Дийн Кунц
Невинност (41)

40.

Преди шест години в друга нощ със силен снеговалеж…

Прозорците на центъра по сценични изкуства и на музея бяха съвсем тъмни, а на юг кулите на „Свети Сатурнин“ се издигаха в нощ, която бе станала готическа като техните островърхи ребра и контрафорси^[1].

Коленичил до баща ми, гледах съсипаното му лице, за да запомня завинаги колко жестоко бе неговото мъченичество и какво бе понесъл, за да ме спаси. Едното от очите му бе изчезнало под локвичка кръв, за която очната ябълка бе като чашка, и на тази светлина кръвта изглеждаше тъмна като каберне.

Очаквах едва ли не камбаните на катедралата да зазвънят из града в негова памет, ликуващ звън, възвестяващ, че „някой най-сетне е свободен“, и едновременно с него друг, печален, от тежките камбани, които биеха за национални герои и държавници с напева „Отиде си той, толкова много обичан“. Ала нощта бе тиха, без камбани. За такива като нас нямаше камбани, нямаше погребения и множество от скърбящи и опечалени край гроба.

Разстроените полицаи можеха да се върнат всеки момент. Макар че сигурно се разкайваха за стореното, нищо чудно при вида ми да повтореха с мен насилието, което бяха упражнили върху баща ми.

След като сгънах маската, която той бе свалил от лицето си, и я прибрах в джоба на палтото си, свалих шала от врата му. Увих го около главата му, като покрих лицето, и го закрепих с качулката, която вързах под брадичката му, за да подпра увисналата счупена челюст.

Снегът валеше толкова силно в безветрената нощ, че от мястото си по средата между двете пресечки едва виждах двата ъгъла. Стачката на работниците по уличната поддръжка бе довела до опустелите булеварди, които ни бяха подмамили да прекараме нощта в забавления над земята; сега същата тази стачка ми гарантираше, че тук, по най-опасните склонове на метрополиса, часове след полунощ никой нямаше да ме изненада поне за известно време.

Катедралният хълм беше най-високата точка на града, което означаваше, че шахтите бяха най-малки, защото не съществуваха по-високи дренажни тръби, които да ги захранват. Не можех веднага да сваля тялото на баща ми в нашия свят под земята, защото тук нямаше достатъчно голям тунел, който да ни побере.

Имах две възможности пред себе си, но първата никак не ми харесваше. Можех да влача или да нося тялото по една от дългите стръмни улици, които водеха надолу от високото плато, пресечка след пресечка, докато стигна до хоризонтален терен с по-големи канали, в които да мога да се движа прав. Въпреки силния снеговалеж и намалената видимост, колкото по-дълго останех над земята, толкова по-вероятно беше да ме забележат върналите се полицаи или пък случайни минувачи. Освен това едва ли щях да мога да отнеса баща ми толкова далече — не и при този сняг до колене — а ми беше противно да го влача както ловец тътри зад себе си еленов труп през гората.

Втората ми възможност беше „Свети Сатурнин“. Катедралният комплекс заемаше огромна площ, включваща резиденцията на архиепископа, епархийските офиси, както и манастир със зала за управителното тяло, трапезария, галерия със сводове, градина. Имаше таен проход, който отвеждаше от хълма, ала за да имам достъп до него, трябваше да вкарам баща ми в криптата под катедралата.

Вече от години църквите се заключваха след вечерната служба. Навремето са били отворени денонощно и всяка измъчена душа е можела свободно да влезе и да поседи или да коленичи в уединение. От няколко десетилетия насам обаче незаключена врата на църква за през нощта си беше покана за вандализъм и оскверняване на олтара; толкоз за съвременния свят.

Входовете към катедралния комплекс щяха да бъдат отключени на зазоряване. Дотогава трябваше да остана скрит на сигурно място и аз знаех такова.

Бях двайсетгодишен и много силен, ала издръжливостта ми бе поставена на изпитание, когато вдигнах тялото на раменете си и го понесох към „Свети Сатурнин“. За да отнеса баща ми до мястото му за вечен покой скоро след пукването на зората, щеше да се наложи да го приютя в царството на мъртвите, а после и в по-скришни дълбини.