Дийн Кунц
Невинност (48)

47.

Първия път, когато видях истински кучета, а не само на картинка, бях на осем години — скоро след като майка ми ме прокуди от малката къща в планината.

След премеждието при църквата, където малко оставаше да бъда пребит, и преди да стигна до паркинга за камиони и да се кача в ремаркето на осемнайсетколесника, минах през гори, пълни с козодои и дървесни жаби, прекосих диви ливади, където кръжаха ята жълти пеперуди като посипали се венчелистчета от слънцето, към което те се стремяха да се върнат, преди да стигна до изоставен имот, заобиколен от полусъборена ограда и пасище, в което нямаше добитък.

Скупчилите се облаци бяха надвиснали ниско, тук-таме разпокъсани, като електриковосиньото небе на късния следобед се прокрадваше между тях. Слизащото на запад слънце пламтеше над високите склонове на забулените в облаци планини, металносиви в основата си и позлатени по върховете. Отиващият си ден се колебаеше между буря и покой в час на нерешителност, след който можеше да поеме към всеки от двата сценария.

Прескочих оградата и закрачих по полето. Бях изминал около една четвърт от него, когато две кучета се втурнаха през тревата към мен отляво. Едното беше немска овчарка, а другото — мелез между овчарка и някакъв вид хрътка.

Тъй като кучетата са най-опитомените животни на планетата, допусках, че няма да са тъй миролюбиви като дивите животни от горите, в които бях израснал. След като имаха тъй тясна връзка с хората, сигурно споделяха техните предразсъдъци. Те така красноречиво показваха със зъбене омразата си, че предположих, че всеки момент ще ме нападнат и разкъсат.

Хукнах през тревата, но скоростта ми, разбира се, не можеше да се мери с тази на кучетата. Когато ме настигнаха обаче, не се хвърлиха върху ми, а се изравниха с мен от двете ми страни, размахали опашки.

Спрях да тичам, притеснен, че могат да доловят страха ми, но продължих да вървя. Изприпкаха пред мен, като подскачаха едно към друго, хапеха се закачливо, претъркулваха се и пак се изправяха. Страхът не ме беше напуснал, но ми стана приятно да наблюдавам играта им.

Когато вече бях изминал половината поле, те се върнаха при мен задъхани и душещи въздуха. Явно бяха помирисали шунката от църковния пикник в раницата ми. Бях изял две парчета на закуска, но имах още едно в страничния джоб, увито в алуминиево фолио.

Помислих си, че може би и тези кучета ще се окажат добронамерени като моите горски приятели — създания, които ми бяха повече семейство от родната ми майка. Без да свалям раницата си, отворих ципа на страничния джоб, където държах шунката. Разгънах я, разкъсах я на парчета и ги дадох на кучетата да ги изядат.

Демонстрираха изрядно възпитание, като всяко изчакваше търпеливо да подам и на другаря му парче шунка, докато месото се свърши. Не се нахвърлиха да отмъкнат късовете от пръстите ми, а ги поеха деликатно с устни. Когато казах: „Няма повече“, не нахалстваха за още.

Тогава един глас подвикна:

— Не хапят. Добри стари момчета са те.

На петдесет или шейсет метра разстояние мъж с ловджийско яке с много джобове вървеше към мен, преметнал пушка върху сгъвката на лявата си ръка. Въпреки оръжието не излъчваше заплаха, ала това щеше да се промени, щом приближеше и зърнеше лицето ми под качулката.

Дръпнах шала нагоре, чак до очите си, и хукнах, като очаквах предупредителен изстрел или команда, която да насъска кучетата по мен. Не се случи нищо такова. Прескочих почти падналата ограда и се шмугнах в близките гори.

Кучетата ме сподириха, явно обзети от желание за приключения. Отпъждах ги неколкократно, но те не искаха да си тръгнат. Определено не търсеха храна; поведението им ясно подсказваше, че искат друго. Отпуснах се на едно коляно и с облечените си в ръкавици ръце ги почесах зад ушите и под брадичките. Казах им, че трябва да се връщат веднага, преди стопанинът им да е решил, че съм ги откраднал. Точно тогава той подвикна пак много по-отблизо. След настоятелното ми убеждаване кучетата се обърнаха и поеха назад към пасището, макар че подвиха опашки и от време на време се извръщаха, сякаш почувствали се смъмрени от мен.

Години по-късно, след като бях имал и други преживявания с кучета, се питах дали те всъщност не са създадени да служат като четириноги водачи на човечеството, които да го поведат към първоначалния му изгубен дом. С примера на своята радост и смирение, с дълбокото задоволство, което извличат от скромните си и простички желания — храна, игра и обич, те обезсилват всякакви стремежи към власт и слава. И макар да имат остри зъби, са избрали да получават нещата, от които се нуждаят, с размахване на опашка и молещи очи.

И така се случи, че в критичен за мен час кучетата се оказаха всичко онова, което си представях, та дори и повече.