Дийн Кунц
Невинност (47)

46.

Макар да бяхме изпили виното си, преди тя да довърши историята, свещите не бяха догорели още и осветяваха в синьо мрака в къта за хранене.

— И така, смъртта на баща ти е била обявена за нещастен случай — заключих аз.

— За смърт, причинена от замърсен мед, да.

— А полицията не те ли търси?

— Не и активно. По местните телевизионни канали и вестници показваха моя снимка и беше отправен апел към обществеността, ако някой е видял това изгубено и психически нестабилно момиче, да съобщи местонахождението му. Ала снимката, на която бях с баща ми — единствената ми снимка след бебешките, с която разполагаха — беше правена година по-рано — преди готическия ми облик, и аз, естествено, вече не приличах много на това момиче.

— Само една снимка за всичкото това време?

— Ако разрешиш да те фотографират, не знаеш у кого може да попадне снимката ти след време. Непознати да се взират в теб, да те изучават… Не е толкова ужасно, като да си в тяхно обкръжение, не могат да те докосват и не очакват да им отговаряш. Но пак е достатъчно зле. Едва издържам дори мисълта за това.

Споделихме минута мълчание.

Предвид психологическите й проблеми и ограниченията, които те й налагаха, предвид и това, че аз можех да напусна подземното си убежище само в най-тихите часове на нощта, загърнат с наметка и нахлупил качулка — при риска да бъда убит на място, щом бъда зърнат — срещата ни и начинът, по който приятелството ни продължаваше да се развива, изглеждаха истинско чудо. Копнеех за нещо повече от приятелство, ала разбирах, че споделената любов за мен е нещо невъзможно. Дори една несъвършена принцеса може да бъде събудена за живот само от целувката на истински принц, не на такъв като мен. Въпреки копнежите си бях удовлетворен — не трябваше да преследвам невъзможното, а да се радвам на чудото. Сега най-големият ми страх беше, че може да изгубим онова, което споделяхме, и всеки да тръгне по своя път или пък да бъдем разделени от смъртта.

Най-накрая казах:

— Но след време съдът може да те обяви за мъртва и какво ще стане тогава с фондовете, от които се издържаш?

— Останах в пълна изолация три месеца, нито веднъж не излязох навън, скърбях за татко и поддържах контакт единствено с Тийг Ханлън. В края на този период той уведоми властите, че съм се свързала с него и че той като мой настойник и с моето съгласие ме е настанил в подходящ санаториум в провинцията, така че да мога да си почина, да получа психиатрично лечение и или да преодолея фобията си, или да се науча да живея по-добре с нея.

— По телефона Телфорд каза, че си била в санаториум.

— Така си мислеше през всичките тези години. До миналата нощ.

— И властите повярваха на господин Ханлън?

— Разбира се. Не само защото е мой настойник, а и заради това кой е той.

— И кой е той?

Макар да не виждах лицето й в синкавия мрак, подозирах, че се усмихва, като отговори:

— Моят настойник.

И с това даде да се разбере, че независимо от онова, което споделяше с мен, някои от тайните й си оставаха само за нея.

Тя продължи:

— Нямах близки роднини, само един приятел, който ми беше и настойник, така че съществуваше малък риск някой адвокат да се появи изведнъж и да заяви, че е в мой интерес съдът да проучи настоящото ми състояние и лечение. Освен това администрацията в този град проявява такова безразличие в това отношение, че службите за защита на децата съвсем спокойно настаняват някои от питомците си в приемни домове, където те са малтретирани, подлагани на сексуален тормоз или направо дрогирани с медикаменти срещу хиперактивност и дефицит на внимание, докато ъгловатостите в характера им биват загладени, и това всеки го знае. Едва ли има човек, който да мисли, че приемен дом в този град е по-добър от скъпа лудница.

След кратко мълчание промълвих:

— Съжалявам, че е трябвало да видиш баща си мъртъв в състоянието, в което е бил.

— Мислех, че съм се отвърнала твърде бързо, та образът да остане в съзнанието ми. Ала е запечатан там. Ярък и ужасяващ. Никога няма да мога да го забравя.

В своето съзнание аз видях образа на съсипаното лице на моя баща и едното му око, потънало в локвичката кръв, изпълнила очната ябълка.

Гуинет избута стола си назад и се изправи.

— Обещах да ти посвиря.

Последвах я в дневната. Макар чашките, в които горяха свещите, да обагряха стаята в червено, атмосферата беше не по-малко меланхолична.

Когато застанах до стола й пред пианото, Гуинет ме смъмри:

— Не ме притеснявай с такава близост, Адисън. Откакто татко умря, за да свиря добре, трябва да чувствам, че свиря само за него и за себе си. Иди седни някъде и ме остави на музиката ми.

Друга свещ гореше на малка масичка до креслото и аз се настаних в него. С гръб към мен тя изрече:

— Соната „В духа на фантазията“ в до диез минор.

Щом Гуинет засвири, разпознах „Лунната соната“ на Бетовен и се изправих потресен на крака, защото сред всички музикални произведения, които с баща ми слушахме на нашия сиди плейър, това беше творбата, която трогваше и двама ни еднакво и не можехме да й се наситим. Тихата музика на адажиото говори на най-съкровените кътчета в душата ти, издига те все по-високо и по-високо — по мое мнение най-въздействащата от която и да било от другите сонати на Бетовен.

Отидох до прозорците и се загледах в снега, който валеше също така обилно, както и преди. Вятърът бе поутихнал обаче — идваше на лениви капризни пориви. Снежинките вече не падаха под ъгъл към улицата. Събираха се на фигури, които се разпадаха миг след това — неспирна процесия от духове, докосващи плавно земята — като кристализирали музикални ноти, носещи мелодии от по-висши сфери.

Заглавието „Лунна соната“ всъщност не е било на Бетовен, а е притурено на творбата от приятел на композитора, на когото музиката напомняла за плаване с лодка по Люцернското езеро на лунна светлина.

В нощта през снега се появиха трима яснолики — същите, които по-рано бях видял на отсрещните покриви, двама мъже и жена, тя — облечена в бяла болнична униформа, а те — в синя. Както обикновено правеха ясноликите, те не просто се появиха в полезрението, а се плъзнаха през въздуха, сякаш движени по жици в цирков спектакъл.

Двама от тях стъпиха на улицата и започнаха да се оглеждат във всички посоки, но жената долетя до прозореца, сякаш привлечена от музиката. Когато премина през стъклото на няколко крачки от мен, въобще нямаше разтърсване и шум. Сега се движеше, сякаш гравитацията я ограничаваше, когато очевидно не беше така, и беше като лампа, край която тъмнината отстъпваше и след отминаването й отново пропълзяваше на мястото си. Ясноликата излезе от дневната, мина през къта за хранене, през отворената арка към кухнята и там се изгуби от поглед. Вероятно бе обиколила другите стаи, защото след малко се върна — не през вратата, а през мазилката, като мина през стената тъй лесно, както би го сторила през завеса или мъгла.

Ясноликата застана до пианото, втренчена надолу нито с усмивка, нито намръщена, просто наблюдаваше момичето със спокоен интерес. Гуинет не подозираше, че някой я гледа, нито можеше да види мекото сияние на ясноликата, което падаше над нея и над част от клавишите. Свиреше, сякаш присъствахме само аз и паметта на баща й.

След миг посетителката се извърна с гръб към пианото и тръгна към мен. Подчинявайки се на инструкциите на баща ми, се загледах през прозореца и избегнах погледа й. Представях си как, ако срещна очите й, това може да ме преобрази — както в древногръцката митология погледът на Медуза е превръщал плътта в камък. Баща ми никога не ми обясни какво точно ще ми се случи, ако разменя поглед с някой яснолик, но тъй като по всички въпроси бе проявявал мъдрост, нямах причини да се съмнявам в съвета му.

Сиянието на ясноликата се спря върху мен и посребри стъклото на прозореца. Улових с периферното си зрение лицето й, отразено в стъклото, когато надникна над дясното ми рамо, но не се осмелих да срещна очите й в отражението. След кратко колебание тя мина през мен, през прозореца и навън в нощта. Помислих си, че сигурно живее в различно от моето измерение, но е способна да прониква и в този свят, макар аз да не можех да вляза в нейния.

Тя се понесе надолу през падащия сняг и се присъедини към спътниците си. Тръгнаха по улицата в посоката, в която по-рано се бяха движили човекът и кучето.

Сонатата свърши, но Гуинет вероятно не би желала похвала за изпълнението си. След краткото мълчание, каквото винаги настъпва след последния тон на прочувствена музикална творба, тя засвири нова пиеса. Също тъй бързо, както бях разпознал „Лунната соната“, разпознах и нея, но не и названието й. Беше красивата меланхолична мелодия, която в някои нощи долиташе в жилището ми без прозорци и ме преследваше, музиката, чийто източник не бях в състояние да определя, сякаш идваше от друг, невидим свят.

Прекосих стаята и застанах зад нея, леко встрани, все още на уважителна дистанция, така че да продължава да си представя, че свири само за себе си и за изгубения си баща, ала достатъчно близо, за да мога не само да чувам музиката, но и да я почувствам. Музиката се състои от звуци, звукът се състои от вибрации и тези конкретни вибрации резонираха в мозъка на костите ми, в дъното на сърцето ми.

Когато пиесата свърши, Гуинет остана да седи с наведена глава, с отпуснати върху клавишите ръце, с лице, поруменяло от трепкащата светлина на свещите. Не казваше нищо. Знаех, че не трябва да нарушавам тишината, личеше си, че тя иска да поседи в мълчание, но не се сдържах и попитах шепнешком:

— Каква беше тази музика?

— Първата пиеса беше Бетовен.

— Да, знам, „Лунната соната“. Но втората?

— Това е моя композиция. Роди се през седмицата след смъртта на баща ми. Израз е на болката… на болката от загубата му.

— Красива е. Не знаех, че имаш толкова голям талант.

— Не е нужно да изпитваш чак такова страхопочитание. Просто е нещо, което мога да правя. Дарба. Нямам никакви заслуги за това.

— Трябва да си записала пиесата, която току-що изсвири.

Тя поклати глава.

— Не. Това е музика само за него и за мен. А този път — и за теб.

— Но аз съм я чувал и преди.

— Не е възможно.

Тя започна да я свири отново, този път пианисимо, и аз настоях:

— Чувал съм я много пъти. В жилището ми под града. И не можех да установя източника.

Стоях мълчалив, докато тя изсвири пиесата докрай. Последният тон си отиде от нас като бавно летяща птица, издигана нагоре от топло въздушно течение.

Отново наруших тишината.

— Наистина я чувам в някои нощи.

— Вярвам ти.

— Но щом никога не си я записвала и никой друг не е…

— И все пак ти си я чул. Не знам как. Но може би се досещам защо.

Не схванах съвсем логиката на това „как“ и „защо“, затова я попитах:

— Защо?

Отначало тя мълчеше, но после промълви:

— Не искам да го кажа… и да се окаже, че греша. Не искам да се надявам на нещо, което не е вярно.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя го включи на високоговорител.

— Ало?

Всички копринени тонове бяха отмити от глас, сякаш пропит от лошо уиски. Думите дойдоха грубовати и глухи, като че ли човекът говореше през пълен с камъни търбух.

— Госпожице Гуинет, аз съм.

— Случило ли се е нещо, Саймън?

— Някакви типове ви търсят.

— Какви типове?

— Съседи на два от апартаментите ви ми се обадиха, че някакви ходели и разпитвали за вас. Съседите ви никак не ги харесали на вид, та рекох, че е добре да знаете.

— Съседите ми въобще не ме виждат, като влизам и излизам. Аз не ги познавам, Саймън, как така ти ги познаваш?

— Госпожице Гуинет, те са дружелюбни хора. Дадох им номера си, в случай че протече някоя тръба, когато ви няма в жилището.

— Съседите имат номера на фирмата, управляваща имота, и това им стига. Саймън, казах ти на никого да не говориш за мен.

Разочарованият й тон явно го притесни.

— Не, не, въобще не съм говорил. Казах им другото ви име, не истинското, и сме разменяли само общи приказки.

Тя се изправи.

— Но си им дал номера си. Саймън, трябва да се махнеш веднага оттам.

— Оттук? От хубавия ми малък дом? И къде да ида?

— Където и да е. Тези мъже ще дойдат за теб.

— Но, госпожице Гуинет, съседите имат само номера ми, не знаят адреса ми, нито дори фамилията ми.

— Онези, които ще дойдат за теб, са хора с връзки, имат приятели на високи постове, ресурси. Накрая ще те открият.

— Но къде да ида? Нямам къде другаде да се подслоня.

— Иди при настойника ми. Ще му позвъня да те очаква.

— Дори и в хубаво време това е прекалено далеч, госпожице Гуинет. И кой въобще ще тръгне да шофира из града? Аз се придвижвам с велосипеда си и с таксита. Но велосипеда не мога да го карам в дълбок сняг, а и никое такси няма да излезе в такава буря.

Тя се поколеба и каза:

— Аз ще дойда, Саймън. Аз ще те закарам.

— Ако онези типове ме намерят, нищичко няма да им кажа. Ама съвсем нищичко. Знаете, че няма, госпожице Гуинет. По-скоро бих умрял.

— Знам, Саймън. Само че не искам да умираш, а може и дотам да се стигне. Пристигам след половин час.

— Бог да ви благослови, госпожице Гуинет. Съжалявам, че ви създавам ядове. Вие сте истински ангел, хич не исках да става тъй.

— Знам, че не си искал, Саймън. Половин час. Нали така?

— Добре.

Тя приключи разговора. След това се обърна към мен:

— Трябва да побързаме. Телфорд и такива като него са истински животни.

— Не са животни — поправих я. — Животните убиват само когато имат нужда да се нахранят. Животните страдат, ала не винят за страданието си другиго и никога не изпитват завист. Кой е Саймън?

— Човек, който почти бе изгубил душата си, но я откри отново. Хайде!