Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невинност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Innocence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Дийн Кунц

Заглавие: Невинност

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 29.02.2016

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Колибри

ISBN: 978-619-150-578-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13749

История

  1. — Добавяне

27.

Бях живял три години с баща ми, вече бях на единайсет и всеки ден научавах, че градът бе посвоему гора, през която хората от нашия вид можеха да се придвижват незабележимо като лисици в обрасъл с папрати лес…

В два часа една нощ влязохме в склада за храни, управляван от църквата „Свети Себастиан“. Баща ми бе отключил с ключа, с който се бе сдобил съвсем легално от един човек, който, макар и да се страхувал от него, поне не го мразел (повече за него по-късно). Когато складът беше затворен, прозорците му бяха закривани с щори от стоманени ленти — предохранителни мерки срещу крадци — което ни позволяваше да светнем няколко лампи без риск да събудим подозрение у минаващ полицейски патрул.

Сградата служеше едновременно като хранителен склад и магазин за вещи втора употреба, като двете помещения бяха свързани с вътрешен проход с арка. Баща ми имаше позволение да облича себе си — а сега и мен — от наличните дрехи в магазина. Преди да напълним раниците си с консерви и пакетирани храни, възнамерявахме да подберем панталони и пуловери за мен, защото растях бързо.

Магазинът за вещи втора употреба предлагаше не само дрехи, но и използвани мебели, овехтели от четене книги, сидита и дивидита, стари играчки, съдове, декоративни предмети.

Тази нощ сред вещите открих музикална кутийка, която ме очарова. Беше от дърво, красиво боядисана и лакирана, но онова, което най-вече ме привлече, бяха четиримата миниатюрни танцьори на капака. Десетсантиметровите изкусно издялани фигурки с всички детайли по тях включваха принцеса с дълга рокля и тиара и принц с официално облекло и корона. Въпреки отличната изработка имаше нещо гротескно в композицията — принцът и принцесата не танцуваха един с друг, а имаха чудновати партньори. Принцът бе обгърнал жаба с изпъкнали очи, сякаш готов да започне да валсира. Принцесата пък бе в прегръдката на същество с глава, торс и ръце на човек, ала с кози крака и копита, а също с кози уши и рога; изглеждаше особено нелепо заради накривения венец от зелени листа на главата му.

След като навих ключа и натиснах копчето, двете странни двойки започнаха да танцуват на музиката, като се въртяха в кръг и едновременно с това описваха осморки. Засмях се; баща ми обаче наблюдаваше без сянка от усмивка, с необичайно за него мрачно изражение.

— Тя танцува с гръцкия бог Пан — обясни той, — а принцът с нещо по-ужасно.

— Забавни са.

— Не и за мен.

— Нима не ти харесват?

— Това не е валс — отсече баща ми.

— Не е ли?

— Променили са го във валс.

— А какво е било преди това?

Танцьорите се въртяха и въртяха.

— Променили са го като подигравка — промълви баща ми.

Вътре в кутийката цилиндърът се въртеше и произвеждаше механична музика. Отначало тя ми се стори искряща и ефимерна, ала впоследствие започваше да звучи твърде смущаващо. Усещането, което създаваше, бе за някаква гротеска, пропита с насилие и омраза. Темпото се ускоряваше непрестанно, кралската двойка и партньорите й се въртяха все по-бързо, докато вече дори не танцуваха, а се мятаха в лудешки вихър.

Баща ми затвори кутийката и музиката се изключи. Измъкна малкото стоманено ключе, което навиваше механизма, и го пъхна в джоба на панталоните си.

— Нима го вземаш? — учудих се. — Защо?

— За да не може да бъде пускана.

— Но тогава няма как да бъде продадена.

— И по-добре.

— Но не е ли това нещо като кражба?

— Ще дам ключа на нашия приятел.

— Какъв приятел?

— Онзи, който ни пуска да идваме тук.

— Той наш приятел ли е?

— Не. Но не ни е враг.

— Защо ще му даваш ключа?

— Нека той реши за музикалната кутийка.

— Какво да реши?

— Какво да прави с нея.

— На магазина му трябват пари. Той няма ли да реши да бъде продадена?

— Надявам се, че не — отвърна баща ми.

— А какво се надяваш да стори с кутийката?

— Да я унищожи. Хайде сега да ти потърсим панталони и пуловери.

Избрахме панталони в цвят каки, сини джинси и два пуловера за мен. Баща ми ги сгъна и ги прибра в мешката, донесена за тази цел.

В склада за храна, след като напълнихме раницата ми с по-леките пакети сухи пасти и бисквити, а неговата с консервирани продукти и сирене, той каза:

— Искаш да знаеш повече за музикалната кутия, нали?

— Просто се чудя защо трябва да бъде унищожена.

— Знаеш ги онези неща, които само ние двамата виждаме, а другите не.

— За мъгливите и ясноликите ли говориш?

— Наричай ги както щеш. Казах ти да не поглеждаш към тях, когато те те гледат.

— Помня.

— Казах ти също, че не е разумно да отделяш много време да мислиш за тях.

— Но не ми обясни защо не е разумно.

— Сам ще трябва да си го обясниш, когато си готов. Онова, което трябва да знаеш сега, е, че мъгливите, както ги наричаш, понякога се крият в неща като тази кутийка.

— Крият се в музикални кутийки?

— И не само в тях — отвърна баща ми. — Във всякакви изработени от човешка ръка предмети, в каквото пожелаят.

— Само в неща, изработени от човек ли?

— Така мисля. Може би има връзка с това кой е изработил предмета, с характера на човека. Ако е направен от някой, обзет от гняв, завист, похот, тогава мъгливият се чувства притеглен от тази вещ, чувства се добре в нея.

— А защо се крият в предмети? — попитах.

— Не знам дали „крият се“ е точният израз. Влизат в такива неща може би за да сънуват. Един вид да хибернират. Не знам. Сънуват със седмици, месеци, години, десетилетия, но времето не означава нищо за тях, така че им е все едно.

— И един от тях сънува в музикалната кутийка?

— Сънува и изчаква. Да, чувствам го. Един ден и ти ще се научиш да го чувстваш.

— Какво чака той?

— Някой да види кутийката и да си я отнесе у дома, а с нея и него самия.

— И какво става, когато някой го отнесе в дома си?

— Съсипия — отговори баща ми. — Стига, прекалено много говорихме за това вече. Ако сънува, многото приказки за него ще го събудят.

Отново излязохме в нощта, където създаденият от човека град кипеше и спеше, смееше се и плачеше, танцуваше, сънуваше и чакаше.

Когато се озовахме в безопасност под улиците и вървяхме по руслото на безбройни някогашни потоци и също тъй безбройни бъдещи, където шепнещото ехо от гласовете ни се движеше в спирала по извитите бетонни стени, аз му разказах за марионетката, която три години по-рано бе изчезнала от витрината на магазина. Той отвърна, че тъкмо това е имал предвид, като ми е разправил за музикалната кутия. Аз възразих, че никой не е отнесъл куклата в дома си, а той каза, че може някой от двамата хулигани с газовите горелки да я е забърсал пътьом или пък, след като имаше крака, марионетката може сама да е отишла някъде. Заяви, че не бива да говорим повече за това, че ако е спала три години някъде в града, не ни трябва да я пробуждаме с приказки.