Дийн Кунц
Невинност (44)

43.

Както изискваше странното ни ухажване, ако изобщо можеше да се нарече така, кътът за хранене бе едва осветен: три свещи в сини стъклени поставки на бюфета, още шест на по-голямо разстояние в свързаната кухня и нито една на масата, на която се хранехме. Бях свалил маската си за ски, но не и якето си и ядях с вдигната качулка.

Семпъл стъклен полилей висеше на верига над нас, оставен тъмен заради мен, но хромираните му рамена леко проблясваха от пърхащите синкави пламъци на свещите, а малките стъклени абажурчета, в които бяха поставени крушките, улавяха синята светлина и я завъртаха на кръгове около ръбовете си. Чашите ни за вино и чиниите също проблясваха, а на една от стените зад бюфета трепкаше мека синя светлина от танцуващите пламъци.

Гуинет беше приготвила кексчета с раци, салата от чушки и зеле с майонеза и млади картофки, първо сотирани, а после запечени във фурната. Всичко беше много вкусно и не можех да различа кое е било замразено и кое прясно.

— Кой ли може да е партньорът, когото Телфорд спомена? — попитах аз.

— Няма как да знам. Той лъже с лекотата, с която диша, така че може и да няма никакъв партньор.

— Според мен има.

След кратко мълчание тя промълви:

— Всъщност и аз мисля така.

— Какво имаше предвид, като каза, че настойникът ти е държан на каишка?

— По-късно ще се видим с него. Тогава ще разбереш.

— Ти каза, че дори той не знае за това жилище.

— Не знае. Отново ще излезем, за да се срещнем с него.

— Дали е безопасно?

— Не съвсем. Но е необходимо.

Виното ми хареса. Никога преди не бях опитвал пино гриджо. Харесваше ми и нейният силует в сянката на отсрещния край на масата, с изящни ръце като на сирена в бледосин сън.

— Този човек изглежда като изтъкан от зло.

Тя се засмя тихо.

— Не бих спорила.

— Преди пет години, когато той…

Поколебах се и тя довърши въпроса вместо мен.

— Когато се опита да ме изнасили ли?

— Била си само на тринайсет години. Каза, че тогава си живяла в изолация на последния етаж в къщата на баща си.

— Имаш ли най-лоша нощ в живота си, Адисън?

Помислих си за нощта, когато моят баща беше прострелян и пребит до смърт на Катедралния хълм.

— Да, имам най-лоша нощ.

— Аз също. Когато Телфорд ме погна, бях сама на четвъртия етаж в къщата на баща ми, а той бе убит само минути преди това в кухнята.

— Не знаех, че се е случило в една и съща нощ — казах.

Отгоре се раздаде рязко почукване: три двойки бързи, но леки потропвания, сякаш перкусионист удряше по кух дървен блок с дървено чукче.

Не бях чувал досега ясноликите да издават звуци, но погледнах към тавана и попитах:

— Да няма някой на покрива?

— Има мансарден етаж. Но това не е нищо. Вероятно шум от водопровода.

Звукът се чу отново: туп-туп, туп-туп, туп-туп.

— Сигурно просто въздух в тръбите — каза тя.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп.

— Винаги шест почуквания по двойки? Как е възможно?

— Невинаги е така. Понякога едно-две потропвания, друг път цяла дълга поредица. Не е повод за тревога. Просто въздух в тръбите. Как са кексчетата с раци?

В мрака не виждах лицето й.

— Много вкусни. Добра готвачка си.

— Всъщност съм притоплячка.

Взех чашата си, поколебах се, после се приготвих за поредната серия от потропвания, но тя не дойде. След като отпих глътка вино, промълвих:

— Гуинет?

— Да.

— Много съм щастлив, че съм тук.

— И аз съм щастлива — отвърна тя. — Животът ми винаги е бил тъй ограничен. Но в момента не го чувствам такъв.