Дийн Кунц
Невинност (5)

4.

Наричах го свой баща, защото беше най-близкото до баща, което някога съм познавал. Не бяхме свързани биологично.

Според майка ми истинският ми баща обичал свободата повече, отколкото нея. Две седмици преди моето раждане си тръгнал и не се върнал повече. Най-вероятно бил заминал на далечно плаване или пък в някоя джунгла; бил човек, който не се спира на едно място; все пътувал, за да открие себе си, но вместо това окончателно се изгубил.

В нощта на моето раждане мощен вихър разтърсвал до основи малката къща, бушувал из гората и планината, разказваше тя. Бурният вятър свадливо виел над покрива, настойчиво напирал в прозорците, блъскал вратата, сякаш решен да проникне там, където съм се раждал аз.

Когато съм дошъл на белия свят, двайсетгодишната дъщеря на акушерката хукнала ужасена извън спалнята и разплакана потърсила убежище в кухнята.

Акушерката се опитала да ме задуши в чаршафа, ала майка ми, макар и изнемощяла от тежкото раждане, извадила револвер от чекмеджето на нощното шкафче и със заплахата, че ще го използва, ме спасила.

По-късно, във вече спокойното утро, видели, че всички птици са изчезнали, сякаш издухани от дърветата към краищата на континента. Върнали се чак след три дни: първо врабчетата и сойките, после гаргите и ястребите и накрая совите.

Акушерката и дъщеря й се съгласили да запазят тайната за моето идване на бял свят. От една страна, се бояли да не бъдат обвинени в опит за убийство, от друга — можели да спят добре само ако забравели за моето съществуване. Обявили, че съм мъртвороден, и майка ми потвърдила думите им.

Живях осем години в планината в уютна къщурка, която се намираше в края на безлюден черен път. През цялото това време до следобеда на деня, в който си тръгнах оттам, не видях нито едно човешко същество освен благословената ми майчица.

Кръстосвах гората надлъж и шир на възраст, на която другите деца не биха помислили и за секунда да ги оставят в такава пустош. Ала аз притежавах голяма сила, невероятна интуиция, както и някакво родство с природата — сокът на растенията и кръвта на животните бяха в моята ДНК — пък и майка ми беше по-спокойна, когато не й се мярках пред очите.

Сенчеста през деня и обляна в лунна светлина нощем, гората ми стана толкова добре позната, колкото собственото ми лице в огледалото.

Познавах сърните, катериците, различните птици, вълците, появяващи се изпод грациозните папрати и изчезващи пак там. Светът ми бе населен с пернати и космати създания, които летяха или пък препускаха на четири крака.

В гористата местност, в ливадите, които тя окръжаваше, а понякога и в нашия двор се случваше да видя ясноликите и мъгливите, както ги кръстих. Не знаех какво представляват те, но инстинктивно усещах, че скъпата ми майка никога не ги е виждала, тъй като въобще не ги споменаваше. Аз също си мълчах за тях, знаех, че това щеше да я разстрои и да я накара още повече да се тревожи за мен.

Впоследствие щях да срещна ясноликите и мъгливите и в града. Постепенно започнах да разбирам тяхната природа, както ще обясня по-късно.

Гората за мен не бе пущинак; чувствах я като собствена градина — успокояваща въпреки своята необятност и безкрайно загадъчна. Колкото повече се стремиш да опознаеш едно място, толкова по-тайнствено става то, ако човек иска да проникне в същността на нещата. През целия си живот съм се убеждавал в това.

Малко след осмия ми рожден ден майка ми пожела да си тръгна. Не можеше да спи в мое присъствие. Беше изгубила и апетит, поради което много отслабна. Искаше да напусна и близките околности — до известна степен поради факта, че моето родство с гората й напомняше, че самата тя не е добре дошла там като мен, но най-вече заради ловеца. Така че трябваше да си тръгна.

Не можех да я виня. Обичах я.

Майка ми положи много усилия да ме обикне и в някаква степен успя. Въпреки всичко обаче аз си оставах едно уникално бреме. Макар че винаги се чувствам щастлив (или поне не съм нещастен), направих я ужасно тъжна. Тъгата бавно я убиваше.