Дийн Кунц
Невинност (50)

49.

Гуинет не беше момиче, което изпитваше някакво нездраво удоволствие да отваря насилствено врати. Правеше го само когато знаеше, че се налага.

Шоколадовокафявата врата между дневната на Саймън и останалите стаи на бунгалото ми се виждаше като монолит, страховита преграда, отвъд която имаше нещо плашещо, плод на минало или бъдещо насилие. Ако трябваше аз да избирам, бих си тръгнал на мига, но решението принадлежеше на Гуинет.

Вратата се отваряше към къс коридор. Отляво имаше баня и нещо като склад. И двете врати бяха отворени и отвътре струеше мека светлина. Вдясно беше ателието. Никой — жив или мъртъв — не ни очакваше в тези помещения.

В края на коридора влязохме в галерия, която представляваше всъщност две съединени стаи. Таванът бе с открити греди, а по стените бяха окачени маслени платна, индивидуално осветени, които въздействаха много силно едновременно и върху чувствата, и върху интелекта. Бе много добър в рисуването на хора — имаше индивидуални портрети в цял ръст, както и на групи хора, извършващи общи дейности в най-различна обстановка, също детайлно и изкусно изпипана.

— Отвели са го — пророни Гуинет.

— Къде?

— Не и в апартамента на Телфорд, нито пък някъде, където биха могли да ги видят. Сигурно се надяват да му измъкнат адреса на деветото ми жилище.

— Ти каза, че той не знае къде е.

— Не знае. Не подозира дори, че съществува такова.

— Какво може да им каже?

— Нищо. А дори и да знаеше, не би им казал. Очевидно не им е разкрил, че идвам насам, за да го отведа на безопасно място, иначе просто биха ни изчакали.

— Какво ще стане с него? — попитах.

За миг забравила условията на нашите отношения, тя ме погледна и в мига преди очите ни да се срещнат, аз наведох глава, опасявайки се, че ако случайно ме зърне, маската за ски няма да е достатъчно надеждна срещу спонтанното й и бурно отблъскване.

Тя изключи лампите над картините и галерията остана слабо осветена само от светлината, идеща от коридора, след което отиде до прозореца и се взря в снежната нощ.

Макар да познавах Саймън единствено от думите на Гуинет и чрез впечатляващите картини по стените наоколо, чувствах, че трябва да сторим нещо. Повторих въпроса си:

— Какво ще стане с него?

— Ще го изтезават, Адисън. И когато нищо не им каже, ще го убият.

— И всичко това само за да се доберат до теб?

— Казах ти. Телфорд е откраднал милиони. И има още много милиони за крадене от колекциите на библиотеката и музея, експонати, чиято липса няма да се усети с години, особено като се има предвид, че инвентарните списъци са под контрола на самия Телфорд. Лично той решава кои картини, скулптури, редки книги и ръкописи да бъдат представени в организираните експозиции. Така че няма да може да бъде разкрит тъй лесно, както ако някой друг се сдобие с тези правомощия.

Не знаех какво да кажа или сторя. Бях създание от мрака, аутсайдер. През последните осемнайсет години бях имал само един приятел — баща ми, а откакто той умря, бях съвсем сам. Надявах се посредством Гуинет, въпреки социалната й фобия, да се науча как хората общуват едни с други, как реагират и си взаимодействат, какво казват и как го казват, какво искат, как се стремят към него — повече, отколкото можех да науча от книгите. Очаквах чрез нея да разбера в какво хората намираха смисъла на живота, защото смисълът на моя ми убягваше, тегнеше като болезнено бреме върху ми и изглеждаше неразгадаем. Онова, което бях научил през последните двайсет и четири часа, не бе познание, което имах представа как да използвам. Не знаех какво да кажа или направя. Не знаех. Не знаех и толкова.

Не можех да понеса тя да плаче. Стоеше тиха като снега, падащ в светлината на уличните лампи, но въпреки това бях сигурен, че плаче. Сълзите нямаха мирис, доколкото ми беше известно, но не петте ми сетива бяха инструментът, който ме известяваше за нейната скръб, нито бе интуицията ми, а някакво по-дълбоко усещане, което не бих могъл да назова.

Ако ми бе позволено да докосна това мило момиче, бих го обгърнал с ръце. Ала при сегашното й настроение и изострените й чувства тя сигурно не просто щеше да трепне и да се отдръпне, а да отскочи ужасена като от електрически удар. И тогава нарушението на правилата от моя страна несъмнено щеше да доведе до разрив и до окончателна раздяла помежду ни.

Гуинет се извърна с гръб към прозореца и прекоси галерията.

— Хайде — каза.

— Какво ще правим?

— Не знам.

Забързах след нея по коридора.

— Къде отиваме?

— Не знам.

Оставихме включени останалите лампи, също и телевизора, и излязохме от кухнята на задната веранда тъкмо когато водещият новините изрече: „… към нашия репортер Джефри Стокуел в Мумбай, Индия“.

Снегът валеше още по-силно отпреди, доколкото това бе възможно — сякаш небето се изпразваше, така че щом облаците изтръскаха напълно съдържанието си, нямаше да има нищо друго над нас, а само чернота, без луна и звезди, без слънце на сутринта. В момента всичко наоколо представляваше спорадичен вятър и вихрушки от сняг, красив хаос.

Когато се приближихме до ланд ровъра, Гуинет каза:

— Смъртта е тук тази нощ. И не само при Саймън. Смъртта е с нас. Усещаш ли я?

Не й отвърнах, защото отговорът ми щеше да я угнети. След шест години отново имах нещо за губене и страхът ми беше огромен.