Дийн Кунц
Невинност (42)

41.

Бокалът беше рубиненочервен, с прозрачно столче и с размера на чаена чаша. Върху полираната черна повърхност на рояла „Стейнуей“ бе заобиколен от ореол от червеникава светлина, по-тъмна от кръв, който потрепваше върху лакирания абанос като огън, горящ под вода.

Усещането ми, че обаждането ще донесе лоши новини, трябва да съвпадаше с интуицията на Гуинет, защото тя включи телефона на режим високоговорител, преди да изрече „ало“, за да ме направи свидетел на разговора, който щеше да последва.

През време на гонитбата в библиотеката предишната нощ бях чул Райън Телфорд да извиква само няколко думи към нея. Макар да не познавах гласа му, по онова, което каза, разбрах, че се обажда той.

— Бях подведен да мисля, че след ненадейната кончина на баща ти са те пратили в санаториум — в суперскъпа лудница, където си се криела под леглото, засмукала палеца си, онемяла и неподлежаща на лечение.

В почти тъмната стая аз стоях до клавишите, а Гуинет — при гърба на пианото, което беше безопасно, макар и неголямо разстояние, но светлината на екрана на мобилния телефон не бе достатъчна, за да видя изражението й.

Тя не отговори нищо и след миг Телфорд продължи:

— Ти си една невротична мишчица. Боиш се от хора, побъркана си на тема готика, търчиш от една миша дупка към друга, но посвоему си възхитителна.

— Убиец — спокойно изрече Гуинет.

— Ама че сбъркана фантазия имаш, мишленце! Вероятно си представяш тогава, че вече част от жалките ти миши дупки бяха посетени от експерт по борба с вредителите и скоро това ще стане с всичките осем.

Гуинет пак предпочете да замълчи.

Телфорд заговори отново:

— Настоящият ми бизнес изисква да имам партньор. Знаеше ли това? И той е разочарован също като мен от неотдавнашния обрат на събитията. Жалко, че ти си нямаш никого, малка мишчице. Съкрушен съм, че си сама в този жесток свят.

— Не съм сама — каза тя.

— А, да, настойникът ти. Само че на него вече не може да се разчита.

— Не той ти е дал този номер или адресите.

— Не, не би го направил. Ала е вързан на каишка много повече, отколкото го съзнава. Ако се изтръгне, ще се наложи да се видя с него и да му обясня правилата на каишката. Сега, след като знам, че не си в санаториум и никога не си била, ще трябва да си направим среща. Силно съм привлечен от теб, мишчице.

— Не съм сама — повтори тя и в полумрака ми се стори, но не можех да бъда сигурен, че гледа към мен.

— Колко си смела! Сираче, безнадеждна невротичка, поставена в изолация от собствената си невроза, без всякакъв опит. И все пак толкова смела! Смела малка мишко, някога виждала ли си във въображението си как те изпълват двама мъже едновременно? Имам предвид истински мъже, не като драгоценния ти настойник.

Тя прекъсна разговора без повече коментари.

Чашата й с вино проблесна на светлината на свещта, когато я вдигна към устните си.

— Какво ще правим? — попитах.

— Ще вечеряме.

— Но ако той открие тази къща…

— Няма. Ще приготвя вечеря, ще я изядем и ще ти посвиря на пиано. Може дори да изпия втора чаша пино гриджо.

Кухнята бе твърде малка, за да побере двама готвачи, при положение че единият не биваше да бъде докосван, а другият бе принуден да крие лицето си.

Върнах се при прозорците и се загледах към улицата. Снегът вече бе натрупал достатъчно, та гумите на колите да не разкриват черната настилка отдолу. Мъжът с немската овчарка най-вероятно вече си беше у дома.

На отсрещните покриви ясноликите ги нямаше. Питах се дали не бяха се насочили към тази сграда. Хрумна ми да отворя прозореца, да се надвеся и да погледна нагоре за издайническото им сияние.

Както се полага при кула, в която се съхранява безценно съкровище обаче, прозорците не се отваряха. Когато почуках с кокалчета по стъклото, звукът бе изненадващо плътен. Зачудих се дали не е бронирано срещу куршуми.