Метаданни
Данни
- Серия
- Невинност (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Innocence, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надя Баева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Дийн Кунц
Заглавие: Невинност
Преводач: Надя Баева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 29.02.2016
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Колибри
ISBN: 978-619-150-578-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13749
История
- — Добавяне
27.
Бях живял три години с баща ми, вече бях на единайсет и всеки ден научавах, че градът бе посвоему гора, през която хората от нашия вид можеха да се придвижват незабележимо като лисици в обрасъл с папрати лес…
В два часа една нощ влязохме в склада за храни, управляван от църквата „Свети Себастиан“. Баща ми бе отключил с ключа, с който се бе сдобил съвсем легално от един човек, който, макар и да се страхувал от него, поне не го мразел (повече за него по-късно). Когато складът беше затворен, прозорците му бяха закривани с щори от стоманени ленти — предохранителни мерки срещу крадци — което ни позволяваше да светнем няколко лампи без риск да събудим подозрение у минаващ полицейски патрул.
Сградата служеше едновременно като хранителен склад и магазин за вещи втора употреба, като двете помещения бяха свързани с вътрешен проход с арка. Баща ми имаше позволение да облича себе си — а сега и мен — от наличните дрехи в магазина. Преди да напълним раниците си с консерви и пакетирани храни, възнамерявахме да подберем панталони и пуловери за мен, защото растях бързо.
Магазинът за вещи втора употреба предлагаше не само дрехи, но и използвани мебели, овехтели от четене книги, сидита и дивидита, стари играчки, съдове, декоративни предмети.
Тази нощ сред вещите открих музикална кутийка, която ме очарова. Беше от дърво, красиво боядисана и лакирана, но онова, което най-вече ме привлече, бяха четиримата миниатюрни танцьори на капака. Десетсантиметровите изкусно издялани фигурки с всички детайли по тях включваха принцеса с дълга рокля и тиара и принц с официално облекло и корона. Въпреки отличната изработка имаше нещо гротескно в композицията — принцът и принцесата не танцуваха един с друг, а имаха чудновати партньори. Принцът бе обгърнал жаба с изпъкнали очи, сякаш готов да започне да валсира. Принцесата пък бе в прегръдката на същество с глава, торс и ръце на човек, ала с кози крака и копита, а също с кози уши и рога; изглеждаше особено нелепо заради накривения венец от зелени листа на главата му.
След като навих ключа и натиснах копчето, двете странни двойки започнаха да танцуват на музиката, като се въртяха в кръг и едновременно с това описваха осморки. Засмях се; баща ми обаче наблюдаваше без сянка от усмивка, с необичайно за него мрачно изражение.
— Тя танцува с гръцкия бог Пан — обясни той, — а принцът с нещо по-ужасно.
— Забавни са.
— Не и за мен.
— Нима не ти харесват?
— Това не е валс — отсече баща ми.
— Не е ли?
— Променили са го във валс.
— А какво е било преди това?
Танцьорите се въртяха и въртяха.
— Променили са го като подигравка — промълви баща ми.
Вътре в кутийката цилиндърът се въртеше и произвеждаше механична музика. Отначало тя ми се стори искряща и ефимерна, ала впоследствие започваше да звучи твърде смущаващо. Усещането, което създаваше, бе за някаква гротеска, пропита с насилие и омраза. Темпото се ускоряваше непрестанно, кралската двойка и партньорите й се въртяха все по-бързо, докато вече дори не танцуваха, а се мятаха в лудешки вихър.
Баща ми затвори кутийката и музиката се изключи. Измъкна малкото стоманено ключе, което навиваше механизма, и го пъхна в джоба на панталоните си.
— Нима го вземаш? — учудих се. — Защо?
— За да не може да бъде пускана.
— Но тогава няма как да бъде продадена.
— И по-добре.
— Но не е ли това нещо като кражба?
— Ще дам ключа на нашия приятел.
— Какъв приятел?
— Онзи, който ни пуска да идваме тук.
— Той наш приятел ли е?
— Не. Но не ни е враг.
— Защо ще му даваш ключа?
— Нека той реши за музикалната кутийка.
— Какво да реши?
— Какво да прави с нея.
— На магазина му трябват пари. Той няма ли да реши да бъде продадена?
— Надявам се, че не — отвърна баща ми.
— А какво се надяваш да стори с кутийката?
— Да я унищожи. Хайде сега да ти потърсим панталони и пуловери.
Избрахме панталони в цвят каки, сини джинси и два пуловера за мен. Баща ми ги сгъна и ги прибра в мешката, донесена за тази цел.
В склада за храна, след като напълнихме раницата ми с по-леките пакети сухи пасти и бисквити, а неговата с консервирани продукти и сирене, той каза:
— Искаш да знаеш повече за музикалната кутия, нали?
— Просто се чудя защо трябва да бъде унищожена.
— Знаеш ги онези неща, които само ние двамата виждаме, а другите не.
— За мъгливите и ясноликите ли говориш?
— Наричай ги както щеш. Казах ти да не поглеждаш към тях, когато те те гледат.
— Помня.
— Казах ти също, че не е разумно да отделяш много време да мислиш за тях.
— Но не ми обясни защо не е разумно.
— Сам ще трябва да си го обясниш, когато си готов. Онова, което трябва да знаеш сега, е, че мъгливите, както ги наричаш, понякога се крият в неща като тази кутийка.
— Крият се в музикални кутийки?
— И не само в тях — отвърна баща ми. — Във всякакви изработени от човешка ръка предмети, в каквото пожелаят.
— Само в неща, изработени от човек ли?
— Така мисля. Може би има връзка с това кой е изработил предмета, с характера на човека. Ако е направен от някой, обзет от гняв, завист, похот, тогава мъгливият се чувства притеглен от тази вещ, чувства се добре в нея.
— А защо се крият в предмети? — попитах.
— Не знам дали „крият се“ е точният израз. Влизат в такива неща може би за да сънуват. Един вид да хибернират. Не знам. Сънуват със седмици, месеци, години, десетилетия, но времето не означава нищо за тях, така че им е все едно.
— И един от тях сънува в музикалната кутийка?
— Сънува и изчаква. Да, чувствам го. Един ден и ти ще се научиш да го чувстваш.
— Какво чака той?
— Някой да види кутийката и да си я отнесе у дома, а с нея и него самия.
— И какво става, когато някой го отнесе в дома си?
— Съсипия — отговори баща ми. — Стига, прекалено много говорихме за това вече. Ако сънува, многото приказки за него ще го събудят.
Отново излязохме в нощта, където създаденият от човека град кипеше и спеше, смееше се и плачеше, танцуваше, сънуваше и чакаше.
Когато се озовахме в безопасност под улиците и вървяхме по руслото на безбройни някогашни потоци и също тъй безбройни бъдещи, където шепнещото ехо от гласовете ни се движеше в спирала по извитите бетонни стени, аз му разказах за марионетката, която три години по-рано бе изчезнала от витрината на магазина. Той отвърна, че тъкмо това е имал предвид, като ми е разправил за музикалната кутия. Аз възразих, че никой не е отнесъл куклата в дома си, а той каза, че може някой от двамата хулигани с газовите горелки да я е забърсал пътьом или пък, след като имаше крака, марионетката може сама да е отишла някъде. Заяви, че не бива да говорим повече за това, че ако е спала три години някъде в града, не ни трябва да я пробуждаме с приказки.