Дийн Кунц
Невинност (33)

32.

В парка, на алеята край езерото, чаках в студа, който се усилваше с всяка минута, и си мислех, че нищо чудно върху плитките черни води покрай брега да започнеше да се образува лед.

Гуинет не закъсня. Аз подраних с няколко минути. Не бях довършил докрай събирането на стъклените и порцелановите парчета по кухненския под, но внезапно изпитах непреодолима потребност да се махна оттам. Не знам защо. Завладя ме чувството, че когато бях влязъл, не бях спуснал резето на прозореца в спалнята и че някой или нещо в тази минута се качваше по противопожарната стълба и скоро щеше да нахълта в жилището с лоши намерения.

Това интуитивно усещане бе толкова остро, че изоставих предпазливостта и излязох през входната врата, слязох по общото стълбище, като прескачах през две стъпала, с риск да срещна някого от съседите, след което изскочих навън в нощта, сякаш издухан от сградата от мощна експлозия. На улицата имаше оживено движение, но бях с качулка, маска и ръкавици и лавирах при пресичането на пътното платно в съпровод на нещо като джазова творба на Гершуин, изпълнена от автомобилни клаксони и свирещи спирачки.

Когато се озовах в парка, спрях досами портите му под големия бор, където с Гуинет бяхме стояли предишната нощ, и се обърнах назад към къщата й в очакване да видя нещо на прозореца на дневната, но той бе просто правоъгълник от светлина и толкова. С надеждата никой да не е забелязал как бягам от дома й продължих към езерото и зачаках там появата на първия лед.

Тъй като малко по-рано си бях припомнил убитата медицинска сестра, а сега стоях точно на мястото, където бе извадена от водата, у мен се надигна жалост, и то не само за мъртвата жена и семейството й, но и за града, макар със сигурност градът да не ми искаше жалостта. Чувството бе тъй обсебващо, че усетих как губя част от самоконтрола си, толкова нужен ми във всяка минута, прекарана над земята.

Когато се опитах да отклоня мислите си от медицинската сестра, те се насочиха към марионетката. Колкото и ирационално да звучи, чудех се дали марионетката не бе седяла на този бряг през онази мрачна нощ да наблюдава как бледото тяло на убитата жена се носи сред брокатените шарани. Наглед ирационално, да, ала мисълта придоби образ в съзнанието ми и с цялото си същество почувствах, че е истина. Съжалих, че бях подранил.

И точно тогава първият сняг заваля от небето на снежинки, едри като венчелистчета на роза, спускащи се в мрачната тъма и проблясващи на светлината на лампите край алеята. Над тъмните води изчезваха, ала се трупаха по коравата кафеникава трева и по настилката. Едрите снежинки скоро бяха последвани от дребни, но много гъсти и разбрах как се задава буря, която градът дълго щеше да помни, а нощният полъх се засили и постепенно се превърна във вятър.

Погледнах часовника на мъртвеца върху китката си и установих, че часът на срещата е настъпил. Ланд ровърът пристигна съвсем навреме по еднопосочния черен път, но Гуинет кривна от него и мина напряко през ливадата до брега на езерото, като с приближаването си превключи от дълги на къси светлини.

Автомобилът изглеждаше огромен — не можех да повярвам, че толкова дребно и крехко момиче е способно да държи под контрол такъв звяр. Бях и малко уплашен, защото никога до този момент не се бях возил в кола, ако не се броеше пътуването под платнището в камиона.

Понякога животът ти се търкулва заедно с теб като голям камък, стремително спускащ се по склон — както в деня, когато майка ми ме прати сам в света и след това нищо вече не беше същото. В момента, в който Гуинет спря ланд ровъра до мен, усетих как стабилният ми от дълго време свят се задвижва с ново начало. И макар понякога търкулването да е нещо добро и да те отвежда до по-добър живот, гаранции за това няма.

И хиляда версии да бях изредил през онази нощ по какво бъдещето щеше да се различава от миналия ми живот, какво бих могъл да изгубя и спечеля, нямаше да съм точен в никоя от тях и далеч бих подценил и загубите, и печалбите.