Дийн Кунц
Невинност (29)

28.

Едно от нещата, които не бяха наред в тъмнината на спалнята, беше миризмата в нея, която предишната нощ бе на свежо и чисто.

Друго неестествено беше наситеността на тишината — никакво потропване или потракване откъм кухнята от приготвянето на вечеря, никакви стъпки или думи на посрещане, макар да се бях появил точно в уречения час. Дори градът бе някак странно онемял и през отворения прозорец не долиташе шум от коли, нито далечна музика или гласове.

Стоях съвършено неподвижен, като оставих мракът да ме обвие с безмълвието си, без дъх, сякаш мумифициран и омотан със саван, чакащ някакъв звук — от нея или от човека, нахлул в апартамента й. Чувствах се сам. И като експерт по самотата не се усъмних във възприятието си.

Включих фенерчето, макар че се страхувах да не би да видя тялото на момичето намушкано или потрошено. Матракът беше вдигнат от рамката, сякаш злосторникът бе търсил нещо скрито там. Чекмеджето на нощното шкафче беше отворено, както и вратата към дрешника. Той също явно бе претърсван. Дрехите и обувките бяха разхвърляни по пода.

Ако бях срещнал Гуинет само за да я изгубя, това щеше да е равнозначно на смъртта от изгаряне, която отдавна очаквах. Загубата й за мен беше равносилна на нагорещен ужас, неотстъпващ на пламъците.

Забързах към кабинета на отсрещната страна на коридора. Чекмеджетата на бюрото бяха преобърнати и съдържанието им разпиляно. Компютърът беше включен и предположих, че натрапникът се бе опитал да проникне в него, както и Гуинет бе сторила в библиотеката.

В дневната книгите бяха съборени от рафтовете и събрани на купчина, сякаш за да бъдат изгорени.

Подът на кухнята бе настлан със счупени чинии и чаши. Стреснах се, когато телефонът иззвъня, а после минах по отломките, за да вдигна слушалката от вилката.

Тъй като през всичките си двайсет и шест години никога не бях разговарял по телефон, не ми хрумна да кажа „ало“.

— Адисън? — изрече Гуинет.

— Да, аз съм. Радвам се, че си ти, че си добре.

— Знаех си, че ще си там. Ти не би нарушил уговорката.

— Той е опустошил апартамента.

— В пет часа бях на прозореца и чаках бурята. Обичам да виждам самото й начало.

— Каква буря?

— Снежна. Трябваше да завали сняг в пет, но още не се е случило. Видях го да паркира край тротоара и да слиза от колата си. Не знаеше за този адрес или за друг от останалите седем. Някой ме е издал.

Припомних си името на единствения човек, на когото баща й се бе доверил и който беше неин настойник.

— Тийг Ханлън? — попитах.

— Ако е той, с мен е свършено. Но се съмнявам. Има и друга възможност. Тъй или иначе, видях Телфорд да слиза от колата си и бях сигурна, че след като знае адреса, има и ключ. Затова излязох през прозореца на спалнята по противопожарната стълба. Адисън, ще ми помогнеш ли?

— Да. Разбира се. Какво да направя? Готов съм на всичко.

— Да бъдем предпазливи, може някой да подслушва телефона — предупреди тя. — Ще ти задам няколко въпроса. Отговаряй само с „да“ или „не“. Помниш ли рибите?

— Не.

— Снощи. Рибите, дето ги нямаше там.

— Не. Да! Добре — отвърнах. Сетих се за езерото в Крайречния парк, където брокатените шарани бяха прибрани на закрито за през зимата.

— Може ли да се срещнем там след час?

— Да. Дори по-скоро.

— След един час. Оглеждай се за ланд ровър.

— Какво е ланд ровър?

— Кола. Като джип.

— Ти ли ще я караш?

— Няма да вдигам висока скорост, не се плаши.

— Ти също не се плаши от мен. Сега нося маска за ски. — Със закъснение обясних защо мълчах, като вдигнах слушалката. — За пръв път в живота си говоря по телефон.

— Не може да бъде!

— Но е така. Не познавам никого, че да му се обадя.

— Е, как го намираш?

— Телефона? Бива. Но бих предпочел да сме заедно.

— Вече след петдесет и осем минути.

— Ще бъда там — обещах.

Тя затвори и някъде след половин минута същото сторих и аз.