Дийн Кунц
Невинност (46)

45.

С Гуинет си бяхме сипали по още една чаша вино и седяхме около разтребената маса. Макар на два пъти за кратко отново да се бе дочуло потропването, тя не го коментира повече, докато ми разказваше за нощта, когато бе умрял баща й. Знаела как е извършено убийството, защото Райън Телфорд с наслада й го описал до най-малката подробност.

Обикновено баща й по Коледа пускал прислугата в отпуск от двайсет и втори декември до след новогодишното празненство. Десетина години по-рано бил продал бизнеса си с недвижими имоти и започнал неочаквана за самия него, но успешна втора кариера, като работел в дома си. Макар приятелите му, с които Гуинет не се срещала поради фобията си, да смятали, че новата работа ще му осигури много свободно време, той бил по-ангажиран от всякога. По празниците предпочитал да е сам, за да се отпуснат на спокойствие с Гуинет и тя да не е ограничена само на четвъртия етаж, а да има на разположение цялата прекрасна резиденция, из която да се движи без страх, че ще срещне някой иконом, камериерка или готвач.

Единственият посетител, когото баща й очаквал по време на празниците, бил Дж. Райън Телфорд, който още тогава бил куратор и упражнявал надзор над прочутите колекции на градската библиотека и свързания с нея музей на изкуствата. От години двамата каталогизирали и оценявали редките първи издания и творби на изящните изкуства, собственост на бащата на Гуинет, малка част от които се намирали в резиденцията, а повечето били съхранявани в климатизиран склад. В късния следобед на двайсет и втори декември се очаквало Телфорд да предаде годишния си доклад. Когато пристигнал, донесъл със себе си пресни кифлички от най-добрата пекарна в града и бурканче с мед.

Няколко пъти бащата на Гуинет бил споменавал, че възнамерява да дари голяма част от колекцията си на избрани от него институции, и неотдавна бил решил, че времето за това е настъпило. Телфорд пък от дълго време се боял, че ако това се случи, кражбата му на някои от най-ценните екземпляри ще бъде разкрита. Било му ясно, че съдбовният момент наближава.

През последните две години Телфорд се преструвал, че споделя интереса на възрастния човек към екзотичните разновидности на меда, постарал се и да усвои езика на пчеларите. В разговор няколко дни преди да пристигне със своите смъртоносни намерения, надълго и нашироко хвалил специалния мед, който бил купил в Италия, макар че не пожелал да разкрие точно от какви растения пчелите са събирали нектар. Когато пристигнал в онзи декемврийски следобед, връчил на бащата на Гуинет бурканче с въпросната амброзия, от което бил свалил етикета. Шеговито подканил домакина си да разпознае уникалния аромат.

Отишли в кухнята, бащата на Гуинет отворил бурканчето и вдишал дълбоко аромата, след което извадил чинии, прибори и чаши и се заловил да направи чай. Докато домакинът му бил зает с тези си приготовления, Телфорд отворил плика с кифличките и ги изсипал в средата на масата сякаш от рог на изобилието. По-рано бил разрязал и намазал с безвреден мед една от кифличките, след което слепил обратно половинките. Телфорд поставил тази кифличка в чинията си, сякаш тъкмо я бил разрязал. Потопил ножа си в меда, но без въобще да го използва, и когато домакинът се върнал с готовия чай, кураторът вече бил седнал на масата, готов да похапва.

Всички части от олеандъра са свръхтоксични, включително нектарът, и симптомите на отравяне се появяват минута-две след поглъщането дори на минимална доза токсин.

Бащата на Гуинет намазал обилно кифличката си с мед, изял половината с ентусиазъм, като се опитвал да разгадае екзотичния аромат, и тъкмо започвал втората половина, когато го избили едри капки пот. Лицето му побледняло, устните му посивели и той оставил кифличката, за да притисне с ръка гърдите си. Със звук, който Телфорд оприличил на този, издаден от бебе, задавило се със зеленчуково пюре, жертвата скочила от стола си. Тъй като олеандърът е сърдечен стимулатор, сърцето му трябва да е биело с двеста удара в минута. Вече изпитвал затруднение да диша и се свлякъл на колене, а после рухнал на пода на една страна в безпомощни спазми.

Телфорд доял кифличката си, отнесъл чинията на мивката, където я измил, а после я подсушил и прибрал. Излял чая в канала, изплакнал и подсушил чашата, след което прибрал и нея.

Мъжът, гърчещ се на пода, повърнал и умрял. Ако бил повърнал по-рано и се бил очистил напълно, можело и да оцелее. Ала прославените палиативни свойства на меда помогнали отровената тестена маса да се задържи в стомаха му.

Телфорд избърсал отпечатъците си от дръжката на ножа и като го хванал с хартиена салфетка, го поставил върху чинията на домакина си. Били останали две кифлички. Той ги увил в разкъсания плик и ги взел със себе си, защото били много вкусни и щял да си ги хапне сладко по-късно вечерта, само че с лимонов мармалад, а не с мед, какъвто не понасял.

От бащата на Гуинет и от прислугата Телфорд бил чувал за дъщерята със социофобията, която живеела в изолация на четвъртия етаж. Един ден я зърнал, когато излизал от кабинета на баща й. Тогава тя била на единайсет и още не била възприела готиката като свой личен стил. С наведена надолу глава и притиснала някакъв предмет към гърдите си, който Телфорд не успял да различи, тя изтичала по коридора и се завтекла нагоре по стълбището, очевидно към стаите си на горния етаж.

Била гъвкава и бърза. Истинска фея, помислил си той, безкрила силфида, която пърха във въздуха. Не бил виждал по-красиво и нежно създание и я пожелал толкова невъздържано и страстно, че ако ги нямало баща й и прислугата, щял на мига да я подгони, да я събори на земята и да разкъса дрехите й. Щял да я обладае, без да мисли за последствията.

Макар Телфорд да обичал игрички с връзвания и известни физически жестокости, отдавал им се само с дискретни партньорки, на които такъв вид секс доставял удоволствие. Никога не бил обладавал силом жена, макар често да му се искало и да си фантазирал за изнасилване. Също така никога преди не бил изпитвал привличане към деца; ала сега искал час по-скоро да разчупи и двете табута и да изнасили това момиче.

Обезпокоен от мощта на желанието си, си сложил задръжки и успял да се овладее, докато бащата на малката го придружил от втория етаж до външната врата, без да издаде душевния си смут и обзелата го яростна похот. През следващите две години често мислел за нея и в мечтите му тя била негова робиня.

Телфорд вече бил решил да убие бащата на Гуинет, за да предотврати разкриването на наглата си кражба, когато само месец преди да занесе отровния мед, отново видял момичето. Чакал стопанина на къщата в предната гостна, когато Гуинет, вече тринайсетгодишна, минала покрай откритата арка, поколебала се, погледнала го с изражение на уплашена сърна, но не казала нищо и забързано се отдалечила.

Въпреки готическия й стил или може би тъкмо заради него той я пожелал още по-силно от преди. Вече бил планирал убийството на баща й. Мислел да го извърши през коледните празници, когато в къщата щели да бъдат само тя и старецът, и си представял как, докато бащата лежи мъртъв в кухнята, той ще прекара страхотна нощ, забавлявайки се с момичето на четвъртия етаж.

После щяло да се наложи да я убие, естествено. Но той знаел, че е способен да го направи, след като наградата била толкова голяма. Та нали бил човек със сложна и изтънчена природа!

За да не бъде разкрит от властите чрез попаднала върху Гуинет ДНК, щял да се освободи от тялото й, като го откара на отдалечено място, където ще го полее с бензин и запали. Ала първо щяло да се наложи да избие всичките й зъби, та да не бъде разпозната по зъболекарския й картон.

В резиденцията на баща й имало гараж с четири коли. Щял да натовари трупа й в мерцедеса S 600 и да го откара за изгаряне.

След като от нея останели само почернели кости и мазна пепел в изоставената каменна кариера, която открил извън града, щял да върне колата в гаража. Щял да влезе в къщата, да отвори външната врата и да сложи някакъв предмет, принадлежащ на Гуинет, на прага, който да попречи на вратата да се затвори. Щял да си тръгне през страничен изход. След проведеното разследване полицията щяла да повярва, че силно невротичната и плашлива дъщеря, след като открила баща си мъртъв, е избягала от къщата. А когато така и не я откриели… Е, това бил голям и понякога опасен град, където най-редовно изчезвали къде-къде по-оправни от Гуинет тринайсетгодишни момичета.

Бил изненадан не от низките си желания и от способността си за прекомерно насилие, а как бързо и с какви подробности изпипал плана си за отърваване от трупа. Имал чувството, че в себе си съдържа второ аз, един още по-самоуверен Дж. Райън Телфорд, който само чакал, може би твърде нетърпеливо, кураторът да осъзнае съвместния им потенциал.

В нощта на убийството, след като приключил със заличаването на следите си в кухнята, Телфорд отишъл в кабинета на втория етаж. Знаел, че там в едно чекмедже, разделено на секции, бащата на Гуинет държи ключовете за четирите автомобила, за външната врата, както и за много други ключалки, всичките с надлежно надписани и залепени етикетчета.

Не използвал асансьора, а за да изненада Гуинет, се качил по стълбите до четвъртия етаж. На площадката имало само една врата, вход към личния й апартамент. Възможно най-тихо той отключил, влязъл в преддверието и затворил вратата след себе си.

Преддверието го отвело в дневната, обзаведена с антики и украсена с поне двайсет саксии с огромни червени коледни звезди, които внасяли празничен дух. Момичето обожавало коледни звезди, а баща й правел всичко, за да компенсира живота й в изолация.

Кураторът я открил седнала на широкия перваз на прозореца в спалнята й, облегната на едната стена и качила крака върху тапицираната седалка, с пълния й готически грим, а градът отзад й служел за фон. Четяла книга.

В мига, щом Гуинет го видяла, разбрала, че се е случило нещо чудовищно с баща й и че не по-малко ужасна съдба скоро ще сполети и нея. Дала си сметка, че и да пищи, това въобще няма да й помогне и че единственият й шанс е да се престори на по-слаба, срамежлива и плаха, отколкото той я мислел.

Когато я приближил, Гуинет свела поглед към книгата, сякаш била толкова откъсната от света, та не разбирала какво означава появата му, и се престорила, че чете, като се стараела той да не заподозре преструвката и страха й. Телфорд натиснал бутона на панел върху стената и автоматичните щори на прозореца зад нея се затворили. Седнал на седалката на перваза край краката й, наблюдавал я как се преструва, че чете, и се наслаждавал на опита й да скрие страха си.

След минута-две й казал, че баща й е мъртъв, и описал в подробности как точно е станало това и последствията от солидната доза олеандров токсин. Тъй като било очевидно колко много искал да види скръбта й, тя била решена да не се разплаче за нищо на света. Само че самоконтролът й не бил чак толкова силен и сълзите дошли, макар да не хлипала и да плачела беззвучно. По похотта в гласа на Телфорд Гуинет разбрала, че сълзите й го възбуждат. Не направила опит да ги отпъди с примигване, защото те се били превърнали в инструмент, с който можела да се опита да го манипулира и измами.

Той все още не я докосвал. Съдейки по онова, което знаел от баща й, бил наясно, че и най-лекият допир ще й причини агония. Ето защо не бързал и извличал удоволствие от ужаса, с който тя очаквала допира на ръката му до кожата си.

Когато довършил разказа си за смъртта на баща й, започнал да описва какво щял да й стори, къде щял да я милва и всичките начини, по които щял да проникне в нея.

— Когато приключа с теб, сладурано, ще се чудиш защо някога си се бояла от най-обикновено докосване. Ще се почувстваш дълбоко омърсена, ще изгубиш всяка надежда отново да станеш предишната. Ще имаш усещането не че един мъж те е изнасилил, а че целият свят ти се е изредил.

Не било необходимо да имитира треперене. Книгата се тресяла в ръцете й и тя я оставила до себе си, но все така не го поглеждала. Скръстила ръце върху гърдите си.

Той заговорил за удоволствието, което момиче можело да достави на мъж, питал я дали някога не си е мечтала за това. Имал цял куп мръснишки въпроси и не спирал да й ги натрапва, докато тя не усетила думите му почти като физическо докосване. Гуинет не отговаряла, но измислила стратегия. Била сигурна, че баща й не му е казал нещо повече за нея от това, че страда от социофобия. Възможно било и някой от прислугата да му е съобщил незначителни дребни подробности. Тя още не била продумала и нищо чудно Телфорд да мислел, че е неспособна да говори и че това е част от болестното й състояние. За колкото по-невротична и сбъркана я мислел, толкова по-убеден щял да бъде в пълната си власт над нея и толкова по-голяма била вероятността да стане небрежен.

Докато редял неприличния си монолог, той наблюдавал Гуинет с остър втренчен поглед и с глада на вълк, обикалящ около агне. Сега тя реагирала не само с треперене и свиване на тялото си, но започнала да издава скръбни и тревожни звуци. Когато Телфорд настоял за отговори на отвратителните си въпроси, тя започнала да изрича накъсани, безсмислени срички, от нея излизали изтормозени стонове и уплашено скимтене, които у другиго биха събудили жалост, но Телфорд не бил способен на състрадание. Както Гуинет се надявала, той стигнал до заключението, че макар и да може да чете, тя не умее да говори или поради физически дефект, или поради нарушено умствено развитие.

Думите са изворът на богатство в света, а езикът е най-мощното оръдие в продължаващата откакто свят светува война между истината и лъжата. Телфорд бил цяла глава по-висок от Гуинет, тежал двойно повече от нейните петдесетина килограма; бил дързък, а тя плаха, жесток, а тя кротка. Когато осъзнал, че тя не може да говори, за да го моли или да го обвинява и заклеймява, се възбудил още по-силно от нейната безпомощност. В очите му и по зачервеното му лице се появило тъй животинско изражение, та Гуинет се опасявала, че в добавка към всички описани начини на тормоз в края на изпитанието й току-виж се нахвърлил да я разкъса със зъби.

Вече не я наричал Гуинет. Не й викал повече и „момиче“, нито пък благоволявал да се обръща към нея с „ти“. Имал няколко имена за нея, всичките груби, някои нецензурни.

Накрая й наредил да стане от перваза и да влезе в банята към спалнята й. Казал:

— Искам за сувенир пръстенчето на носа ти, а също и червеното мънисто на устната. Ще изтъркаме от теб тия готически щуротии, та да видя малкото момиче отдолу, крехкото птиче, дето така отчаяно копнее да е ястреб.

Олюляваща се като младо жребче и издаваща тънички жални звуци, Гуинет тръгнала пред него към банята. Стъпка след стъпка трескаво мислела по какъв начин да го разсее и дали да не го спъне, та да има шанса да хукне, ала той бил силен, а похотта му давала още по-голяма сила, като разпалвала желанието му да извърши всичките гадости и жестокости, за които си бил фантазирал пред нея.

В просторната баня я изкомандвал да се съблече. Тя се страхувала, че ако откаже, той ще я удари, което би могло да доведе до ускоряване на нейното изнасилване и убийство. По бузите й още течали сълзи и размазвали готическия й грим — сълзи за баща й, не за нея самата, и треперенето й било неудържимо. Когато започнала да разкопчава блузата си, се извърнала настрани от него към тоалетката със сведен надолу поглед, сякаш от болезнена свенливост. Чула го да дърпа лоста, който запушвал ваната. Погледнала в огледалото над тоалетката какво става зад гърба й. Видяла го, че се е навел през ваната да пусне крана на топлата вода. В тази си поза най-сетне бил уязвим. Извъртяла се и го блъснала с все сила. Той се прекатурил във ваната и изкрещял от болка, опарен от бликналата гореща вода.

Хукнала през отворената врата на банята и го чула как се измъква от ваната. Асансьорът бил прекалено бавен, а ако се спънела и паднела на стълбите, Телфорд щял да я хване. Вместо да се втурне през апартамента към външната врата, отишла право до нощното шкафче отдясно на леглото й и извадила от чекмеджето му малък флакон с лютив спрей.

Знаела, че той е вече почти зад гърба й. Извърнала се — бил на около три крачки разстояние — натиснала флакона и пратила струя от химикала право в очите му, както я бил обучил баща й. Телфорд изкрещял и заотстъпвал заднешком. Гуинет използвала предимството си и го напръскала обилно по носа и устата.

Лютивият спрей не причинява трайни увреждания, но моментният ефект е извънредно силен. Рукват сълзи, зрението е напълно замъглено, дори за няколко минути човек ослепява напълно. И при вдишването на малко количество потърпевшият се бори да си поеме дъх и има усещането, че се задушава, макар да не е в сериозна опасност.

Въпреки че бил временно неутрализиран и неспособен да вижда нищо освен размазани цветни петна, Телфорд размахал бясно двете си ръце в лудешки стремеж да й нанесе удар, или да я улови за косата, или да я сграбчи за дрехата. Тя успяла да му се изплъзне и бързо излязла от спалнята, хукнала през дневната между саксиите с коледни звезди, като пътем обрулила част от листата им и те останали да лежат зад нея, прекършени също като надеждата й за приятни празници.

Слязла по стълбите, като прескачала през две стъпала, и след шестото рамо се втурнала във фоайето, без да поглежда назад. Изтичала навън в ранната вечер, където въздухът бил студен и влажен като в ледница, макар осаждените повърхности и остри ръбове на града да не били маскирани още от първия сняг.

През четири сгради се намирало имението Билингъм — също толкова голямо, макар и по-претенциозно от това на баща й. Предните стълби били оградени от широки каменни стени, върху които лежали две масивни скулптури на лъвове в позата на Сфинкса, с вдигнати глави, строги лица и очи, взиращи се с празен поглед към улицата, но сякаш не нащрек за плячка, а в очакване на първите изчадия на Армагедон.

Семейство Билингъм, които й били известни по име, но които никога не била виждала, били на дълго пътешествие из Европа, а улицата гъмжала от движение, така че Гуинет не направила опит да прекоси четирите натоварени ленти, а вместо това изтичала към бдящите лъвове. Ограждащите варовикови стени се смалявали с изкачването на стълбите и тя се сгушила върху по-далечната от двете, като легнала върху повърхността от полиран гранит до лъва, два пъти по-голям от нея. Леко надигнала глава, за да има поглед към бащината си къща.

Нито веднъж не й хрумнало да вика за помощ, защото, който й да се отзовял, щял да поиска да я защити или утеши, което означавало да я хване за ръката, да я потупа по рамото или въобще по някакъв начин да я докосне, което тя не била в състояние да понесе. Щели да й задават въпроси, на които щяло да се наложи да отговори, а тя не искала да чува гласовете им, нито те да слушат нейния. Нетърпима й била мисълта да споделя с непознати част от личността си, нито гласа си, който не бил прозвучавал дори пред прислугата в бащиния й дом.

Докато лежала по корем, студеният гранит изсмукал всичката топлина от тялото й. Не била облечена като за навън и треперенето й от страх бързо преминало в силни тръпки от студ.

След няколко минути взиране иззад лъва, който й давал заслон, тя видяла Телфорд да излиза от дома на баща й и да слиза по външните стълби. Бил си облякъл палтото и носел бял плик, вероятно този с кифличките, който можел да го уличи, ако полицията го намерела в кухнята. Ужасена, Гуинет установила, че кураторът поема в нейната посока.

Личало си, че зрението му все още не е нормално, защото вървял бавно и се взирал напред, сякаш несигурен в пътя пред себе си. Когато минал покрай една улична лампа, се отвърнал от нея — явно светлината била твърде силна за парещите му очи с разширени зеници.

Когато Телфорд доближил, видяла как дъхът му се вие на бели струйки като на огнедишащ дракон, преобразен чрез магия в човек. Гуинет знаела, че той инстинктивно ще погледне вляво и въпреки увреденото си зрение и нейното прикритие в нощния мрак ще я види. Оказало се обаче, че увереността й, че ще бъде разкрита, била предизвикана от страха й и кураторът я отминал, без да я забележи, като ругаел тихичко с глас, задавен от ярост.

След като отминал още две къщи в източна посока, се качил в кола, паркирана до тротоара. При целия трафик по улицата Гуинет не могла да чуе шума от двигателя, но от ауспуха бликнали пари като духове, събрани от цяло гробище, и се издигнали към надвисналите голи клони на близкото дърво.

Кадилакът на Телфорд бил обърнат с предницата си към нея, но клоните на дървото й пречели на видимостта и тя не могла да го съзре зад волана. Макар и сигурна, че за тази вечер му се е изплъзнала, останала да лежи неподвижно в тъмната сянка на лъва.

Въпреки че най-вероятно Телфорд бил наплискал очите си със студена вода, за да отмие спрея, и че със сигурност нямал търпение да се махне оттам, му се наложило да изчака цели пет минути, преди да се почувства достатъчно уверен в зрението си и да подкара колата. След като стигнал до края на пресечката, завил на юг по булеварда.

Гуинет забързала към къщи и заключила външната врата след себе си. Осмелила се да иде до прага на кухнята, за да се увери в смъртта на баща си, но след първия поглед към безжизненото му лице се извърнала, неспособна да понесе гледката. Лесно можела да се потопи в черното море на скръбта, но това щяло да означава да измени на баща си, чието кредо било, че човек трябва да проявява издръжливост пред лицето на каквито и да било несгоди. Избягала на четвъртия етаж.

Телфорд сигурно очаквал, че тя ще позвъни на 911, за да съобщи за убийството, но Гуинет не можела да го направи. Униформени полицаи, детективи, служители от Съдебна медицина, репортери и всякакви други непознати щели да я обсадят като ято скакалци и да я лишат от уединение и надежда. Взорът им щял да е безмилостно прикован в нея, да сипят хиляди въпроси, да изискват отговори, безброй ръце да се протягат към нея в окуражителни жестове, да я подхващат за лакътя, когато коленете й омекнели, технически лица от отдел „Експертизи“ щели да събират улики в стаите й, най-вероятно щели да настояват да я отведат в болница лекар да прецени емоционалното й състояние. Такава перспектива й била непоносима. Всичко това щяло да я съсипе.

Нещо повече, ако Телфорд толкова грижливо бил заличил следите от присъствието си, както твърдял — а сигурно било така — нищо нямало да го свърже със смъртта на баща й. В нейния апартамент можело да е оставил отпечатъци само по външната врата и по крановете в банята, но въпреки замъгленото си зрение и нетърпението си да се махне преди идването на властите сигурно си бил направил труда да избърше и тези повърхности. Ако се окажел толкова предвидлив, колкото тя подозирала, сигурно си бил осигурил и алиби за часовете на убийството, които възнамерявал да прекара в къщата им. Накрая щяло да опре до нейната дума срещу неговата. А на кого щели да повярват от полицията — на уважаван куратор или на обсебено от готическия стил невротично тринайсетгодишно момиче с остра социална фобия?

Гуинет прибрала няколко вещи от първа необходимост в пътна чанта, принадлежала на баща й. Като оставила външната врата отворена, напуснала къщата и се отправила към най-близкия от осемте апартамента, които предвидливият й родител бил осигурил за нея в случай на смъртта си.

Тъй като за момента се чувствала в безопасност, позвънила на Тийг Ханлън и му разправила какво се било случило. Той искал да се обади в полицията, но когато изслушал основанията й против, се съгласил с нея, че ако разчитат на обичайната процедура, това ще доведе единствено до съсипването на Гуинет, а не до затвор за Телфорд.

— Ако Телфорд някога бъде изправен пред правосъдието — казала тя на Ханлън, — аз съм тази, която трябва да събере улики срещу него — по мои си методи и когато преценя. Изгубих толкова много… Най-добрия баща на света. Никога няма да се примиря. Никога.