Метаданни
Данни
- Серия
- Невинност (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Innocence, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надя Баева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Дийн Кунц
Заглавие: Невинност
Преводач: Надя Баева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 29.02.2016
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Колибри
ISBN: 978-619-150-578-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13749
История
- — Добавяне
38.
— Моля, спрете незабавно.
Осветени от фаровете, с баща ми стояхме на тротоара, който се бе превърнал в театър — двама актьори от общо четирима, като останалите скоро щяха да се включат. Цялата сцена бе толкова изпипана откъм детайли, а снегът добавяше тъй майсторски страничен ефект, та нямаше как да отрека, че тази сцена всъщност бе светът. И все пак в продължение на половин минута стоях парализиран, в състояние на отрицание, и се опитвах да се убедя, че това трябва да беше театър в сън, от който щях да се събудя всеки момент.
Имахме резервни планове за всевъзможни ситуации, които можеха да възникнат при престоя ни над земята, и най-лошата сред тях беше среща с полицията. Тъй като никога не престъпвахме закона, нямаше причина да ни спират, но от друга страна, те бяха легитимната власт, на чиито заповеди всеки трябваше да се подчинява. В нашия случай подчинението щеше да е равносилно на смъртта ни.
Затова девизът ни при подобен сблъсък можеше да бъде единствено като този на древните, нападнати от лъвове: Бягай бързо! Ала за зла участ ни спряха на Катедралния хълм — място, което предлагаше твърде малко маршрути за бягство. Зад нас беше Природонаучният музей, затворен в този час, който заемаше пространството между две пресечки без никакви проходи. Отсреща на улицата пък беше Центърът за сценични изкуства „Ръдърфорд“ — тъмен и непристъпен. Единственият ни избор беше да продължим на север по Катедралния булевард или да се върнем на юг.
В подобна ситуация, в каквато не бяхме попадали, но бяхме обсъждали, тактиката ни щеше да бъде да изчакаме полицаите да излязат от колата и да тръгнат към нас, така че, като хукнем, да спечелим няколко секунди предимство, докато те се върнат в патрулката. Не трябваше да ги допускаме твърде близо обаче, защото можеше да ни подгонят. Планът ни беше да се затичаме в противоположни посоки, за да раздвоим вниманието им. Тъй като нямаха причина да ни подозират в престъпление, щяха да реагират според официалния полицейски правилник, който им позволяваше да ни преследват, но не и да ни застрелят в гръб.
— Бягай на юг — инструктира ме баща ми, когато вратите на полицейската кола се отвориха и полицаите излязоха на улицата.
Бяха високи и яки мъже и изглеждаха още по-едри заради тъмносините си подплатени зимни униформи. Късите ватирани якета завършваха с ластичен кант точно над коланите им с оръжията — пистолетите бяха в кобури на десния им хълбок.
Баща ми им каза с възможно най-дружелюбен тон:
— Твърде пораснали сме за бой със снежни топки, но тази нощ действа така възбуждащо.
— Наблизо ли живеете? — попита единият.
— Да, господине, съвсем наблизо.
В такава ситуация думата „съвсем“ беше код помежду ни и означаваше „бягай“.
Когато се обърнах на юг, с периферното си зрение видях как баща ми се подхлъзна в снега на втората си крачка и падна.
Ние, криещите се, може да сме мутанти, но нямаме суперсилите на мутантите от филмите. Повече човеци сме, отколкото ни мислят, и сме подвластни също тъй на законите на физиката и гравитацията, както и на последиците от своите решения. Фриволността на боя със снежни топки насред улицата предизвика това да бъдем забелязани, което за нас бе като да задействаме ръчна граната.
Шокът от падането на баща ми издуха от главата ми всички предварително подготвени стратегии и аз се обърнах към него със страх за живота му, който изличи за момента всякакви опасения за мен самия.
Що се отнася до полицаите, за тях опитът за бягство бе тъй уличаващ като действително бягство. Извадиха пистолетите си, като единият го насочи към мен, а другият го прикриваше, и изрекоха дежурните фрази за такива ситуации. Не смеех да помръдна, а баща ми се изправи на крака, както те поискаха, и разпери ръце встрани, та дланите му да са далеч от джобовете, в които евентуално можеше да държи оръжие.
Той не притежаваше пистолет, но това беше без значение. Онова, което щеше да последва, бе вече предопределено, тъй сигурно, както че всички реки текат надолу.
Преди да му заповядат какво още да направи, преди и на двама ни да поставят белезници и със сигурност да умрем, баща ми каза:
— Господин полицай, трябва да видите кой съм. Ще сваля качулката си и маската за ски.
Беше предупреден да не прави никакви резки движения, на което той отвърна:
— Господине, може да бъдете спокоен.
Докато развързваше ластиците на качулката си, аз промълвих „Не!“. Гърдите ми бяха толкова стегнати от ужасяващо предчувствие, въздухът тъй силно пареше дробовете ми, че не можах да повторя дори тази съвсем кратка дума, а само я редях безмълвно като молитва: „Не, не, не, не!“.
Той бутна назад качулката и свали маската си.
След като рязко поеха въздух от шока, двамата полицаи за миг застинаха при вида му. Отначало, но само отначало изкривените им лица бяха като на безпомощни деца, приклещени от онова, което ги дебнеше в най-страшните им кошмари, онова, което в страната на сънищата никога не притежаваше черти, а ето че сега имаше лице, по-ужасяващо и от най-стряскащите им фантазии.
Баща ми погледна към мен и изрече:
— Живей!
Сякаш тази дума подейства на полицаите като катализатор и детинският ужас, изписан по лицата им, премина в отвращение (макар страхът да остана, ясно различим в очите и в треперещите им брадички), след което преля в омраза (макар отвращението и страхът още да присъстваха) и така лицата им, гротескни и измъчени, се превърнаха в истинска галерия от емоции.
Полицаят, към когото баща ми се беше обърнал, го простреля два пъти; изстрелите прозвучаха приглушено в снежната пелена на нощта, отекнаха за кратко напред-назад между музея и концертната зала над пустия връх на Катедралния хълм. Дори като че ли не бяха изстрели, а сякаш тропане с юмруци по врата, звуци, от които се събуждаш и после не се повтарят, тъй че те оставят несигурен дали са били в действителността, или в съня ти.
Баща ми падна по гръб в мекия сняг, част от който се вдигна във въздуха и после се посипа искрящ върху черния му шлифер. Той се бореше за въздух и потрепващите му ръце се задвижиха върху снега отстрани като птици с пречупени криле.
В този момент и още за известно време аз бях престанал да съществувам за двамата полицаи. Тяхната вселена бе лицето на баща ми и неговите гаснещи очи и въпреки че нямаше как да не виждат, че той умира и не представлява никаква заплаха, нахвърлиха му се не с пистолети, а с палките си и го удряха бясно, докато той лежеше, без да оказва каквато и да е съпротива. Това е мощта на нашето въздействие върху хората — насилието им ескалира до такава степен, че даже когато са убили някого от нас, сякаш имат нуждата да го направят повторно.
Вече не бях малкото момче, което баща ми беше спасил от подпалване. Бях двайсетгодишен, може да се каже — голям мъж, и все пак не можех да му помогна.
Със съзнанието, че лицето и очите му ще погълнат изцяло вниманието на двамата полицаи, той жертва своя живот, за да запази моя, и когато каза „Живей!“, това означаваше много други неща, първото от които беше „Бягай!“. Не можех да му помогна, но не можех и да побегна и да го оставя съвсем сам в последното му изпитание.
Отдръпнах се по тротоара към колите, паркирани до бордюра, плъзнах се между две от тях, коленичих и пропълзях под един джип. Придвижих се напред, докато можех да виждам изпод предната му броня, но скрит в сянка как те се опитваха да строшат палките си в костите му.
Не заплаках, защото плачът щеше да ме издаде, а му дължах оцеляването си, за което той бе дал живота си. От точката си на наблюдение не виждах лицата на палачите и бях благодарен за това. Настървеният побой над човек, който умираше или вече бе мъртъв, злобното ругаене и нечленоразделните възклицания, пропити с омраза и страх, бяха толкова дивашки, че току-виж гледката на лицата им ме бе превърнала в камък.
Когато приключиха, останаха мълчаливи за миг, чуваше се само насеченото им дишане. После започнаха да се питат: „Какво беше това, по дяволите, какво представлява, ама какво е, мамка му?!“. Единият повърна. Вторият издаде звук, подобен на хлипане — макар че може би изпитваше някакви угризения, други, по-низки емоции надделяха.
Легнал под джипа, се молех да не ме открият по следите ми в снега и да не дойдат да ме издърпат от скривалището ми.
Когато осъзнаха, че ме няма, реакциите им бяха двойствени, което личеше от скорострелните им реплики. От една страна, се бояха, че най-вероятно и аз съм от същия вид като онзи, когото бяха убили, а ако съществуваха двама, може би имаше и други като нас, които нищо чудно вече да се събираха на някой ъгъл, за да отмъстят. От друга страна, бяха стъписани, когато осъзнаха, че тотално са изгубили контрол над себе си. Каквито и да бяха обстоятелствата, бяха се отклонили далеч от установените професионални правила и това пораждаше у тях чувство за вина и страх от наказание.
Тъй като баща ми ми беше разказвал обстоятелствата около смъртта на своя баща, не се учудих, когато първият им импулс бе да се качат в патрулната си кола и да се махнат от местопроизшествието. След като шумът от двигателя и от веригите върху гумите заглъхна, изпълзях на открито. Щом страхът и объркването на полицаите се уталожеха, когато дойдеха съмненията и чувството за вина се засилеше, те щяха да се върнат. Преди това да се случи или да се появи някой друг, аз имах да свърша една ужасна задача.