Дийн Кунц
Невинност (45)

44.

Шест години по-рано в криптата на катедралата, застанал до отворената шахта в най-далечния ъгъл от входа, не смеех да помръдна, защото и най-слабият звук би резонирал в чупките на сводовете и би оповестил присъствието ми чрез хорово ехо.

Четирите секции бяха отворени една към друга, разделени само от колони. Макар звукът в тази среда да се разпространяваше бързо и леко, директен визуален контакт в далечина би бил труден. Припомних си боровите гори, през които се бях придвижвал, преди да стигна до църквата край реката. Тези дървета, чиито най-ниски клони бяха високо над главата ми, без никакви храсталаци наоколо, бяха тъй многобройни, че не можех да виждам надалеч покрай тях; същото беше и тук, особено при слабото осветление и играещите навред сенки.

Можех да се спусна в шахтата, но в случай че току-що влезлите дойдеха да проверят каква е причината за шума, щяха да видят капака, лежащ отстрани до отвора. Щяха да знаят, че външен човек е проникнал в криптата, и никога повече нямаше да мога да идвам тук, където понякога през нощта намирах известен покой.

Присъстващите, невидими за мен, бяха двама. Тонът на разговора им, ако не заговорнически, беше на хора, които искаха да запазят разменените мнения в тайна помежду си.

— Ще бъде оповестено чак след пет дни, но вече се разчу. Решено е.

— Моля те, кажи ми, че няма да е Уолък.

— Точно той ще е.

— Направо са полудели.

— Нито дума пред никого или с мен е свършено. Това е свръхсекретно.

— Но те трябва да го знаят… той трябва да знае… миналото на Уолък.

— Изглежда, повярваха на версията на самия Уолък.

— Късмет имаше, че не беше изобличен като другите.

— Може би е повече от късмет.

— Знаеш какво мисля по въпроса.

— Но нали все пак се знае, известно е.

— Не е широко известно.

— Сега имаме два вида дълг. Един към Уолък, който трябва да изпълняваме във възможния минимум, и друг към онова, което е правилно и редно.

— Има и други на нашето мнение. Много други.

— Да, но това е слаба утеха, когато е взето такова решение и ни предстои дълъг период на мрак.

И също тъй внезапно, както бяха дошли, те си отидоха.

Не можах да схвана смисъла на репликите им, а и в онзи момент нямах интерес да правя догадки. Баща ми беше мъртъв, целият ми живот се бе спукал по шевовете и не вярвах, че някога ще успея да ги закърпя. Цялото ми съществуване беше една тайна и малките тайни на другите не ми влизаха в работата.

Останал сам, се спуснах от криптата в дупката към онези, които лежаха дълбоко под нея, сякаш бях един от мъртъвците, ала натоварен със собственото си погребване. Като се държах здраво с лявата си ръка за един метален пръстен, се закрепих за друг с петнайсетсантиметровото въже, което бях пришил здраво към колана на палтото си. Това късо спасително въже завършваше с масивна кука, която преглеждах всеки ден, защото поверявах живота си на нея. С крака на долния пръстен и привързан за кръста, освободих двете си ръце, за да използвам комбинирания инструмент, издърпах обратно капака на шахтата и го затегнах, макар и предизвиквайки сериозен шум.

Откачих придържащото ме въже и заслизах в мрака, който бе толкова гъст, че сякаш го вдишвах заедно със студения въздух. И макар да бе само плод на въображението ми, имах усещането, че не издишвам поетия мрак заедно с изпускания въздух.

Знаех броя на стъпалата пръстени от върха до основата на осемнайсетметровата шахта и ги броях, докато слизах към мястото, където баща ми лежеше натрошен. Когато приближих дъното, спрях, извадих фенерче от джоба си и огледах долу. Откъм гърба ми последните метър и двайсет на далечната страна на шахтата образуваха отворена дъга към по-широк канал с отвор метър и двайсет на метър и двайсет, през който тялото бе паднало с краката напред. Беше се превъртяло настрани и само увитата с шал и покрита с качулка глава бе останала във вертикалната шахта.

Вече слязъл на дъното, коленичих, изтеглих го докрай в по-широкия канал и запълзях след него. Мъчех се да се фокусирам върху онова, което трябваше да свърша, върху физическата работа, без да се замислям много за съдържанието на товара, който трябваше да прекарам през огромното разстояние под града.

Трябваше да го оставя за известно време там, в тъмното, с надеждата да не го наръфат плъхове в мое отсъствие. В каналите живеят много по-малко плъхове, отколкото бихте си помислили, тъй като почти няма с какво да се хранят и защото при промиването на шахтите потоците вода ги издавят и ги отнасят към реката.

Вървях приведен през страничния тунел, където някога гладката тухлена стена бе изровена и ерозирала. Следващият, по-голям в диаметър, бе изграден от различни по размери камъни с равномерни хоросанови фуги и макар по-нов от тухлената секция, изглеждаше почти като античен.

Когато стигнах до модерна бетонова дренажна тръба, в която можех да стоя прав, затичах. Млечнобяла струйка вода течеше в центъра на пода и проблясваше като разтопена лой в лъча от фенерчето, подскачащ в тъмното. На няколко пъти трябваше да сменя тунелите, но двайсет и пет минути по-късно бях пред стоманения панел с жалузи, който се отваряше към коридора пред жилището ни.

Тези лабиринти под града не представляваха катакомби, в чиито стенни ниши ние, криещите се, да бъдем погребвани и където с годините да се превърнем в скелети. Нашият последен път беше към водата в речното корито, където предстоеше да станем част от безименната тиня, подхранваща всички организми, за които реката бе дом.

След като пристигнах в града на осемгодишна възраст и вече бяхме двама, баща ми осъзна, че трябва да осигури нещо като погребален комплект, за да можеше в бъдеще този от нас, който надживее другия, да се погрижи за починалия си спътник. За щастие, през изминалото оттогава време бях станал достатъчно силен за задачата — колкото злокобна, толкова и належаща.

Погребалните принадлежности бяха струпани в единия ъгъл на стаята с книгите. Платнището, което бяхме открили в един контейнер за боклук, беше напръскано от едната страна със силиконов спрей, с който баща ми се беше сдобил от същия онзи приятел, който му бе дал и ключа за склада с продукти към „Свети Себастиан“. Баща ми направи илици в двата края на платнището и прокара през тях въженца. Сгъна го с нетретираната повърхност и въженцата навътре. В ъгъла имаше и две кофи, пълни с пирони, болтове, шайби и ръждясали железни фитинги, две глави на чукове и всевъзможни джунджурии, които бяхме намирали по време на нощните си скитания и бяхме събирали през годините, та да се получи достатъчна тежест да може да държи потопено дадено тяло.

Изнесох кофите от тайното ни жилище и ги поставих върху издигнатата сервизна пътека извън жалузния панел. Със сгънатото платнище хукнах към разклонението, където бях оставил тялото на баща ми.

Нямахме представа какво биха сторили с труповете ни живеещите над земята. Предвид насилието, което видът ни предизвикваше у повечето от тях обаче, допускахме, че биха предприели някаква невъобразима гавра. Когато бъдехме притиснати, се изправяхме и умирахме смело, но никога, за нищо на света, не бихме позволили да ни отнемат достойнството в смъртта.

Златният ми ролекс показваше, че са минали час и десет минути, откакто бях оставил баща ми. Той лежеше както преди, необезпокоен от плъхове, в неподвижност, каквато надземният свят не познаваше — дори не и в този снежен, притихнал и безветрен ден.

Разпрострях платнището върху пода на канала с импрегнираната страна към тухлите. Когато увивах тялото, то се разтресе в дрехите като купчина от отделни елементи, натрошено не само от куршумите и палките, но и от дългото падане през шахтата.

Не беше трудно да стегна въженцата в краищата, защото баща ми добре се бе потрудил над изработването на този саван. В единия край шнуровете бяха по-дълги, отколкото в другия, и бяха хванати в дървена дръжка с две ръкохватки, която баща ми сам бе издялал.

Импрегнацията със силикон гарантираше, че платнището ще устои на силно триене, без да се прокъса, макар че надали производителят бе предвиждал да бъде използвано за такава цел. С двете ръце зад гърба си, вкопчени в ръкохватките на дръжката, поех приведен напред. Промазаното платнище се плъзгаше с лекота по тухлите, а после и по камъните, но най-добре по бетона. Придърпвах тялото към мястото му за вечен покой както баща тегли малкия си син на шейна, само дето ролите бяха разменени, а ми се искаше да не е така.

Отне ми четирийсет и пет минути да стигна до двете кофи с металните отпадъци. По-късно ръцете, раменете и гърбът щяха да ме болят, сякаш бях теглил цяла каруца, натоварена с всевъзможни тежести; за момента обаче чувството за дълг и покрусата в комбинация ми действаха като морфин. Развързах въженцата и разтворих платнището само колкото да го напълня със съдържанието на едната кофа и с половината от това на другата. С баща ми бяхме изчислили теглото, което да потопи вързопа не отведнъж, а на няколко метра от брега. След като добавих баласта, вързах здраво краищата и поех отново, като този път изминах някъде около половин километър.

Седемте най-големи канала, крайните в системата, свършваха в различни точки по протежението на реката. Повечето от тях изливаха водите си в големи утаители и чак когато нивото на водата в тях достигнеше определена височина, преминаваше през стъпаловидни преливници в реката. Това отлагане гарантираше, че всички отпадъци, по-тежки от хартия и птичи пера, щяха да потънат на дъното на утаителя, а нямаше да се отлеят в реката.

Закарах баща ми до отворения край на един от тези огромни канали. Бетонният утаител пред нас трябва да беше петнайсет-двайсет метра широк и девет метра дълбок. Беше изчистен след последния дъжд и сега беше сух и празен, с изключение на снега.

За по-лесна поддръжка широко мостче от перфорирана стомана водеше от близката до далечната му стена. Покриваше го пелена от сняг, перфорирана по същия модел на стоманата, подобно на плетена кувертюра. Минаването по него би било опасно, но имаше предпазни парапети. Освен това нямах друг избор, освен да го прекося.

Отначало се поколебах и се зачудих дали да не изчакам нощта. Ала до здрачаването имаше още много часове. Освен това работниците по уличната поддръжка, които се занимаваха с утаителите, стачкуваха, така че имаше малък шанс някой да се навърта наблизо, особено в такова време.

Снегът валеше също тъй силно, както и когато бяхме на Катедралния хълм, и през плътната му завеса не можех да видя отсрещния бряг. Сякаш този ден се изсипваше сняг за десетилетия напред, до края на света, макар че не беше ясно дали оставаха десетилетия до свършека му. В ранната зима реката все още не беше замръзнала и всички плавателни съдове по нея се движеха, но нямаше нито един увеселителен сред порещите през тюлените снежни завеси, които почти ги скриваха. Съмнявах се моряците от екипажите на товарните кораби да имаха времето или любопитството да ме наблюдават какво правя, ако въобще ме забележеха.

Потътрил товара си по мостчето, паднах на два пъти — веднъж върху парапета, веднъж тежко на колене. В далечния край беше преливникът — поредица от стръмни петнайсетсантиметрови стъпала по ширината на целия утаител, които водеха към водата.

От тази по-близка наблюдателница речният трафик изглеждаше също тъй замъглен и всеки кораб осветяваше пътя си, както се правеше нощно време или в мъгла.

Заслизах с усилие и предпазливо по хлъзгавите стъпала, като едновременно крепях товара си, защото ми бе болезнена мисълта да изсипя без всякакво уважение баща си в реката. Ала едва бях слязъл на една трета височина, когато вързопът се изплъзна от ръцете ми, хързулна се по наклона и падна във водата с едва чуто цопване.

Краката ми внезапно толкова омекнаха, че се уплаших дали ще ме издържат и седнах върху преливника. Изрекох прощалните думи и молитвите си с глас, който трепереше, но не поради студа.

Дори близо до укрепените си брегове реката беше дълбока, а навътре коритото й рязко се снишаваше, така че бе плавателна за големи съдове. Вързаните краища на платнището не бяха непромокаеми и се надявах тялото да отплава достатъчно далеч, та да не бъде забелязано след потъването си.

Вързопът бе отнесен по-далеч от брега, отколкото си бях представял, преди да изчезне под вълните. Добавеният метал имаше за цел не толкова да потопи трупа, колкото да му попречи да изплува, когато започнеше разложението и когато поради изпусканите газове щеше да се стреми към повърхността, както и баща ми се бе стремил приживе към нея и бе мечтал да е на открито през цялото си ограничавано от обстоятелствата съществуване.

В идните дни след тази най-свирепа от всички бури водата щеше да се издигне, а речните течения щяха да бъдат по-силни от обичайните и да отнесат останките му надалеч. След това вечно движещата се дънна тиня щеше да наслоява пласт след пласт върху него и той щеше да бъде погребан на дъното на реката — както през живота си бе обитавал дълбините под тъй примамливия за него град.

Насред околната неподвижност снегът се сипеше в причудливи арабески сред мразовития въздух на гълъбовосивата утрин и плетеше шалове върху голите клони на дърветата, хермелинови наметки върху зидове и огради, придаваше мекота на един суров свят. Човек би помислил, че вечно ще вали, до безкрай ще разкрасява всичко, до което се докосне, освен ширналата се снага на реката, където снежинките се стопяваха в мига, щом стигнеха водата.

На всичко и всички, за които милеем на този свят, им идва краят. Обичах света не заради него самия, а поради това, че представляваше прекрасен дар, и единствената ми надежда срещу дълбокото отчаяние бе да заобичам нещо по-голямо от света, по-голямо дори от безкрайната искряща Вселена, пълна с различни светове.

Останах върху преливника, като си припомнях разни специални моменти с баща ми, додето студът най-накрая ме захапа през маската за ски и многото ми катове дрехи. Изправих се и от мен се разсипа пелерина от сняг, сякаш бях внезапно оживяла статуя.

Поех обратно към жилището си без прозорци, вече само и единствено мое. През следващите шест години се движех потайно из града, смален от самотата, докато една нощ в централната библиотека не срещнах момиче, облечено изцяло в черно, но не по-малко грациозно от падащ сняг.