, Адисън. Сега го виждам. Имаме малко време да свършим това, което трябва да бъде сторено. За теб не съществува трета алтернатива.

Тя се върна до ланд ровъра, качи се зад волана и затвори шофьорската врата. Последвах я.