Дийн Кунц
Невинност (52)

51.

Гуинет управляваше ланд ровъра, сякаш беше валкирия от фолклора на викингите, чиито крила са били подрязани и сега спешно трябва да открие падналия воин, предопределен за нея, преди да е умрял, та в мига, щом душата му се отдели от тялото, да поведе духа му към Валхала. По-рано бе създавала впечатление на безразсъдна зад кормилото. Ала сега, макар скоростта да бе по-висока и да вземаше завоите по-остро от преди, не изглеждаше да кара нито екстремно, нито дори неразумно. Беше много съсредоточена, сякаш знаеше точно къде отива и защо.

При лудешкото ни препускане през града към „Огилви Уей“ беше мотивирана от страха за приятеля си, а сега пламъкът, който я движеше, бе гневът — но не към Телфорд и съучастниците му, а към нея самата, задето не бе пристигнала навреме пред бунгалото. Беше ядосана — но не на Саймън, а отново на себе си — и задето не бе предвидила, че, горд със своето възстановяване и с нейното доверие към него, той ще се представи пред съседите й като човека, на когото тя е поверила ключовете си, и по този начин ще се постави в опасност.

Съществува такова нещо като праведен гняв, особено когато е насочен към теб самия, но невинаги има основание за него. Бях притеснен и от степента, в която Гуинет винеше себе си. За мен тя за вечни времена и по всички въпроси, които можеха да възникнат, щеше да е неизменно невинна, защото познавах чистотата на сърцето й. Нищо, което бих могъл да кажа обаче, не би я убедило да смекчи упреците към себе си, така че за момента просто я придружавах мълчаливо в пътуването, а това беше не какво да е пътуване. Слаломирахме покрай още повече заседнали автомобили, през преспите, натрупани наоколо им. На едно кръстовище, където два джипа се бяха сблъскали и блокираха пътя, бяхме принудени да се качим на тротоара. Когато водачите на снегорините натискаха клаксоните, за да ни предупредят да намалим скоростта, тя просто натискаше в отговор клаксона на ланд ровъра и даваше още повече газ, профучавайки по пустите заснежени булеварди.

Въпреки че маршрутът й изглеждаше импровизиран, знаех, че е целенасочено избран, защото на няколко пъти тя забави, спря и оглеждаше жилищни и административни сгради, сякаш там бе мястото, където можеше да е отведен Саймън. После поклащаше глава, измърморваше нещо под нос и отново се понасяхме, а снабдените с вериги гуми ровеха из дълбокия сняг.

— Защо му е партньор? — попита Гуинет. — Не му е нужен помощник, за да краде. Има лесен достъп. Разполага и с всевъзможни способи да прикрие кражбата. За какво му е да дели с партньор?

Знаех, че въпросът й не е адресиран към мен, тя просто мислеше на глас. Знаех и това, че въпреки самотния й живот, силно ограничен от нейната социофобия, имаше далеч по-голям опит от мен. Сигурно бе достатъчно запозната с психологията, за да може да разтълкува мотивите за поведението на даден престъпник, но аз самият бях непосветен в житейските дела и бях наясно с това.

Преди да съм успял да се покая за своята безполезност, тя сама отговори на въпроса си.

— Ама, разбира се! Нужен му е параван! Телфорд не може сам да продава откраднатите предмети, защото купувачите биха се досетили, че той не е толкова богат, та да притежава подобни експонати в колекцията си, и биха го заподозрели, че ограбва библиотеката и музея. Нужен му е търговец на произведения на изкуството с горе-долу сносна репутация и склонност към кражби. — Тя отново увеличи скоростта и повтори: — Да, разбира се. — Направи обратен завой на булеварда, като настъпи разделителната линия, вместо да губи време да кара до следващото кръстовище. — Годард. Едмънд Годард.

— Кой е Едмънд Годард?

— Търгува с редки антики и предмети на изящните изкуства, организира галерийни разпродажби и търгове. Има безупречна репутация, но не и за мен.

— Защо не за теб?

— Татко работеше с мнозина от по-добрите търговци, когато създаваше колекцията си, но след няколко делови контакта с Годард никога повече не пожела да си сътрудничи с него. Каза, че бил безогледен в методите си и един ден щял да пострада, и то фатално.

На скъпарска улица с паркирани луксозни магазини Гуинет отби до тротоара пред голяма галерия. На табелата отгоре пишеше „Годард“. От вътрешната страна на четирите големи витрини бе монтиран десетсантиметров огледален скосен кант, чиято цел беше да създаде ефект като на кутия за бижута. В нея на фон от черно кадифе бяха изложени четири картини, които с помощта на изкусно осветление изглеждаха сякаш бяха безценни диаманти.

Бяха постмодернистични абстракции, които намирах не само за грозни, но и за крайно депресиращи. Признавам си, че не разбирам от живопис, която не изобразява нещо поне малко разпознаваемо. Но и не изпитвам потребност да я разбирам.

— Знам къде живее Годард — каза Гуинет. — Но ме тегли към това място.

Тя отдели колата от бордюра, зави вляво на ъгъла и после пак вляво в пресечка, извеждаща зад магазините на булеварда. Задната врата на галерията беше широко отворена и мъж с дълго палто натикваше голям кашон в багажника на мерцедес 4×4.

Освободил се от товара си, той се обърна към нас. Беше висок, масивен и съвършено плешив. От това разстояние не можех да определя възрастта му, само че е някъде между четирийсет- и шейсетгодишен. От известно време голите глави бяха станали мода и не беше лесно да се познае при кого плешивостта бе истинска и при кого имитирана.

Гуинет закова спирачки на десетина метра от него, паркира ланд ровъра, угаси фаровете и изключи двигателя.

— Това е той. Годард.

— А сега какво?

— Нямам представа.

Слязохме от ланд ровъра и се приближихме към Годард, а той каза на Гуинет:

— Тук няма нищо за теб, момиче.

— Търся Саймън.

Докато скъсявахме разстоянието помежду ни, той извади пистолет от джоба на палтото си и го насочи към нея.

— Дотук, не приближавай повече.

Не си правех илюзии, че можем да спечелим борбата с лютив спрей и шокова палка срещу пистолет, нито пък Гуинет си го въобразяваше. Тя процеди:

— Няма да ме застреляш, та да рискуваш жалкия си живот.

— Само ми дай най-малкия повод — отвърна той — и ще гръмна и двама ви с твоя загадъчен приятел, а после ще пикая върху трупа ти.