Дийн Кунц
Невинност (37)

36.

В нощта, когато баща ми увря, валеше силен сняг. Улиците бяха почти непроходими заради стачка на общинските работници от отдела по поддръжка на улиците и санитарен контрол, с които малодушният кмет не се изправяше лице в лице. Нямаше снегопочистващи машини, които да изриват преспите към тротоара, нито камиони, очакващи да приберат събрания сняг. Тъй като бурята дойде с обилен снеговалеж, но без вятър, идеално равни бели слоеве се бяха образували върху всяка хоризонтална повърхност, гладки като сметанова глазура. Върху светофарите имаше бели качулки, под които циклопски очи горяха в червено, зелено или жълто. Единствените превозни средства навън — няколко бяло-черни автомобила 4×4 с полицейски емблеми отстрани и пригодена за зимни условия линейка с подобен дизайн игнорираха тези сигнали и пресичаха кръстовищата, без да спрат.

Чели бяхме за предвижданата буря във вестника в библиотеката при последното си посещение в нея и се бяхме приготвили за нощна разходка, чието очарование щеше да бъде подсилено от вълшебния облик на града, затрупан от сняг. Топло облечени под подплатените с кожа шлифери, с ботуши и ръкавици, с маски за ски, с нахлупени качулки, стегнати под брадичките, излязохме над земята в приповдигнато настроение.

През първия час на обиколката ни видяхме много прекрасни неща, едно от тях особено паметно — когато влязохме в пресечката, където се издигаше величествената катедрала „Свети Сатурнин от Тулуза“^[1]. Църквата и прилежащите към нея постройки заемаха цял квартал върху широкия равен връх на Катедралния хълм, със стълби, изкачващи се до трите входа, всеки с двойни, облицовани с бронз врати под петолистна арка. Двете готически кули се издигаха толкова високо в нощта, че на момент върховете им се губеха сред валящия като в калейдоскоп сняг.

По улицата се зададе шейна, теглена от кон, голям едва ли не като добиче от порода „Клайдсдейл“. Приглушеният от снега тропот на подкованите копита и подрънкването на звънчетата по сбруята му бяха знак за неговата реалност, която иначе бихме поставили под въпрос — толкова фантастични изглеждаха и животното, и четириместната карета, която то теглеше. На предната седалка имаше мъж и жена, друга двойка седеше зад тях и всички бяха като излезли от роман на Дикенс: жените с шапки с връзки и рокли с огромни разкроени поли, с наметки и ръце, пъхнати в пухкави маншони; мъжете — с тежки палта и цилиндри и ярки шалове около врата. Решихме, че трябва да са го планирали от дълго време като ексцентрично забавление, и ни стана приятно, че някой би си направил толкова труд за подобно фриволно развлечение. Помахахме им, те ни отвърнаха и завиха на запад по склона към Катедралния хълм.

Въодушевени от видяното, с баща ми подхванахме бой със снежни топки насред улицата на половин пресечка от църквата. Това правехме и се заливахме от смях, когато полицейска кола зави зад ъгъла и се насочи към нас. Може би двамата патрулиращи искаха само да ни предупредят да не продължаваме играта си насред улицата, макар движението да бе толкова слабо, колкото би било и след деня на Страшния съд. А може би се безпокояха да не пострада някоя от паркираните до тротоара коли — ако неволно загребяхме и камъчета със снежните си топки, можеше да счупим прозореца на някоя от тях.

Помахахме им, за да покажем, че сме разбрали предупреждението, и минахме между две паркирани коли към тротоара, за да продължим пътя си на север. Ала веселото ни помахване явно не ги удовлетвори. Обърнаха колата си, за да ни последват, и ни осветиха с фаровете си.

По мегафон единият изрече:

— Моля, спрете на място.

Когато майка ми ме пропъди от дома ни, животът ми се бе затъркалял по дългия склон на промяната, но през дванайсетте години, откакто баща ми ме спаси от риска да бъда подпален, се бях радвал на добро и стабилно съществуване. Онова, което се случи през следващите минути обаче, не приличаше на склон на промяна, а по-скоро на канара над пропаст, от която бях блъснат в мрака. Никога няма да мога да си припомням случилото се без болка.