Дийн Кунц
Невинност (32)

31.

Баща ми ми беше казал, че няма особена разлика между мъгливите и ясноликите, че ясноликите посвоему са не по-малко ужасни от мъгливите и че е разумно да се отнасяме към тях с предпазливо безразличие. Макар никога да не бях проявявал неподчинение към баща си, макар никога да не бях срещал погледа на яснолик или да бях търсил вниманието му, не изпитвах страх от тях. Нещо повече, видът им продължаваше да ме ощастливява.

В една или друга степен съм бил щастлив през целия си живот, защото светът крие безброй очарования, стига да желаеш да ги видиш. А също защото многото загадки на живота ме интригуват и пораждат у мен тъй дълбока надежда, че ако трябва да я изразя откровено в писание, по-философско от това тук, всеки от живеещите на открито би го приел за наивно четиво от рода на „Полиана“^[1] и бих си спечелил само присмех.

Разбира се, преживявал съм и периоди на тъга, защото тя е замесена в глината и камъка, от които е сътворен светът. Повечето от печалните си мигове изживях през годината, след като умря баща ми, когато след дългото ни общуване ми бе трудно да понасям самотата.

Най-сетне се осмелих да изляза навън през една нощ, около пет години преди срещата ми с Гуинет, и станах свидетел на нещо тъй пленително, че цялата ми меланхолия се стопи. Хрумна ми фразата „църковен събор“. Това описание ми се стори подходящо, макар на момента да нямах представа защо.

Минаваше един часа през една нощ на месец август, по-хладен от обикновено, когато излязох над земята и накъдето и да погледнех, виждах яснолики. Бяха с обичайното си облекло: бели обувки с меки подметки, широки панталони на ластик и ризи с три четвърти ръкави, като някои бяха изцяло в бяло, други в светлосиньо, трети в бледозелено, сякаш бяха персонал от спешни отделения и хирургии в различни болници. Имаше мъже и жени от всички раси, но всички бяха приблизително на еднаква възраст — някъде около трийсет и пет. Вървяха по первази — по осем, десет или повече на една сграда, сияеха от покривите, разхождаха се по тротоарите, разминаваха се дръзко по средата на улицата, стояха по кръстовища. По стъклените кули, където нямаше первази, ясноликите бяха по прозорците и пръскаха лъчи, загледани навън. Обхождаха парковете, зърнах някои да слизат по стълбите към метростанцията.

Никога преди не бях виждал повече от трима-четирима яснолики в една нощ. Бях възхитен от гледката на това множество.

Те нито си говореха едни с други, нито изглеждаха ангажирани с някаква съвместна дейност. Всеки си вървеше спокойно по своята работа, каквато и да беше тя, някои бяха сериозни, други се усмихваха. Имах чувството, че слушат нещо, което аз не можех да чуя, а това означаваше, че са телепати, настроени на една и съща вълна, но нямаше начин да го знам със сигурност.

Малкото шофьори, които бяха навън в този час, не подозираха за присъствието на лъчистата тълпа. Караха буквално през тях и изглеждаше все едно и ясноликите, и колите бяха мираж — всеки незасегнат от другия, сякаш принадлежаха на различни измерения, съчетани в обща сцена само благодарение на надарените ми очи.

Докато изминавах възхитен пресечка след пресечка, неколцина от ясноликите ме погледнаха. При всеки от случаите аз мигновено се отвръщах, но в частицата от секундата, в която погледите ни се срещаха, имах усещането сякаш по гръбнака ми се плъзгаше кубче сух лед, и студът бе толкова осезателен, че не бих се изненадал да открия мехури от измръзване от първия до последния прешлен.

Тогава се поуплаших, но само за кратко и продължих да се любувам на вида им. Срещнах хиляди яснолики през онази нощ и никога повече не съм имал щастието да се радвам на такъв спектакъл.

Дни след това живеех с усещането, че ще се случи нещо, някакво събитие, на каквото градът не бе ставал свидетел дотогава и което никой не би могъл дори да си представи. Ала времето минаваше и не се случваше нищо необичайно в ежедневието. Бях леко разочарован, докато не ми хрумна, че може би появата на ясноликите бе целяла не да предизвести и ускори, а да спре невъобразимия епизод, който чаках.

След тази мисъл усетих отново кубчето сух лед да се плъзва по гърба ми, макар да нямаше нито един яснолик в полезрението ми.