Дийн Кунц
Невинност (51)

50.

Нощта на светкавиците, пламтящото небе, когато стояхме навън под него и оцеляхме…

През годините ни заедно с баща ми бяхме обикаляли града по време на много свирепи бури, не само през онази, когато умиращият ни даде златния си часовник. В годината, когато навърших шестнайсет, една нощ през юли небето се отвори, сякаш да излее цяло море. С баща ми се качихме на горната земя, екипирани с високи ботуши, черни шлифери с качулки и маски за ски. Движехме се под пороя през наводнените улици, сякаш бяхме моряци, изхвърлени през борда, но поради някаква магия способни да вървим по водата в търсене на кораба си.

Стояхме в големия парк насред града и всичко, което под слънцето изглеждаше топло и зелено, сега беше студено и черно. Стълбовете с лампи покрай виещите се алеи осветяваха сребристите дъждовни струи и леката мъгла, образувана от разбиването на капките върху настилката. Тези серпантинни алеи толкова загадъчно се губеха в далечината сред храсти, дървета и млечнобели изпарения — сякаш обещаваха да ни изведат към непознати тайнствени земи — че ако не ги познавахме из основи и не знаехме накъде водеха, щяхме да се подведем.

Голяма светкавица прониза небето над окосената ливада, на която стояхме, толкова близо до нас, че оглушителният гръм дойде почти едновременно, насочи се на изток и удари гръмоотвода върху покрива на най-високия небостъргач на улицата отвъд парка. Хилядите светлинки в сградата замигаха, но не изгаснаха и бях сигурен, че за миг гръмоотводът засвети в червено.

Бях много уплашен и исках да се скрием някъде, но баща ми ме увери, че ние не може да бъдем поразени от светкавица, че никоя буря не е в състояние да ни убие. Ако ни било писано да умрем не от старост, фаталният удар щял да дойде от ръцете на нашите съграждани. Макар да беше трудно за вярване, че се радваме на такава специална милост от страна на природата, обуздах страха си колкото можах и застанах до баща ми, уповаващ се на мъдростта му.

Небето — черна черупка — се пропукваше отново и отново. Някои от цепнатините на зигзаг се отправиха към по-далечни мишени, които не можехме да видим, докато други просто скачаха от едно място на друго, сякаш по небето имаше воюващи помежду си богове.

Помежду канонадата от гръмотевици баща ми заговори за силата на природата: за светкавиците, всяка от които нагорещена като стопено слънце, за земетресенията, събарящи сгради, сякаш са крехки могилки на термити, за торнадото, урагана, цунамито.

— Природата е съвършена машина, която никога не проявява насилие, освен когато противодействащи си сили в нея трябва да бъдат балансирани наново. А и тогава насилието е кратко — буря, продължаваща ден или два, десетминутно цунами, няколко мига, докато тектоничните пластове се разместят и нагласят. Природата не води война години наред и у нея няма злоба.

Човечеството, от друга страна… Виж, там нещата са по-мрачни. Адам и Ева, каза той, не търсели толкова забраненото познание, колкото се стремели към власт, властта да бъдат богове. Голямата власт можела да е нещо добро само когато онези, които я упражняват, били склонни да я използват с мъдрост и доброта. Ала малцина имали такава склонност. Обикновено тя била средство за натрупване на богатство, за разчистване на сметки, за напомпване на егото, за прекрояване на обществото спрямо нечии грандомански проекти. След такъв вид упражняване на властта винаги следвали войни и унищожение.

Не знаех какво цели баща ми, като ми разказва всичко това, и когато понечих да поискам да ми обясни смисъла, една от последните светкавици на свирепото светлинно шоу разцепи гигантски дъб само на трийсетина метра от нас. Пламъци лумнаха от изкормения ствол, сякаш сърцевината на дървото се бе разтопила. Половината дъб се прекатури ведно с изтръгнатите корени, но другата половина остана да сгърчи предизвикателно и пороят бързо загаси огъня.

Когато пиротехническите изпълнения приключиха и небето вече изпращаше само дъжд, баща ми каза:

— Когато хората с власт решат, че нещата трябва да бъдат наново балансирани на всяка цена, насилието никога не е кратко и никога не е ограничено единствено към дисбаланса, който уж го е предизвикал. Започва да властва законът на насилието. Отмъщението се превръща в синоним на справедливост. Никой град не е защитен от подобен ужас, никоя нация, никой период в историята. Бъди готов да разпознаеш момента. Винаги бъди нащрек.

Имах много въпроси към него, но той не желаеше да им даде отговор. Приключил бе с темата, която очевидно го разстройваше. Никога повече не заговори за това през останалите четири години, докато бяхме заедно.

Когато се връщам в мислите си към онази нощ и разсъждавам над казаното от баща ми, понякога ми се струва, че е знаел или усещал нещо, което сърце не му е дало да сподели дори с мен. Може насън или в миг на просветление, близко до пророческо прозрение, да е видял неща, които предстоят, и да е бил стъписан от ужасната сила на тези бъдещи събития до такава степен, че не е можел да говори за тях, а само да се надява, че не е видял достатъчно ясно и че те няма да се случат.