Дийн Кунц
Невинност (49)

48.

Градът постепенно се предаваше пред виелицата, но не и Гуинет. Зимните гуми с поставени на тях вериги пореха през снежната пелена и я отъпкваха зад себе си. Снегът натрупваше по близо пет сантиметра на час и снежната покривка вече бе към петнайсет сантиметра, но Гуинет все така си мислеше, че това е идеалната нощ за бързо каране и увеличаваше ли, увеличаваше скоростта, като мина на слалом между няколко закъсали автомобила, които претоварените машини не бяха успели още да изтеглят, и вземаше завоите, сякаш беше спечелила съдебен процес срещу законите на физиката, в който съдът беше анулирал подхлъзването и преобръщането. Макар да бях млад, помнех дните, когато в случай на снежна виелица снегорините моментално излизаха на улиците и почистването започваше още преди бурята да се е развихрила напълно. В последно време обаче, ако се съдеше по бавната реакция, изглеждаше като че ли сме се върнали в миналия век, когато за почистването на снега се е разчитало на бригади от работници с лопати, навлечени с дебели дрехи и обърнали по някоя и друга чашка за загряване, преди да се явят на служба, след което с каруци, теглени от коне, са извозвали събрания сняг.

Саймън, когото бързахме да спасим, се оказа бездомникът, който беше открил тежко пребитото голо момиченце в контейнера за боклук. Години преди да се превърне в клошар, той бил млад художник с обещаваща кариера. Ала нещо в успеха толкова го уплашило, че с алкохола като втори пилот и с умението си да изгаря делови взаимоотношения като магическата хартия на фокусниците си организирал такъв зрелищен провал, след който в рамките на една година от луксозен пентхаус стигнал до дюшек под мостовете.

След нервната криза в кафенето, където отнесъл пострадалото дете, и след като бил изписан от болницата, отказал алкохола отведнъж, без помощта на лекарства, психолози и дванайсетстепенни програми. Щом допирал до устните си чаша или бутилка със старата отрова, му призлявало от миризмата, а онова, което бил погълнал, неизменно повръщал. Мирисът и вкусът на алкохола му били също тъй противни като вонята на боклукчийските кофи. Всеки път, щом се опитвал да пие, си спомнял мисълта, която го била осенила в болницата — че е не просто проява на слабост, но и грях да съсипваш сам живота си, когато са толкова много онези, лишавани от живот и от бъдеще поради човешка жестокост или вследствие на бруталните природни стихии.

Заживял трезв и работлив в ексцентричен квартал с живописни бунгала от епохата на двайсетте години, край шосе с две платна, наречено „Джон Огилви Уей“, в югоизточния район, близо до реката.

През първата половина на деветнайсети век у жителите на града съществувал стремеж към хармония, затова навред изниквали сгради, които радвали окото. В настоящето обаче, през годините, когато правителството се обърнало към експерти по благоустройството, голяма част от изграденото в миналото било сметнато не само за отживелица, но и за пълна грозотия. Архитектурата, която прославяла историческото наследство, била отречена, тъй като голяма част от самата история била смятана за срамна и дори позорна. Всичко изискано, красиво и благородно било заклеймено като дело на сантиментални примитиви, съборено и заменено с масивни сгради, сякаш вдъхновени от съветските блокови жилища, с гори от стоманени и стъклени кули, блестящи на дневната светлина, като че ли по-славни от самото слънце, което ги огрявало.

Къщичките на „Джон Огилви Уей“ бяха популярни сред художници, скулптори и керамици, които живееха в тях и ги използваха като свои галерии. Кварталът бе оцелял достатъчно дълго, за да се превърне в туристическа атракция, културна придобивка, с която градът се хвалеше. Тъй като според съвременните схващания обаче изкуството трябваше да е свързано с бъдещето и прогреса, с абстракцията и невъзможността да се познае реалността, то се създаваше не от истински предани и посветени му творци, а от такива, които се отнасяха с презрение към миналото. Така че „Огилви Уей“ си остана заобиколен от здания, които в дръзкия си израз на брутална власт изглеждаха така, сякаш бяха от паралелен свят, в който Хитлер е победил.

От благодарност към Саймън, че е спасил момиченцето, Гуинет му бе купила къща в този квартал, за да живее спокойно там, без да се тревожи за наем, и да се опита отново да открие таланта си. Беше просторно жилище, макар и бунгало, с дълбока предна веранда с декоративни елементи от художествените занаяти. Всичките прозорци светеха. Гуинет продължи до следващата пресечка и едва тогава паркира колата.

Слязохме от ланд ровъра.

— Не може да отидем директно на предния вход — каза тя.

— Защо?

— Трябва да разузнаем дали не са се добрали до Саймън. Ако се е случило нещо с него, никога няма да си простя. Казах, че ще пристигна до половин час, а не успях.

Погледнах ролекса си и отбелязах:

— Трийсет и пет минути са доста близко до предвиждането ти. Пет минути надали са от голямо значение.

— Нещо ми подсказва, че са.

Макар да минаваше единайсет часа, почти във всички бунгала светеше. Явно творците, които не живееха според стандартния работен ден, бяха най-съзидателни, когато целият свят утихнеше, та талантът им да влезе в циркаден ритъм, така различен от този на нас, останалите, на които ни липсваше тяхната дарба.

Улицата ми напомни на зимен пейзаж на Томас Кинкейд^[1] — с очарователни къщички и калдъръмени пътеки към тях, с вечнозелени храсти под искрящите им снежни хермелинови наметки, с цялата наситена с топлота светлина, която излъчваха толкова убедително. Картината бе облъхната от магия, ала магията има две форми — светла и тъмна.

От единия джоб на палтото си Гуинет извади малък флакон с лютив спрей и ми го подаде. От другия измъкна шоковата си палка.

Прекосихме улицата и минахме през тесния страничен двор на тъмното бунгало, съседно на това на Саймън, откъдето попаднахме в задния му двор. Внушително вечнозелено дърво се издигаше на височина над десет метра, като ни предоставяше заслонено място за наблюдение под качулката на отрупаните си със сняг клони.

Къщата на Саймън бе притихнала под сипещите се от небето гъсти снежинки, тъй спокойна и доволна, сякаш приканваше преспите да я затрупат и още повече да я изолират от света.

Единственото странно нещо бе ветрилото от бледа светлина, което ту се разтваряше, ту се свиваше върху задната веранда на неравни интервали, без да е придружено от някакъв звук. Когато излязохме изпод клоните на дървото към ниския градински зид, разделящ дворовете, видяхме, че светлината идва от къщата и се отмерва от врата, която ту се притваряше, ту отново биваше отваряна от променливия вятър.

— Лоша работа — промърмори Гуинет.

Прехвърлихме се през градинския зид, прекосихме двора и се заизкачвахме по стълбите припряно, но предпазливо. Когато вече бяхме на верандата, чухме глас, но той беше на говорител върху музикален фон и вероятно идваше от телевизор.

С присъщата си смелост Гуинет прекрачи прага. Макар това бунгало да ми се струваше истински капан, последвах я без колебание.

— Затвори вратата — прошепна тя.

Поколебах се дали е разумно, но я затворих безшумно.

Бяхме в общо помещение с малка кухня вляво и по-голямо пространство вдясно, явно замислено като семейна дневна. Очевидно Саймън обитаваше предимно тази задна част на бунгалото, защото имаше легло, две кресла с масички до тях, неголям скрин и телевизор, монтиран на стената, който в момента предаваше новинарска емисия. Жилището бе почти тъй скромно като моето собствено, но за човек, който бе живял на улицата и бе спал под мостовете в продължение на трийсет години, вероятно бе истински палат.

По телевизията показваха огромен круизен кораб, хвърлил котва близо до някакво пристанище, а говорителят обясняваше нещо за отказ на властите да позволят на капитана да влезе в него.

Живеех дълбоко под града, под безчетни тонове бетон и стомана, където радио- и микровълни и телевизионен сигнал не можеха да проникнат. Всеки път по време на приключенията си над земята, щом зърнех телевизор, бях неизменно заинтригуван. Ала винаги си припомнях думите на баща ми, че без телевизия сме си по-добре, че тя е средство за манипулация, че би ни превърнала в хора, каквито не желаем да бъдем.

Майка ми нямаше телевизор в изолираната си къщичка и въпреки това се бе превърнала в нещо, което не искаше да бъде. Може да беше гледала много телевизия като дете в дома на родителите си и там, където бе живяла, преди да се засели в планинския си дом. Толкова много неща не знаех и може би никога нямаше да науча за психологията на хората, които живееха на повърхността, без да се крият.

Тъй или иначе, жилището на Саймън представляваше нещо като студио, в което той поддържаше безукорна чистота. Никаква мръсотия. Никакъв прах. На този фон счупената ваза и петното кръв върху светлия дървен под бяха визуалният еквивалент на крясък.