Дийн Кунц
Невинност (34)

33.

Знаех какво е предпазен колан. Знаех и че по закон е задължителен. Ала макар да звучеше пределно просто, когато четях в някой роман как героят си поставя колана, отне ми толкова дълго време да съобразя как точно трябва да стане, че Гуинет ми подхвърли как й се искало да ми помогне. Изрече го мило и сдържано, не нервно или присмехулно. Ако искаше да ми помогне обаче, това предполагаше да ме докосне, което тя не би могла да понесе.

Най-сетне се справих, макар да не се почувствах по-сигурен с колана, отколкото без него. За пръв път поверявах живота си на някой друг. Усещах се като хванат в капан. Питах се кое носи по-голям риск: да изхвърчиш през предното стъкло, защото не си вързан с колан, или да останеш блокиран в горяща кола, без да можеш да го откопчаеш.

— И еърбеци ли има? — попитах.

— Да, естествено.

— Какво трябва да правя с тях?

— Нищо — отвърна тя. — Те са автоматични.

— Това сигурно е добре.

— Лесно е. Във всеки случай аз в нищо няма да се блъскам.

— Случвало ли ти се е някога?

— Не. Но аз много рядко шофирам.

Тя включи фаровете, освободи спирачката и подкара огромното чудовище през поляната към черния път с такава лекота, сякаш бе влакче в лунапарк, плъзгащо се по релса, а воланът беше просто за фасон.

За мен това беше сензационно изживяване: да седиш в топла капсула и да се придвижваш през тревата, а после по черния път, като си заобиколен с прозорци и имаш поглед към всичко, което искаш да видиш. В много книги съм чел вълнуващи сцени, свързани с автомобили, ала никоя от тях не ме бе подготвила за невероятното удоволствие като от пътуване върху вълшебно килимче.

Когато Гуинет напусна парка и излезе на булеварда, попитах я:

— Как се научи да караш с твоята социофобия?

— Татко ме научи. Когато навърших тринайсет, започнахме да излизаме извън града само двамата. Тревожеше се, че когато вече няма да го има, нещо може да се случи, та да се наложи да напусна града.

— Какво по-точно?

— Какво ли не. Всичко може да се случи.

— Но ако напуснеш града, къде би отишла?

— Има едно място. Но сега това няма значение.

Движението беше натоварено, навсякъде около нас имаше коли. Пикапи за доставки по магазините. Автобуси. По тротоарите навлечени и омотани в шалове хора бързаха през зимната нощ.

— Когато си получила шофьорската си книжка, трябва да си била принудена да се срещнеш с доста хора в съответната служба — отбелязах.

— Аз нямам шофьорска книжка.

Не мога да кажа, че бях шокиран, но се постъписах.

— Незаконно е да се шофира без книжка.

— Незаконно е — съгласи се тя, — но не е неморално.

— Ами ако направиш катастрофа и нараниш някого?

— Катастрофа може да се случи със или без шофьорска книжка. Причината няма да е в липсата й. Причината ще е, че някой е карал невнимателно, безразсъдно или пиян.

— Ти не караш пияна, нали?

— Не. Нито пък невнимателно или безразсъдно.

Поразсъждавах над това за минута и тя явно се почуди какво означаваше мълчанието ми.

— Е? — рече.

— Е, ами сигурно всичко е наред тогава.

— Наред е — увери ме.

— Добре. Хубаво. Виждаш ли какво прави снегът?

— Вали.

— Не, имам предвид, че пада пред колата и върху покрива й, но изобщо не докосва стъклото.

— Когато се движим, създаваме попътна струя, това е причината. — Тя спря на червен светофар и моментално снегът взе да пада върху стъклото и да се топи върху него. — Ето, виждаш ли?

— Страхотно — коментирах.

Измежду падащия косо сняг се появи яснолик в синьо болнично облекло и стъпи на улицата, безразличен към ужасното време. Спря насред кръстовището, завъртя глава в едната и другата посока, както им беше навикът, сякаш търсят нещо, но те всъщност повече се ослушваха, отколкото се оглеждаха.

Светофарът се смени и Гуинет подкара през ясноликия. Видях го да преминава между седалките ни, но не се обърнах да погледна как излиза през стоповете.

Не й казах нищо за него. Какво можех да кажа? Тя търпеше качулката, маската и ръкавиците ми, моята неопитност и убеждението ми, вероятно параноично според нея, че повечето хора, ако не и всички, ще реагират на външността ми с отвращение и изблик на насилие. Ако й разправех и за мъгливите и ясноликите, току-виж решила, че съм твърде ексцентричен за вкуса й. Тогава можеше да спре ланд ровъра до бордюра и да ме помоли да сляза.

Отношенията ни бяха деликатни и крехки, подобно на сложната кристална структура на онези първи големи снежинки, които заваляха, докато бях в парка. Отведнъж се бяхме приели взаимно, защото не можехме да приемем никой друг. Уважавах нейните храбри опити да се справи с фобията си, може би и тя уважаваше моите да преодолея онова, което вероятно приемаше за параноя. Бяхме аутсайдери, тя — по свой избор, аз — защото се бях родил такъв, но това не гарантираше приятелство помежду ни. Тя не искаше света, светът не искаше мен и като се замислеше човек, ставаше ясно, че не сме толкова сходни помежду си, както изглеждаше на пръв поглед, че лесно можеше да се породи напрежение, което да доведе до нетърпимост и раздяла между нас.

Аз вече я обичах. Щях да съм доволен да я обичам цял живот, без да я докосна. Не виждах обаче знаци тя да ме обича по същия начин или изобщо някак. Предвид социофобията й, ако заподозреше дълбочината на чувствата ми към нея, можеше да се отдръпне и да ме прокуди. Може би не беше способна да ме обича дори малко, а бях сигурен, че с времето аз ще изпитвам все по-силна любов към нея, на която тя едва ли ще може да отговори. Известна надежда ми даваше фактът, че тя явно беше обичала баща си. Тази надежда ми бе много необходима, защото, след като бях изживял една след друга две тежки загуби, поредната вече можеше и да ме сломи.

Попитах Гуинет къде отиваме.

— Да се видим с някого — отговори тя.

— С кого?

До този момент готическият грим бе придавал на момичето екзотичност и особен чар, но не я правеше да изглежда опасна. Сега обаче лицето й стана сурово, устата й заприлича на цепнатина в камък, тя стисна зъби, сякаш беше захапала нещо, което искаше да разкъса, и аленото мънисто на пиърсинга й затрептя и заискри като истинска капка кръв.

В отговор на въпроса ми изрече:

— Никой не знае името й. Казват, че е мъртва, но аз отказвам да го повярвам. Отказвам.