Дийн Кунц
Невинност (30)

29.

Когато бях на четиринайсет години, се сдобих с първия си часовник. От един мъртвец. Баща ми ме увери, че това не е кражба, но аз поначало не си бях помислил такова нещо. Преди да умре, човекът бе пожелал да даде ролекса на баща ми и при тези обстоятелства щеше да е крайно грубо да не го приеме.

Случи се през една ноемврийска нощ. Тъй като валеше като из ведро, се движехме сравнително спокойно, без особен страх, че могат да ни разкрият и нападнат.

Хората в града се гордееха със своята суровост, непреклонност и безкомпромисност, с нетърпимостта си към глупците. Считаха себе си за реалисти, освободени от илюзии чрез уроците на улицата, за неподатливи на сантиментално размекване, винаги готови да отговорят на нечие предизвикателство и да влязат в битка, без обаче специално да я търсят. Не мога да кажа дали някаква част от гражданите наистина притежаваха всички тези отличителни черти, или поне някои от тях. Но знам, че градът бе машина за комфорт, предназначена да осигурява лукс и удобства, и независимо колко сурови и безчувствени можеха да бъдат жителите му към външни хора и дори едни към други, те веднага се отдръпваха от природата, щом тя станеше гневна. В такива случаи те гледаха да се подслонят в уютни стаи, обкръжени с толкова форми на забавление, че мокрият и ветровит свят извън стените им да може да бъде забравен за часове наред.

Тази нощ от небето се сипеше такъв порой, че градът приличаше на комплект барабани — всяка повърхност беше станала източник на ритъм — тротоари, прозорци, тенти, улични табели, паркирани коли, контейнери за смет.

С баща ми носехме гумени ботуши, ръкавици, черни подплатени шлифери с качулки. Бяхме си сложили и маски за ски, макар че минувачите бяха редки, а и малкото, които срещахме, бяха наведени и забързани, сгушени под чадърите си.

Бурята, която щеше да се окаже най-силната от цяло десетилетие насам, бе прогонила и повечето превозни средства от улиците. Минаваше полунощ и никакви таксита не обикаляха за клиенти по пустите булеварди. Шофьорите на малкото от тях, отзовали се на повикване по телефона, бяха изправени пред истинско предизвикателство поради наводнените кръстовища и шибащите по предното стъкло струи, на които чистачките не насмогваха, така че нямаха време да проявяват любопитство към нас. Дори полицейските патрули бяха сведени до минимум — може би защото според статистиката ръстът на престъпността рязко спада в лошо време по причина, че и бандитите предпочитат да са на топло и сухо.

Не всички престъпници обаче си бяха по леглата, защото попаднахме на четирима такива при обиколката си.

Нямахме определена цел, не се нуждаехме от нищо специално. Бяхме навън заради разходката.

В хубаво време дори нощем бяхме принудени да избягваме добре осветени места и да се крием по сенките като две хлебарки, очакващи всеки миг да бъдат стъпкани. През повечето нощи времето ни над земята бе строго разпределено между най-належащите задачи.

Ала когато остър и студен вятър завиеше между високите сгради или когато се случеше потоп като този, сякаш решен да заличи за една нощ цивилизация с хилядолетна история, с баща ми се чувствахме по-свободни от всякога. Можехме да кръстосваме града както си поискаме, да се спираме пред осветените витрини на най-хубавите магазини и галерии по най-скъпите улици. Можехме да се наслаждаваме на произведенията на изящните изкуства, на блясъка на луксозните стоки, каквито никога нямаше да можем да притежаваме, тъй като дори отнякъде и да ни се изсипеше богатство, нямаше как да си ги купим, без да се изправим лице в лице с продавача, който само по очите ни щеше да ни разпознае и да ни отхвърли с ярост като гнусни създания.

В такива нощи ни радваше и самото време. Копнеехме за чист въздух, за докосването на слънчевите лъчи, за силен вятър, жадувахме за дневна светлина. Когато настъпеше такова време и всички се изпокриваха по къщите си, ние ликувахме, защото то бе единственото, на което можехме да се наслаждаваме на спокойствие и без страх.

Бяхме на няколко пресечки от най-скъпите магазини, в съвсем различен тип квартал, когато започна стрелбата.

Фучащият вятър и силният дъжд звучаха като ято от милиони птици, които не спираха да летят наоколо и пляскаха с криле насреща ни, докато вървяхме по улицата, запленени от боз-ар архитектурата^[1] на ниските търговски сгради от началото на двайсети век. Някои бяха реставрирани, ала други вървяха към разруха.

В една от полузападналите къщи прозорците светеха. Когато я наближихме, през шума на дъжда пробиха изстрели и стъклото на прозорец на партерния етаж се счупи. Рязко се отвори врата и един мъж излезе навън в бурята, но дъждът дори не успя да намокри косата му, преди да бъде прострелян в гърба и да се свлече на тротоара.

Вътре в сградата последва бърза стрелба от поне две оръжия. Всичко продължи по-малко от минута, а след последния изстрел тишината звучеше финално — като безмълвието в ковчег, заровен под метър и двайсет прясно изкопана пръст. Вратата остана отворена, но никой не излезе навън било да помогне, било да довърши простреляния в гърба, който лежеше на една страна и плачеше.

По улицата все така не минаваха никакви превозни средства. Не видяхме внезапно светнал прозорец в околните сгради. Нищо не помръдваше освен сребристите струи на дъжда и вятърът, промъкващ се през тях.

Бяхме със ски маски и качулки, но и само очите ни можеха да ни издадат. И макар че искрената ни загриженост без никакво съмнение щеше да бъде посрещната със страх и отвращение, не можехме да сторим друго, освен да се погрижим за плачещия ранен човек.

Баща ми отиде първо до отворената врата, осмели се да надникне вътре, влезе и се изгуби от поглед, но бързо се върна. Когато коленичи до мен над ранения, каза:

— Вътре са петима, всичките мъртви.

Намирахме се в тъмното пространство между две улични лампи, ала и да бяхме осветени, човекът пак не би ни разкрил по очите, може би не дори и ако изцяло покажехме лицата си. В делириума си той виждаше не което бе пред него, а каквото искаше да види. Остави се баща ми да повдигне лявата му ръка, за да провери пулса му. Не съзнаваше, че до него са непознати.

На баща ми каза:

— Папа Джино, откъде се взе? Отдавна не съм те виждал.

В гласа му звучаха немощ и объркване. Смъртта скоро щеше да го отнесе. Баща ми го попита за името му, та да каже молитва за него.

— Не ме ли позна, папа Джино? Аз съм, твоят Джими. Вече пораснал и преуспял.

Джими се разкашля и струйка кръв, черна на слабата светлина, се процеди между устните му. Може би защото баща ми държеше лявата му китка, умиращият промълви:

— Виждаш ли часовника ми, татко? Ролекс е, мамка му, от масивно злато. Вземи го. Никога нищо не ти дадох. Искаше ми се да го направя и ето че сега мога. Вземи го, татко.

И тъй като баща ми не прие веднага часовника, Джими се разплака горчиво и взе да моли за прошка — нямаше как да знаем за какво — и отчаянието му бе по-силно от болката. Като плюеше кръв между думите, той изрече:

— Моля те, вземи го, папа Джино, нека направя поне нещо мъничко за теб.

Баща ми свали часовника от ръката му и ми го подаде, защото предишната седмица евтиният ми „Таймекс“ от магазина за втора употреба се бе повредил. Баща ми благодари на Джими за часовника, нарече го „синко“ и каза, че за него този подарък значи много. Хвана ръката на Джими между дланите си и изрече молитва за него. Аз сторих същото, но мълчаливо.

Приживе лицето на Джими бе сурово и ъгловато, но когато животът го напусна, то се промени, омекна и стана почти добро. Очите му бяха тъмни и празни, а дъждът отми сълзите от тях.

Ужасно бе, когато смъртта за пръв път влезе в света ми, а дори сега, когато знам, че тя е природен закон, я чувствам неизказано ужасна. Независимо дали е дошла за майка ти от собствената й ръка, или за непознат, който не може да каже нищо в своя защита, освен че часовникът му е от масивно злато, смъртта те оставя потънал в скръб.

Други щяха да открият и погребат мъртвия, а ние се отдалечихме в бурята, докато вятърът запращаше във всички посоки струи от дъжд, а небето отгоре бе като море и сякаш целият свят се бе удавил в него. Оттам си тръгнахме към къщи, към тристайния ни дом без прозорци, и повече не отворихме дума за покойния Джими, сякаш часовникът на ръката ми се бе материализирал от лампа на дух, която бях потъркал.

Онази нощ въобще не мигнах, макар че баща ми спа, или поне се престори, че спи. Тревожех се, че той може да умре, и се чудех как ще продължа да живея сам, лишен от присъствието му. Надявах се да умра преди него, колкото и егоистично да бе подобно желание, но както знаете, не се получи така.