Дийн Кунц
Невинност (40)

39.

Ако беше обикновена вечер, по това време градът би навлизал в „трето действие“: улиците, ресторантите и увеселителните заведения щяха да бъдат пълни с милиони хора, предпочели да се забавляват навън. Тази вечер обаче бурята възпираше подобни кулинарни, музикални, театрални и други изкушения и повечето хора се бяха прибрали по домовете си, сякаш изтеглени от сцената с привързани към тях въжета.

Гуинет ми посочи, че дори по местата, където обичайно имаше опашки от коли и шофьорите им си купуваха дрога, този път знаците „Паркирането забранено“ се спазваха. Нямаше ги и вездесъщите улични дилъри, взаимозаменяеми младежи, надяващи се да избегнат затвора за достатъчно дълго време, че да бъдат повишени и изтеглени от улицата. Някои от тях работеха на ролкови кънки, та да могат бързо да изчезнат зад ъгъла при първата поява на ченге и ако не му се измъкнат, то поне да успеят да изхвърлят в близката улична шахта инкриминиращата субстанция, преди да бъдат подгонени и арестувани.

Липсваха по запазените им ъгли и проститутките, които нямаше как да изглеждат достатъчно еротично и да привличат клиенти, облечени в грейки и шуби.

Навлязла едва във втория си час, снежната виелица печелеше поне временно надмощие в борбата с публичните изяви на порока.

Помислих си за мъгливия, който влезе в мъжа два етажа под апартамента на Гуинет, и се почудих колко ли много хора по света бяха гостоприемници на тези създания. Ако съдех по факта, че срещах много повече яснолики, то най-вероятно мъгливите бяха далеч по-малобройни. Мислех също така, че ясноликите не са способни да проникват в някого. Повечето хора реагираха по различен начин на изкушенията и съблазните и се отдаваха на пороците си или се придържаха към добродетелите си не защото някой вътре в тях диктуваше поведението им. Аз виждах нещата така — когато човек слезеше под някакъв праг на деградация, мъгливите го надушваха като хрътки и уловили следата, го преследваха докрай.

След като бях видял Райън Телфорд в лудешката му гонитба на Гуинет в библиотеката, а после се бях опитал да разчистя разрухата, която бе оставил в апартамента й, подозирах, че в него се бе вмъкнал мъглив още преди години и че беше във възторг от неговата компания.

През гъстата завеса от сняг завихме в пресечка; от двете й страни се издигаха пет-шестетажни постройки, няколко от които още изпълняваха първоначалното си предназначение като жилищни сгради. Други бяха превърнати в офиси с нисък наем за едва кретащ бизнес и ми напомняха на сградите по разните криминални романи, където частните детективи държаха кантори, а партерните етажи бяха заети от барове, ателиета за татуировки и специализирани магазини за редки стоки като грамофонни плочи, сувенири от хипарската епоха и препарирани птици и животни.

Пред тясна пететажна постройка от кафяви тухли, чийто партерен етаж бе преустроен в гараж, Гуинет каза:

— Пристигнахме.

С дистанционно изключи алармената система и вдигна ролетната врата. Щом ланд ровърът мина през прага, тя отново я спусна, като следеше зорко в огледалото за обратно виждане затварянето й, явно загрижена някой да не се вмъкне след нас.

Когато слязох от колата, от вратата й върху бетонната настилка се посипа ситен сняг. Гаражът беше студен, слабо осветен от автоматична лампа на тавана. Единствената миризма бе от остатъчни изгорели газове.

Гуинет ми посочи стълбището зад заключената метална врата, макар че реши да използваме асансьора, който се извикваше не с бутон, а с ключ.

На пода на асансьорната кабина видях думите, написани на неизвестната азбука, които ги имаше и по другите й прагове. Бях я питал за тях преди, но тя избегна отговора. Не настоях повече.

Когато кабината се вдигна от гаража чрез хидравличен подемник, както прецених, аз забих поглед в пода, за да не бъда осветен от флуоресцентната лампа на тавана й.

— Дори и Тийг Ханлън не знае за това жилище — обясни тя. — Татко основа фонд на Каймановите острови, за да го купи. От фонда се плащат данъците и сметките му. Това ми е аварийното убежище.

— В случай на какво?

— На каквото и да е. За момента поводът е Райън Телфорд. Щом е открил един от осемте ми апартамента, ще ги открие всичките — те са свързани чрез жилищния фонд, който ги притежава.

— Баща ти се е погрижил за всичко това още преди да навършиш тринайсет?

— Мисля, че е имал предчувствие. Че няма да живее дълго. Макар да не очакваше, че ще бъде убит — било с мед или по друг начин.

Отивахме на петия, последен етаж на сградата.

— Какво има на втория, третия и четвъртия етаж? — попитах.

— Нищо. Може да не си забелязал, но прозорците на първите четири етажа са зазидани. Водят се склад, само дето нищо не се складира там.

Кабината на асансьора се отвори към вестибюл. Страховитата метална врата, която отделяше това малко пространство от останалата част на апартамента, можеше да се отвори само с четирицифрен код и знака звезда на таблото.

— Много сериозна система за сигурност — отбелязах.

— Неудобно ми е да ти го кажа, но татко ме наричаше „моето безценно съкровище“. Това е моят сейф.

В дневната тя включи една стенна лампа и после отиде да запали свещи, на светлината на които щях да се чувствам по-спокоен. Стаята бе също така минималистично обзаведена като онази в апартамента, където ядох бъркани яйца и козунак, само дето тук имаше и роял.

Застанах до прозорците и видях трима яснолики на покривите на двете отсрещни сгради — жена и двама мъже, изпускащи меко сияние. Валящият сняг, леко искрящ, тъй като отразяваше светлините на града, в близост до тях беше по-ярък, но като че ли ги заобикаляше и не рисуваше дантелени фигури по косите им. Единият от мъжете се бе втренчил в небето, а спътниците му гледаха надолу към улицата, по която неотдавна бяхме пристигнали.

В небето не се виждаше друго освен море от сняг. По улицата на отсрещния тротоар вървеше мъж, превит срещу вятъра, а дългият му шал се вееше зад него, което го правеше да изглежда като ходещ ветропоказател. Следваше го куче на каишка — немска овчарка, ако се съдеше по масивния гръден кош, правия гръбнак и скосените хълбоци.

Когато излязоха от сянката под светлината на уличната лампа, овчарката вдигна сведената си глава и обърна муцуна към навявания от вятъра сняг, сякаш внезапно почувствала присъствието ми на прозореца горе, и очите й заблестяха. Не отстъпих назад. Мъгливите може и да ги влече към лошите хора и към хибернация в разни предмети, но аз си имам причина да се доверявам на кучетата.

В дневната зад мен Гуинет довърши подреждането на свещите, стратегически разположени в рубиненочервени стъклени поставки, и угаси лампата.

— Оставих ти чаша пино гриджо върху пианото. Пиеш вино, нали?

Извърнах се от прозореца и отговорих:

— С баща ми от време на време изпивахме по някоя и друга чаша.

— Искам да ми разкажеш всичко за баща си.

Още не бях готов да отварям тази врата, затова казах:

— А аз искам да науча всичко за теб.

— Няма кой знае какво да се знае за мен.

На рубинената светлина на свещите ясно виждах дясната й ръка, когато стисна столчето на чашата, в която се отрази едно от близките пламъчета.

— Зад всяко дребно нещо, което научих за теб — казах — сигурно има хиляда по-важни факта.

— Ти си безнадежден романтик.

— Например: свириш ли на пиано?

— Свиря и композирам.

— Ще ми изсвириш ли нещо?

— След вечеря. Музиката е по-добра като бренди, отколкото като аперитив.

Мобилният й телефон зазвъня и тя го измъкна от джоба на дрехата си. Рингтонът представляваше няколко такта от прелестна музика, но някак знаех, че обаждането носи лоши вести.